" НОВОГОДИШНО и ТОРТА "


31.12.2010
Последният ден на годината.
Първият Рожден Ден на блога.
Точно преди една година се осмелих да напиша нещо. Страхувах се, че всичко изписано ще е пълна глупост, както и до днес това усещане не ме е напуснало. Както и да е, все пак днес е Рожденият Ден на това късче от нет-пространството. Ще направя домашна торта и ще отпразнувам в чест на страха и скромната смелост, че си позволявам емоциите и мислите в мен да виждат "бял свят".
Една година влизам тук с най-различна емоционална нагласа. Понякога исках да пиша за нещо, а то излизаше съвсем друго. Преглеждам набързо всичко до сега и констатирам, че нищо не е било според замисленото. Дали не спестявах или бях крайна...не знам...но всяка дума е самата истина в мен. На себе си не успях да изневеря!
Сещам се лятото, как си обещах да започна поредица от "разкази" свързани със съвременната психиатрия. Исках повече хора да разберат нейното съвременно значение, малко да открия завесата на стигмата и срама да се признае, че това е медицинска дисциплина, която обхваща много хора, които даже не си дават сметка, че са били под удара на някоя диагноза, но за повечето българи всичко свързано с нея е ограничените познания от страховитите филми по телевизията за домове с психично болни изоставени и от Бога! После си дадох сметка, че е много трудна задача и слабохарактерно се отказах. Днес честно споделям, че през изминалата година и аз преживях лека депресия, както и много от познатите ми, които дори не си дадоха сметка за това. Всеки по различен начин се справя с трудностите и намира своята посока за церене или бягство. Малцина признават даже пред себе си, че са имали или все още имат такъв проблем!
Една Година! Изпращаме 2010 с различни усещания! За някои беше успешна, други чакат с нетърпение тя да си отиде. Но това е само един календар! Едва ли нещо ще се промени на 1 януари. Всички ще се събудим същите. Някои ще са с махмурлук, други не толкова! Светът ще е същия, проблемите няма да са изчезнали магически в полунощ. Ще отворим очи, чакайки някаква магия, която да промени житието! НАИВНО НАЛИ? Доста..., но не и ако сме решили сами да си подарим магията! Тайнството е в решенията ни за нас самите. Забелязали ли сте, как света никога не се променя, но ако за миг ние променим своето мислене или отношение към него, Той става съвсем различен? Магията е в нашите ръце! Магията в ума и най-вече в смелостта да сме точно тези, които искаме - не онези, които света очаква да бъдем! Може поне за ден да поиграете на тази игра и ще видите, как света около Вас става по-чист и реален. Иска се само малко смелост да кажете на глас онова, което не се осмелявате. Може да споделите с Ваш близък, че съжалявате за Ваша грешка, или пък да кажете на Ваш приятел, че сте разочаровани от някоя негова постъпка...това просто е игра на Честност! А честността се възнаграждава, не материално а духовно, защото точно тя ще промени Вашето усещане за света, а от там и как се чувствате точно във Вашият Живот. Нима не е важно дали той е комфортен или измамно доволен?! Това няма да Ви направи лоши, а ще Ви извади от лицемерната роля, която ако я осъзнавате със сигурност Ви тежи. Играта е да сме честни, най-вече със самите нас!
Честит Рожден Ден, мое блогче! Благодаря, че те има! Благодаря и на онези, които прочитат по нещичко в теб. Наградата обаче е не в признанието, дали се харесва, а в това, че винаги, Ти мое блогче си мястото, където мога да споделям. Знам, че разголвам душата си чрез теб. Знам, че мога да бъда много уязвима за враговете, които тази година май станаха доста! И в същото време не ме е страх, че някой ще разбере, какво мисля, защото дълбоко в себе си знам, че не съм длъжна на никой. Не измамих, не ограбих, не нараних! Не чаках подаяния за да оцелея, никой не гладува заради мен. Не прехвърлях своите отговорности върху други хора. Браних принципите си! Сега с чест и без срам заставам пред хората, а играта на Истина ще продължи, защото я дължа най-вече на себе си!
Честита и спокойна да е Новата Година на всички! Пожелавам Ви най-вече да сте честни със себе си! Да умеете да прощавате, но и да признавате Вашите собствени грешки! Да бъдете истински пред света и по-малко да сте в измамни роли. Магията е Смелостта да признаем, колко несъвършени сме, но Уникални! И доста често близките ни обичат точно заради това несъвършенство, но когато то е дълбоко осъзнато. Грешни сме, но греха е грях, когато го разпознаваме. Обичани сме, но когато даваш любов е по-голямото удовлетворението. И мечтаем, и плачем, обичаме и търсим, събираме спомени а спомените събират нас!
Не чакам полунощ, не вярвам в чудеса! Не си пожелавам нищо, което не зависи от мен самата. Единствено от сърце желая, събитията през новата година да ми позволят да се чувствам свободна и истинска!
Нека имаме дни пълни със здраве, да разпознаваме злото от доброто и да умее да даваме, а не само да получаваме! Да бъдем добри родители, добри деца на нашите създатели и да вършим поне по една добрина на ден.
Ако сами не разиграете картите на Живота си, друг ще разиграва Вашите собствени дни!

" АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ "

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

Каква гордост беше да декламираме това стихотворение!!!
Днес се сетих за него и се замислих, дали още е по читанките на съвременните ученици? Не знам, догодина ще разбера, когато детето тръгне на училище. Проблема е обаче, как да обясня това велико и много родолюбно стихче, така, че детето да го почувства като такова?
Започвам от първият стих! "Силна майка мене е родила" - каква ти силна, нито работя на къра, нито имам смелостта да се боря за правата си, щото знам ли кога могат да ме окошарят за нещо казано. Наскоро опитах да бъда силна, но ме обвиниха, че това било прецедент. Щом в тази страна се смята за прецедент да се уповаващ на закона и да воюваш за правата си, за каква сила говорим? Силна... ама само в мислите, щото анонимния намек дали имам семейство си беше чиста заплаха позната ни от близкото минало. Пък и детето непрекъснато слуша вкъщи за тая или оная неправда, която се е стоварила върху семейната ни единица на обществото.
Продължавам с: "с хубости, блага обилна мойта родина е мила." - хубости трънки! Всичко се приватизира, горите се изсякоха, а красивото черноморие застрои. Благата са вече внос, защото никой не е луд да произвежда за изкупна, жалка и смешна цена!
Пропускам за наште планини зелени, малко са онези, които още с охота правят планински походи и разходки, но наблягам на: "българин да се наричам -първа радост е за мене." Радост...каква ти радост? То детето да не расте в самодива среда. Около него е пълно с тъжни и депресирани хора. И що за радост би го обзело ако е гледало например новите в 19 часа, няма значение кой канал! ( предлагам новинарските емисии да имат знак: забранено за лица до 16 години.) Че от там блика "радостта" от сбивания, наръгвания с ножове, убийства, кадри на смачкани, катастрофирали коли, родители, които обикалят с часове болници с тежко болно бебенце на ръце и никъде не ги приемат поради нелепи и абсурдни причини (като изчерпани парични средства например). От кое да му е радостно на детето ми? Че вчера например стоя на тъмно и студено за трети път този месец, защото други радостни българи крадат кабелите на енергото? Или пък, че днес майка му ще трябва да ходи в КАТ, защото снощи група освирепели кучета изядоха регистрационният номер на колата ни! Добре, че беше колата, а не някой човечец!...

"Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея."...поредния абсурд за съвремието ни. Та ние не смеем вече да общуваме по телефона. Кой знае дали не са решили да ни подслушват, защото се оказа, че това е рутина вече. Пък и в момента сме в едни води нагазили, като нефтени петна, черни и мазни, но в името на Правдата. Ама каква ти правда, щом Конституцията не се спазва от Държавния глава, камо ли да си търсиш правата по долните етажи на институции, които са се взели насериозно, а в същото време са извън всички закони и наредби! Не остава много за любене, тачене и милеене!

"Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе." Ето тук вече има много общо! Расте детето, наистина във "велики" дни, сред "велики" люде - умни, прозорливи, креативни, посветили делата си за благото на народа! Блестящи умове са повели народа към светло бъдеще! Не е ли това Славно време? Само зор ще видя да обясня за юнашкото племе, чиято борба в днешни дни е посветена на това, да не им закрият казаните за ракия, да не им начислят акциз на винцето в мазата, но пък юнашката са по опашките на новите вериги супермаркети! Духа български за борбеност се е запазил...генетична памет, кво да се прави!
"АЗ СЪМ БЪЛГАРЧЕ!"...
"Но защо близките ни са в други страни, мамо?
Защо моя батко е в Канада?
Защо тати все говори за заминем за друга страна?
Защо ни откраднаха чистачките на колата?
Мамо, защо си тъжна?"
МАМО, НИЕ ЩАСТЛИВИ ХОРА ЛИ СМЕ?

28.12.2010
Таня Заркова

" НеМА ТАКАВА КОЛЕДА "


23.12.2010 / 11:12
Добър ден, Уважаеми Читателю!
(чета си се редовно сам-сама)
Коледно ли ви е? Всъщност наименованието "коледа" едва ли е точното определение за празника, които очакваме! За потвърждение попитайте младото поколение, какво празнуваме на 25 декември? Много малко от тях знаят верният отговор: Рождество Христово!!! Ама ние възрастните сме виновни, че не сме обяснили на децата, пък даже и да сме отделили от скъпоценното си време да им разкажем за празника те пак ще са леко объркани.
От ония дни дъщеря ми негодува гледайки телевизия. Тя е на 6 години и не може да си обясни защо в рекламата за някакво кафе в хола на едни хора са се събрали много дядо коледовци? Не само, че са много, ами са зарязали трудовия процес по раздаване на подаръци за да сърбат чароматната течност! И понеже знае какво е клонинг покрай "Междузвездни войни" минах с обяснението, че Той-Истинския е назначил свои помощници, защото послушните деца са много и не смогва с толкова адреси по света. До тук някак се разминахме с нейното прозрение, което се очаква рано или късно да дойде. Тя и за това прие разбиращо появата на поредния клонинг в детската градина за тържеството и не беше разочарована, че брадата му се крепеше на разбридан ластик а одеждите с налепения бял губер бяха много уморени от години употреба. Реквизита си е реквизит ама нашите деца вече не са толкова наивни. Догодина няма да имам очи вече да лъготя, щото само ще се изложа! Сега в къщи сложихме фотографията на дъщеря ми и гореупоменатия клонинг, ама само за празниците!
От няколко дни сме се юрнали да пазаруваме. То не ми е празнично, но се налага заради челядта и традицията. Купихме пуйка около 3кг и 400гр.-от чуждоземните с часовника, който изкача, когато е опечена. В къщи настана дебат кога да я ядем, щото по време на соца си я оглозгвахме на 1 януари и се криехме, че празнуваме тези празници, но сега е дивен капитализъм, та решихме да е баш на 25 декември. Синхронизирахме се със световното меню за деня!
Зелето ни втаса навреме и нямаме гайле за гозбите свързани с него. То, зелцето преживя цял форум във Фейсбук-а за схемата на претакване. Минали години сина ми имаше задължение около претакването (срещу 2 лева за сеанса маркуч-леген), но сега детето е в Канадата и видяхме зор. Чужди зелки в канадски бидон се радват на неговия труд, сигурно за ставка в долари.
Миналата седмица украсихме елхата. Не е истинска, но у дома сме радетели за опазване на околната среда, та се радваме от десет години на пластмасова. Хубавичка стана, както всяка година де! Запалихме лампичките и детето ахна от удоволствие. За разкош накичихме и прозорците със звезди и светлини, та сега от далеч се вижда колко ни е празнично! Вечер ги включваме, но като залягаме ги изключваме, щото китайските изделия не се знае кога ще ти свият номер с някоя публикация в пресата за изгорял дом.
Описах ви какво е у дома, ама не ми е празнично. Душата ми е свита в разочарование и погнуса от всичко което ни заобикаля. Сякаш всяка лампичка от елхата е един от многобройните скандали в държавата... блестят ли блестят. Гирляндите пък ми напомнят, как нашите родни политици са се овъртели като черва в една и съща схема/търбух (за наука глух). Намирисва на планирана програма за преизпълнение на план-програма: "Кой е "най-интелигентен"?"
Няма спор, всичките са ни умни! От групата за кандидат-притежатели на свръхтехнологии свързани с импулсите (първосигнални), до възвишените слова за професионална, регулирана професия "микро-педиатър", сиреч неонатолог. Кадърни служители с легитимни дипломи, парламентарни петъчни контроли, които след гледане са те вкарали в дълбокомислие, кой си ти и къде живееш?...май лампичките на елхата не стигат за всичко което преживяхме тази година? И гирляндите са къси, щото списъка на агентите на ДС си беше доста дълъг! Догодина ще лобирам вкъщи за по-голяма еко-елха за да събере всичко "достойно" за блясък по нея!
След броени часове е Бъдни Вечер! След броени часове е Рождество Христово!
Ще седнем с моето семейство и ще разчупим питата. Ще заделим залък за Дева Мария, ще заделим и за Исус, а после всеки ще получи своя за здраве и берекет. Тази година ще заделим и за България! И ще се помолим, склонили глава над трапезата. Моята молба ще бъде с тези слова: "Господи, дай живот и здраве на близките и приятелите ми! Дай по-достоен живот на сънародниците, а на мен Господи, дай сила и кураж да продължа да се боря за правата си, като гражданин-човек в тази страна! Смили се Господи и над онези, които нечестиво извоюваха благата си, смили се над греховете и успокой гузната им съвест, ако имат такава. Нека всички сме живи и здрави!"
В моето семейство само детето чака празника с нетърпение, защото само То още не е осъзнало, че не може в Цинична, безморална социална среда да има Светли Празници!

Rp./ Въпреки цялата тъга около събитията на които бяхме свидетели, Ви пожелавам да сте много здрави и щастливи! Със сърцата пожелайте желаното, а с ума го постигнете!

http://www.youtube.com/watch?v=4NCwcPWuDrM&feature=related

" (не)ПРОСТИМО "


06.12.2010
Обикновен ден. Чудат размисъл.
Умеем ли да прощаваме? На кого, за какво и трябва ли?
Напоследък съм останала сама, но не защото така се случи, а защото такава бе волята ми. Уморих се от лицемерие, театъра на деня, фалша на фалшивите хора. Нима са останали толкова малко човеци, с които да се общува непринудено и лесно?
Първо потърсих вината в себе си! От къде се появи тази внезапна нетърпимост към всичко?
Бях готова да поема цялата самокритика и да се порицая даже обществено, но колкото и да рових в събитията не открих причината само в мен. Хаоса, безкрайните идиотски събития в страната, беззаконието и тази инертност на живуркане у хората, случващото се бе отразило на възприятията ми за света. Започнах да чета всичко, което ме интересуваше и добивайки знания, ден след ден установих една Нова, Голяма Истина за нещата, които ме заобикаляха. Но това познание не донесе спокойствие, то бе ключа към врата, която ако знаех какво ще отключи, никога нямаше да поискам. НИКОГА!
Днес освен тъга, друго не мога да изпитам. Тъга по заблудите, тъга по онези дни, когато живееш без да се замисляш сериозно. Имаш своите отговорности, но нямаш въпросите защо се случва всичко това с нас? Не само не знаеш, но и нямаш потребността да научиш. Инертност, битовизъм и увереността да приемаш че, всичко друго е виновно за събитията с теб и живота ти. Колко лесно! Колко удобно!
Сещам се за израза: "Не ти трябва да знаеш?"...усмихвам се тъжно, днес той има огромен смисъл. Защо някой не ме спря с тези думи! Само един човек, който очевидно ме обича наскоро каза:" Съжалявам и те разбирам. От тук насетне се приготви да бъдеш много сама!" - и ето днес тази самота е факт, но не ми тежи. Товара на новата истина е непосилен. Прегърбена минавам през дните и като лавина се уголемява желанието да вниквам все повече в нещата. Не смятам, че ще се откажа да продължа да търся причините, колкото и да боли и тежи.
Може би пътя, който поех е грешен? Може би изолираността ще става още по-голяма? Може би хората не ще искат да общуват с мен, защото няма да мога да партнирам в лицемерието и псевдоценностите на тяхното съществуване. Но това в крайна сметка отсява от самосебе си много фалш.
"Добър ден"- казваш усмихнато на съседа, който те отминава, правейки се на нечул.
"Здравей, как си?"- но никой не изслушва отговора ти.
"Искаш ли да се видим?"- което значи, дай да те залея с оплакванията без да ме интересува, дали това няма да те натовари.
Гледаме телевизия и от там също ни залива целият този цинизъм на общуване. В едно предаване събираха пари за прахосмукачка за беден, социален дом, а водещият в друго предаване беше изтъкнал колко добре живее харчейки няколко хиляди на месец - смених канала и попаднах на още по-циничен, нарцистичен водещ...загасих телевизора! А в тъмнината на тишината се чуваха далечни, телевизорите на другите хора, които сигурно стоят с вперени очи в екраните и вярват на всяка казана дума. Каква велика манипулация и колко вярващ народ! Обърнах го на политика, но тя е огледало на манталитета на народа. Ние ги избираме, когато виждаме себе си в тях, било по убеждения, било по симпатия! После им се прехласваме, но никога не надигаме глава от покорното послушание, даже да сме бедни и недоволни. Склонни сме да псуваме, че всичко ни е виновно, но никой не чух да се самоупрекне, че се е излъгал в избора, когато е дал вот за нещо или някой. И така година след година, тъпчем на едно място и единствено с което свикваме е как нищо няма да се промени, освен лицата по телевизорите ни, макар, че там няма много текучество, само си сменят ролите. Бях се зарекла да не драсна и ред за политика, но не удържах на обещанието си.
С днешна дата ме е яд на народа, че не умее да чете по същество. Някак отгоре-отгоре минава през редовете на информацията. Склонен е веднага да повярва в нещо и да застава зад чужди каузи и идеи, сякаш на всичко се прочита само пряката реч. А истината е в описанието, и когато искаш да имаш собствено мнение, то трябва да е свързано с факти, убеждение и лично израстване. Личното израстване обаче идва само тогава, когато си положил воля и желание за него. То не пада от небето, нито идва от телевизора или пресата. То не е попиване буквално на мнението на друг и после хвърляне в пространството на готови фрази. За да се индентифицираш с нещо/някой се налага да бъдеш много отговорен с последствията на това - въпрос на себеуважение!
Може би не се интересувате политиката на страната, но всеки от нас има собствена политика, как да води и направлява личният живот. Тя е във Вашите ръце!
Каква стойност ще има живота Ви, зависи само от решенията, които ще взимате. Ако Ви се живее лесничко и простичко, гледайте телевизия, четете пресата и вярвайте, че света, който Ви заобикаля е виновен за всичко. Ако пък искате да Ви е сложно, потърсете капката истина, която е пред Вас - може да не Ви харесва и допадне, но припознавайки я за Истина ще видите колко много зависи от Вас самите да имате обяснение за много от нещата. С Истината обаче идва и Самотата! С нея идва и желанието да не бъдем фалшиви, а когато Я кажем на Глас, вече ставаме нежелани за повечето хора!
Никой не иска да бъде разкрит, докато играе своя спектакъл!

Rp./ Горното предоставям за психиатрична оценка! Ако се налага ще се примиря, че вече съм ангажирана психично с някоя от Буквите и цифрите в МКБ-то. Само не бъркайте текста с някаква конспирация. Спестих имена и факти, защото така сметнах за нужно и редно.
Личното израстване си остава само за мое ползване! Нека всеки сам стигне до своето!

http://www.youtube.com/watch?v=_lyve_egY8o

" ПРЕОТКРИВАНЕ "


08.11.2010
От няколко дни слушам една прекрасна песен. Тя е тъжна, смислена и събужда в мен размисъл за желанията, очакванията и удовлетвореността, които имаме за любовта.
" Не знам къде да те открия? Нито, как да те докосна? Гласът ти носи се по вятъра. Под кожата си ми застанала. В сърцето и душата ми...Очаквам те!"
От мига в който се раждаме ни е вродено да търсим топлина и обич. В началото я получаваме от родителите а после до последният дъх я търсим. Усещането да сме желани, усещането да сме потребни, понякога целият ни живот е подвластен на този стремеж. Даже в професията на подсъзнателно ниво пак я търсим чрез одобрението на работната среда. Но за онази любов, в личният живот сме готови на много жертви.
Всеки знае за нея! Много от нас са изпитвали силата и когато тя е обладавала сърцето и ума. И доста от нас, знаят гибелността и, защото такова себеотдаване винаги има цена. Плащаме я, преглъщайки сълзите на болката и пак тръгваме да я търсим! Възход и разочарования...! Силна страст, а после смразяващо безразличие. Умопомрачение от бушуващи желания, а накрая сякаш се мразим за това, че сме си позволили тези разрушителни емоции. Трупаме спомен след спомен, към някой се връщаме, други изтласкваме, но продължаваме в мъглата за да съзрем светлинката на нечии очи, в които ще видим обич. Нечии ръце, които ще ни докоснат с несравнима топлина. И нечии устни, които да целуваме с плам, а думите, които ще изричат да осмислят дните. Няма значение на колко години сме, какво таим в душите...родени сме с потребността да обичаме и бъдем обичани!
Когато намерим себе си в друг човек, ни се иска това никога да не свършва! Точно в този стремеж, да запазим мига, правим огромната грешка по егоистичен начин. Ако човека, в който сме влюбени споделя същото и той прави тази грешка. Много често тя е несъзнавана. Отдаваме се един на друг, стремим се взаимно да посвещаваме повече време бъдейки заедно, защото опиянението е нестравнимо. И ден след ден, влюбени, с огромна обич градим наш свят, в който да се чувстваме щастливи. Склонни сме да обърнем гръб на интересите, приятелите и всичко, което не ни докосва до великото чувство на Любовта. Много от нас знаят, че това е само временно. После идва сложната емоционална зрялост да си дадеш сметка, как да задържиш усещането и след голямата страст, отново да позволиш на живота да продължи с всичките ангажименти и задължения. Тук допускаме да направим голямата Грешка. Приемаме любовта за даденост, започвайки да изискваме от нея всеки ден потвърждения, че тя е още в нас. Впримчваме човека до нас с изисквания. Ограничаваме света му от страх..., но колко от нас си дават ясната сметка, че точно с тези постъпки сме започнали да рушим всичко градено с любов до сега? Посвещаваме огромна енергия да обичаме, а после същата тази е движеща сила да строим затвор за любимия. Вие - строите за него, и той строи за Вас. Накрая сте в тъмнината на Вашата килия - студена, мрачна, без небето и звездите, без цветовете на природата, без музиката в душите.
И идва ден, в който започвате да обвинявате, че любовта я няма, че това не е човека, в който сте били влюбени, без да осъзнавате, че и двамата сте същите. Нищо не се е променило, освен, че сте натоварили човека до вас с ваши очаквания и проекции.
Тайната на Вечната Любов!? Много хора не вярват в нея, други не спират да я търсят, но малцина умеят да я съхранят. Любовта е нещо, което се гради. В началото е вихър от чувства, над които нямаме контрол, но за да остане толкова пламенна, тя има нужда да бъде създавана. Не с високи стени от чувство за собственост. Не с измъчваща ревност! И не всеки ден да слагаме "тухла по тухла" - около нас и човека, в стремежа да запазим любовта. Трябва да градим нейн дом, но той да има много прозорци и една голяма ВРАТА!
ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА Е В ТОВА ДА СЕ ПРЕОТКРИВАМЕ!
Позволете на човека до Вас, да излиза и да се връща отново в "любовният Ви дом". Насърчавайте го да бъде сред хората, на които държи. Дайте шанс да се наслаждава на хобито и интересите му. Взаимно се преоткривайте, като си позволявате да се отдалечавате. Ако чувствата между вас са истински, всяка "раздяла", ще е повод за едно пламенно връщане, а свободата, която даваме на човека до нас не е нищо друго освен "Свободата да бъде себе си!" - нали точно в този човек се влюбихте?
Вие, в какъв дом живеете? В красив, с много прозорци, от които струи светлина? Имате ли чудесна порта, която да очаквате да се отвори с трепет, за да зърнете на прага любимият човек?
...или имате своята мрачна килия? Седите на студения под, и двамата тъжни и отчуждени се питате, къде изчезна любовта?

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=h0jf9jc_tGg

" ЛЕТВИЧКАТА НА ЖИВОТА "


03.11.2010
Преди години в клиниката се запознах с една жена. Беше при нас заради поредната депресия. Странеше от персонала и останалите пациенти. Един ден ден се случи така, че двете останахме насаме в стаята за пушене. Попитах я, как се чувства, а тя с тих глас каза едно кратко стихче, което не запомних дословно, но съдържанието му ме накара да настръхна. В общи линии няколкото реда, които чух завършваха горе-долу така: "Цял живот, моята летвичка в живота не беше висока, но никой не посмя да я прескочи!"
До ден днешен мисля върху нейните думи. В тях имаше много болка и тъга, не само заради стигмата, че обществото не приема хората с психични заболявания, а и все още не сме толкова толерантни да приемаме онези от нас, които са различни, било със своите странности (които аз смятам, че са Уникалността на всеки човек), било то със съдбата да живеят с болестта, която не са искали. Тази жена сподели една съвсем проста истина, а гениалността на нещата е точно в простичките неща.
Днес се сетих пак за нея и нейната летвичка. Всички ние си имаме летвичка и сме я сложили на ниво, което желаем. Тя е като бариера, през която допускаме хората по-близо до нас. На някои хора е висока, в съотношение с изискванията, които имат към останалите. В началото на живота Тя е висока, защото имаме и очаквания свързани с мечти, планове или заблуди. Слагаме я високо, даже в очакванията за нас самите. С напредването на живота летвичката бавно пада, сантиметър по сантиметър, и в това няма нищо лошо, защото така все повече се отваряме за света и хората в него. Всяко преживяване ни преоткрива или добавя към личността ни нови качества и умения. Смисъла на летвичката е сами да можем да я прескачаме и да даваме шанс на хората да го направят. Някои успяват да намерят баланса, така че си позволяват да бъдат реалисти спрямо очакванията към себе си и заобикалящото ги. Други, държат летвата високо и тя служи за бариера - в повечето случаи, като каменна стена от високо самочувствие или грубо дискриминиране на хората в старанието да прикрие собствен комплекс. Такава летва не може да прескочите, а и кой ли иска??? Даже, някога да успеете, човека който ще срещнете зад летвата е обикновено студен, себелюбящ се, нарцистично вглъбен в собственото си убеждение за "величие". Заслужава ли си да искате точно това?
Заглеждам се в света около мен. Хора всякакви, летви много. Коя искам да прескоча, до кой бих искала да стигна по-близо? Кой бих допуснала да прескочи моята летвичка?
Много въпроси и само един отговор! Ще прескоча онези летви, които са позволени от хора дали ми шанс за това. Ще прескоча летвичката на човек, с който бих искала да бъда близка, защото това, което би ни свързало ще е Ценно - приятелство, любов, общи виждания и емоции. Онези, които са "високи" не ме влекат, защото зад тях се крие фалша на самозаблудата, че някой се мисли за нещо повече от обикновен човек!
Моята летвичка е малка и ниска, но позволявам да е видима само за хората, които имат очи да виждат невидимото. Те знаят кои са и се борят да бъдат себе си. Хората, които допускам имат едно качество, което безкрайно ценя - Умението да признаят пред себе си и света своята "обикновеност", а това означава да признаеш своята Уникалност!
Моята летвичка я виждат само онези, които имат очи за нея!

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=kruxR9IkPRk

" СБОГУВАНЕ "

Последен поглед и последен залез,
а после в мрак и тишина,
погълната от мисли, шепот - плашещо
за сбогом, притаила дъх
сред бездната от счупени неща!
Нима напразно, всеки миг градила
ден по ден, с любов и топлина
и всеки спомен е грижливо подредила
в книгата на своята съдба.
Така до днес, живота минал
вярвайки, че всяко дело има доброта,
в миг изгарящ...възпламенило
книгата и вярата-
останала купчина тъмна в пепелта!
В какво да вярва, щом мигът настъпил
след толкоз вяра, няма връщане назад
щом в сърцето, пепел възцарила,
а то в скреж пулсира бавно
в хладнината пуста на нощта.
Последен поглед - време за раздяла,
...топла капчица сълза
напомняйки, че още трябва да се вярва
макар загубила, без право на размяна
всички ценности, градени до сега!
Безпътица, но все ще трябва да поеме
нанякъде, макар да няма път и светлина
багажа малък е - една торбичка бреме
събрала само грешките до тук
...и малка капчица сълза!

01.11.2010
http://www.youtube.com/watch?v=KLNe3c44IG4&feature=share

" ПРИТЧА ЗА ДЪРВОТО "


26.10.2010 / 12:28
Препускаме във времето и то лети в нас! Препускайки, сякаш пропускаме да се огледаме? Годините летят по-бързо от дните, а ежедневието ни е сграбчило в битовизма да оцеляваме. Шеметен преход в собственият ни Живот!
Вчера си казах: Спри! Огледай се, заслушай се в мислите и усещанията, виж есенните листа, в тях има толкова цветове. Макар природата да умира, това е неизбежното за да събере наново сили да се роди напролет! И всеки паднал лист, всеки негов цвят е дошъл от умората, а това може да означава много...!
За да осъзнаеш кой си, трябва да си като тях - падналите есенни листа. Те са като нашите обрулени чувства през годините, като нашите възторзи и падения. Те са душата на всеки човек в зряла възраст!
Докато сме млади няма как да си даваме сметка за много неща! Природата не може да ни го позволи. Всичко е лесно, защото здравето е постоянна величина, емоциите са повърхностни и приоритетите ги няма. Младостта е безгрижието да не мислим за утре. Всичко се случва днес, останалото е далечно, необозримо бъдеще!
Представям си младостта, като младо дръвче, още мъничко на ръст, огрято от слънцето! То не може да види света, както би го видял Голямото дърво до него. И с всеки сантиметър, пораствайки нагоре, погледа му обхваща все по-голямо пространство около него. Така минава време, клон по клон, лист по лист, то става голямо. И в един ден дръвчето вижда света! Този миг може да е очарование, а може да е и покруса! В този ден идва и равносметката. Някои са възхитени от клоните и красотата на листата си, други са потънали в тъга, поради заблудата в която са израствали. Поглеждаме старото дърво до нас и го питаме: "Защо не ни каза, че света е толкова малък?; Защо не се обръщах към слънцето, за да имам и аз сега хубави клони, като теб?; Защо не ме научи да усвоявам водата през годините, за да бъда силно и с дълбоки корени, за да издържам на предстоящите бури?"- А старото дърво ще отговори: " През годините бях твой съветник, но дали си осмислил казаното и си се вслушал в съветите, е било само твой избор!"
Есен е! Оглеждам се... не съм толкова слаба, имам няколко прекрасни клона, а листата по тях са в приказни цветове. Тези дни ще паднат, но напролет пак ще се появят за да ме украсят с младостта си! Нима в живота паденията не са повод за да се изправим още по-силни и по-мъдри! Всеки клон е пътя, който сме избрали да извървим, а всяко листо е наша емоция - в началото млада и зелена, накрая на жизненият път, цветна и прекрасна. Днес се радвам на есенните листа. Не бях послушно младо дръвче, но не спрях да гледам слънцето и да вярвам в мечтите си!
Есента може да е тъжна, но не и когато вярваш в своето утре! Снега ще покрие клоните ми с белота, а слънцето ще отблясва в падналите снежинки. По-голямото дърво до мен ще се усмихне, а аз ще му смигна съпричастно. Във всеки етап от живота ни има красота! Всяка възраст има очарование, но това го разбираме, когато понатрупаме години. Тогава е най-сладко осъзнаването на всяка емоция в нас!

Rp./ http://www.youtube.com/watch?v=bHUH8cP7p90&feature=related

" ТЪГАТА НА МЪДРОСТТА "


19.10.2010 / 11:00
Запознах се с нея наскоро. Първото, което ми направи впечатление бяха тъжните очи! Усмихваше се леко, докато разговаряхме, но погледа оставаше потопен в някаква измъчваща тъга. Не посмях да я попитам направо, но в думите и прозрях причината.
От тогава се виждаме почти всеки ден. Разговорите ни са дълги и приятни, но най-важното е, че след тях съм потънала в размисли. Тя успява да събуди в мен неосъзнати емоции и ме учи да ги разпознавам. Накара ме да се замислям върху неща, които съм имала за незначителни и маловажни...но всъщност, нищо не е без значение ако то касае живота.
Преди дни говорихме за старостта. Слушах я внимателно и попивах всяка една нейна дума. Според нея, човек трябва да се обучава да старее, да може да извлича онова, от което има нужда, като преживяно и ако съумее да го направи по правилният начин за себе си, остаряването няма да е болезнен процес, а достойно навлизане в следващ етап. Когато разговора ни беше към края си, тя каза нещо, което ме изуми с вярността и точността: УМЕЕНЕТО ДА СТАРЕЕШ ИЗИСКВА ПОДГОТОВКА ДА ПРИЕМЕШ С МЪДРОСТ НЕИЗБЕЖНОСТТА НА МНОГО ЗАГУБИ! Колко истина и колко болка в осъзнаването на тези думи...неизбежност, загуба...! Прибирайки се в къщи, застанах пред огледалото и видях нещо, което ме смая...вече имах нейните очи, Тъжни и плуващи във влагата на неизбежните мисли, вече не можех да избягам от това, което научих! Не се страхувах от старостта, умирах от страх заради осъзнатото. Бях ли готова да изготвя своя списък със загубите, които трябваше да приема, имах ли Мъдростта да се поуча от преживяното до тук? Гледах тъжните си очи в отражението, виждах и леката усмивка, която постепенно се размаза от напиращите топли сълзи. Тогава се сетих за онази фраза от филмите: "Искам да остарея с теб!" Колко важно е да имаш някого до себе си, колко важно е да вървиш по този път с близък човек. Да държиш ръката му, да умеете да споделяте мислите, да целувате с любов всяка нова малка бръчица, да имате общи занимания и да се поучавате взаимно от натрупаната мъдрост! И в този ред на мисли, в един момент осъзнах, че за секса, като интимност въобще не бях помислила! Картината в ума ми беше на двама души, потънали в една и съща ценностна система, далеч от първичните функционални потребности. Може би след години сексуалната близост минава на заден план пред това да бъдеш до човек, който разбира мислите ти, който се радва, че си до него и взаимно черпите енергия да продължите напред. Човек, с който обичаш да правиш обикновените неща от деня. Някой, който ще те завие, ако си заспал на дивана, някой, който нежно ще те целуне, докато миеш чиниите, Някой, с който ще ти е хубаво даже да мълчиш! Имам ли аз, този някой до себе си, който е готов да остарее с мен?
На следващата среща и споделих премисляното, тя се усмихна и ми каза само едно:
" Свободата на Човешката Воля е да можеш да избираш своя път, не само въз основа биологичните си потребности, но и в зависимост от приоритетите в ценностната си система!" Извода беше само един! Ние сами избираме човека до нас, ние сами решаваме с кой да споделим дните си, ние самите много често сме без свободата на собствената воля. Но решавайки днес, аз самата правя своето Утре!
Днес имам среща с нея. Иска ми се да говорим за смелостта! Точно за онази смелост да променяме нещата. Знам, какво ще ми каже, защото диалога ни е комплементарен. Ще се усмихне с тъжните си очи и ще ме попита: "Опозна ли се, за да искаш промяната?"

ЗАПОЗНАХ СЕ С "НЕЯ" НАСКОРО!
ТЯ Е С ТЪЖНИ ОЧИ, НО С УСПОКОЯВАЩА УСМИВКА!
ТЯ МЕ УЧИ НА ЕМОЦИОНАЛНА ЗРЯЛОСТ!
ТЯ Е НОВА ЗА МЕН И Е ВЪЛНУВАЩО!
ДНЕС ИМАМ СРЕЩА С МОЕТО НОВО "АЗ".

Rp./ http://www.youtube.com/watch?v=-pzrAKWqy4Y

" ПРОЕКТ с очаквано (само)финансиране "


05.10.2010 / по обедно време
Криза е и всичко живо се е юрнало да пише проекти по различни програми, с надеждата да получи финансиране, а от там да капне някое евро във вид на хонорар. То, всичко иде от чужбината, защото в нашата страна пари за подобни мероприятия няма.
Та и аз днес ще нахвърлям мое си проектче, на тема: "Как да оцелея, докато трае кризата?"
Като начало личната програма за оцеляване започна април месец. Черни облаци надвиснаха над работното ми място, поради конфликт на интереси. Сметнах за необходимо да се отдръпна от полесражението на двата лагера, които враждуваха, защото си дадох сметка, че у мен липсва капацитет да се справя психологически с предстоящата "война". Първо, не можех открито да заема позиция, и второ бях в лагера на врага. Тъй, че достойното отдръпване беше най-доброто решение, поне според мен. И те ме домакиня в къщи! То не е лошо, даже ми харесва. Дните минават бавно и спокойно. Имам време за всичко. Сутрин я няма дилемата, какво да облека и каква прическа да спретна? Суетата бавно замря обвита в паяжина. Сега да не решите, че съм се разпуснала и развлекла, като някоя разплута домакина в мърляв пеньоар....неее, простичко и ясно по цял ден съм себе си, без натруфеното тялоизложение на напрегната служаща в държавна институция. Щото, когато си сред хора, от Уважение към тях и себе си, трябва по-старателни грижи за външния вид. Това ми престарание отпадна от дневният ред!
Второ, имам цялото време на деня да посветя на детето. В България детските градини почиват през лятото, а моето виждане за отглеждане на дете, не е да го отпратя на някоя баба за отглеждане. Не ми е в ценностната система и не го смятам за редно, само ако не е в краен случай, при крайно необходими обстоятелства. С малката имахме едно прекрасно, незабравимо лято. Спяхме до късно, така че направо обядвахме, а после целият ден бяхме навън. Открих, колко интересни неща ставали пред блока в градинката. Там има цяла комуна родители с трайни навици привечер по хладно да се пие биричка с мезенца. Сладки приказки до 22 часа. Децата уморени от игри, ние възрастните удовлетворени от социалният контакт. Тъй, неусетно мина лятото и с няколко почивки извън града, но в общи линии летните ми "светски" тоалети останаха необлечени на закачалките в гардероба, а и не бях изкушавана за нови, защото липсваше "подиум" за дефилиране на нови такива...то в градинката пред блока си изкарах с 2-3 роклета, тип "домашному".
От цялата работа бях на келепир, не похарчих нито лев за нови парцалки, а старите не видяха бял свят. Малко само се озорих за разнообразието в градинката откъм чипс, безалкохолно или друго за хапване, защото кибика си беше по 8-10 часа на ден!
Трето, спестих суматило пара за гориво на колата, тя мойта е голяма ламя, а сега си седеше кротичко на паркинга и беше припалвана единствено за някое кино или почивка извън града. Още една точка в моя полза за справяне с кризата.
Четвърто, имах времето и нервите да се снабдя с новите документи за самоличност. Ако бях работеща тоя парашут нямаше да ми се отвори. Сега съм горд собственик и от трите вида.
Да ама лятото мина! Вече не става да се виси навън, а и детето тръгна на детска градина. То предучилищната група си било нещо сериозно и задължително, и не търпят неизвинени отсъствия. Програма яка са спуснали от Министерството на Образованието. И по тази причина денят ми опустя. Малката я няма, аз се водя безработна, а в къщи не остана непочистено и неизлъскано местенце. Даже преди малко чистих пак нещо, което почистих вчера. Застанах сама насред стаята на "Ф" и си рекох:" Драга моя, трябва ти проект за оцеляване по време на финансова и душевна криза!!!" ...са ще кажете да се ловя на работа, но моята е толкова специфична, че надали би влязла в друга програма за психично оцеляване, тъй че за сега - дела по специалността се отлагат за близко и неблизко бъдеще, поне докато мъжа ми няма взимане-даване с реформата в здравеопазването, щото не е гот да си буфер, ако той се бори за промяна на сегашното статукво, където допреди месеци бях полупартиен член по неволя.
Оф, отплеснах се, нали седнах да пиша Проекто-програмата:
1. Ограничения в бюджета: тва е лесно, щото не излизам. Той бюджета, семейният е добър, защото покрай тая криза сме на далавера, но точно сега е момента да се натрупат "капиталите" за "светлото бъдеще". По тази точка, обещавам да не харча за парцали от нови и съмнителни модни колекции, да не купувам много обувки, даже хич! Само не мога да обещая да спра или намаля цигарите.
2. Ограмотяване или ъбдейт на специализирани умения: тук влиза ново, задочно образование (демек, отново съм студентка), пак с цел предстоящо светло бъдеще. С цялото си съзнание, обещавам чинно да ходя на лекции и да се подготвям за сесиите. Па то е наложително, защото май само аз съм записала тази специалност и ще съм единствена по лекции и изпити. Кой учи за нещо, в което няма и троха ЛЕБ!
3. Да придобия умения в кулинарният свят! Много ми се е дощяло да стана виртуоз в кухнята и да смайвам близките с блюда изискана кухня. (тази точка подлежи на ревизиране от спонсора за хранителните продукти). За сега оставам на елементарни познания в областта на боб, леща, миш-маш, сандвичи и не толкова екстравагантни блюда.
4. Да прочета всичко в библиотеката, което съм подминавала с тъга, поради липса на време. Томове литература, от Елин Пелин (нов прочит) до Мопасан. Дано успея да ги съчетая с учебниците по здравен мениджмънт?
5. Да се науча да плета по-качествено, щото сега съм на дълги шалове и одеала за куклите на дъщеря ми. Ако някой може на една кука, от онези бабини ковьорчета да ми се обади, много ги харесвам!
6. Да намаля "трагедизма" на събитията, отразявани в собственият ми ум. За тази цел обаче се иска здраво финансиране, поради слоеве натрупани с годините. Залагам на самообучение, поради стеснения в бюджета. Като начало, размисъл покрай една цигара време, с опит (успешен или не), съсредоточен в собствено самоубеждение, колко е смешно всичко. За тази точка ми трябват много оптимизъм и доста цигари!
7. Активна агитация на приятелите ми за реални срещи. Аман от скайп и други мониторни общувания. Мухлясахме в тоя нет! То бива-бива, ма такава обсесия тресе много хора, че чак е плашещо. Малко културно-реален живот, няма да дойде на никого зле, стига обаче да има потребност от него.
8. РАЗНИ: тук влизат много неща, на които няма да се спирам, защото са от плана за личностова промяна. Всеки си има кирливи ризи и дертове, ама едва ли някои иска да ги просне на показ? (обещавам да спра да простирам всяка дреха с еднакъв цвят щипки)
В заключение Проекта, чака одобрение единствено от мен и решенията, които ще взема не са съдбоносни, но крайно належащи. Самооценка и ревизия на делата до момента, изискват спешни мерки за оцеляване при новите обстоятелства. Обещавам, сериозно да погледна на живота и да взема нужната поука! Обещавам, че няма да отклоня нито лев от явил се спонсор за реализация по гореизложения проект, най-вече за закупуване на цигари, плащане на новото ми висше образование, прежда за плетива (за една или две куки), книги и учебници, както и билети за театър, кино и др.
Благодаря Ви за вниманието!
Вие имате ли проект, как да оцелеете по време на криза? :)

" ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН "


29.09.2010
На тази дата, преди 21 години, в една дъждовна нощ, за първи път те видях!Появи се на бял свят, проплака, а очите ми бяха пълни със сълзи. Роди се Моето дете! Прегърнах те с душата и сърцето си и заедно поехме по пътя да оцеляваме. Никога не бях предполагала, че това да си майка е най-истинското нещо на тази земя. Ти беше прекрасното и вълшебното, което осмисли дните ми, ти беше малкото създание, което притисках до гръдта си и всичко останало нямаше значение.
Спомням си първата ти бебешка година. На един месец вече спеше по цяла нощ, а през деня беше кротичък, сякаш в дома ни нямаше бебе. На една година и един месец проходи сам в супера, защото беше привлечен от нещо цветно и интересно. Първите ти думи още звучат в ума ми...първо каза:" Тата".
На три години тръгна на детска градина. Ти плачеше вътре, аз плачех отвън!
Помниш ли, как "доброто мишле" ти носеше шоколадови яйца под ваната, когато беше послушен? Помниш ли, как всеки понеделник в жабката на колата имаше изненада за теб, списание "Мики Маус". Спомняш ли си безкрайните игри във ваната и как се хранеше там? Разходките в гората с шейната, хапванията ни в МакДоналдс? Бяхме две деца, които се радваха по детски на всичко около нас!
После тръгна на училище! Бързо се занизаха клас по клас и без да усетим времето, стана тинейджър. Но никога не спря да ми разрешаваш да те целувам!
Поглеждам назад във времето и не мога да се сетя за нещо, с което да си ме огорчил. Беше прекрасно дете и още по-прекрасен младеж. Споделяше всичко с мен, сякаш бяхме добри приятели. На 17-18 години се наливахме с кока-кола и се кикотехме на някой филм или си разказвахме смешните истории, които ни се случваха. Водеше винаги новото гадже в къщи и заедно пиехме кафе със сладки на терасата. Сега ти Благодаря, че бях за теб приятел и после родител!
В момента си далеч от мен, но това беше план за живота ти. Знаехме от години, че тази раздяла предстои, но никога една майка не може да бъде подготвена за нея! Независимо, че днес не мога да те целуна и прегърна съм щастлива, че ТИ СИ ЩАСТЛИВ!
Днес е Твоя Рожден Ден! Със сърцето на една любяща те жена, ти пожелавам много, ама много Здраве! Късмета да те следва и да получиш шанса да реализираш мечтите си! Пожелавам ти Любовта, онази истинската и неподправена, която да пълни сърцето и ума! Пожелавам ти да останеш същият достоен и честен Човек, онзи с който ще продължавам да се Гордея!
ЧЕСТИТ 21-ви РОЖДЕН ДЕН! СИГУРНА СЪМ, ЧЕ ТИ ПРЕДСТОИ НЕЗАБРАВИМА МЛАДОСТ, ПЪЛНА С ЩАСТЛИВИ МИГОВЕ, ЗАЩОТО ТИ Я ЗАСЛУЖАВАШ, МОЕ МИЛО ДЕТЕ!
ОБИЧАМ ТЕ!
мама

" НЕТ - ЗАВИСИМОСТТА "


23.09.2010
В днешно време да си компютърно неграмотен е отчайваща работа. А да нямаш профил във Фейсбук, си е направо все едно си без ЕГН. Даже наблюдавам смутени физиономии на хора, когато ги запиташ дали имат профил там. Кой знае, какво им идва на ум? - "Леле, колко съм загубен и немодерен, трябва да наваксам, за да не се излагам!"
Не бързайте да се отчайвате, нищо не сте пропуснали!
Няколко месеца имах възможност да наблюдавам от близко в нет-пространството, какво точно се случва с хората, които познавам и с приятелите ми. Констатирах, че някои от тях живеят там, повече отколкото в реалният си живот. От ранни зори бяха на линия, а през деня, когато и да влизах във виртуалното, те бяха неотлъчно там. Запитах се, какво толкова привлекателно и задържащо има в това измерение, че човек така страстно му се е отдал? Да ви кажа откровенно не съзрях Абсолютно нищо конкретно! Всичко приличаше на един голям "Биг Брадър", където се наваксваше, когато реалити-шоуто няма нов епизод.
Ежедневно на някои деня им минаваше в теглене на късмети, хороскопи и други щуротии, от рода: "Какво ще ти се случи днес?" Други публикуваха линкове към музика и се издигаха в очите на останалите с класически шедьоври. Младите пък се надпреварваха да кичат профилите си с най-хитовите фолк парчета и диалозите между тях бяха чрез текстовете на песните. През активният сезон на летните месеци, се качваха снимки от невероятни места за летуване, в стил: "Колко съм велик, бях Там!" Други се хвалеха с нови возила и чакаха със задоволство да им бъде завидяно. Една невероятна надпревара, да покажем на света, колко интересен живот имаме, изпълнен с невероятни преживявания, заобиколени от процъфтяващ материален просперитет!
Но най-тъжната мониторна гледка беше на младите майки с регистрация във виртуалното. Разбирам ги чудесно, че това време от живота им е доста еднообразен и понякога единственото им забавление е точно Интернет. Но обезпокоителното беше, че някои от тях не ставаха от компютрите. Запитах се, как и кога гледат децата си? Та те бяха онлайн по 15-16 часа там. Тяхната надпревара беше да качват снимки на децата си и да се впускат в безкрайни коментари под фотосите, какви съвършенни деца имат! Всички бяха малки принцеси и принцове, всеки нов зъб се обсъждаше с часове!...замислих се, горките деца, усещаха родителската грижа и любов, само когато бяха слагани в пози за снимките, които чакаха своите многочасови коментари във виртуалното. И в цялата тази картинка , лъхаше на висш-пилотаж в Лицемерието, щото да ме прощават, ама не остана необожествено дете с дълги плеяди в стил: "От мойто гардже по-убаво нема!" В това няма нищо лошо, щото и моите гарджета са най-хубави, но в моите очи и съм наясно, че те имат нужда от храна, игри, разходки и време, в което да им се посветя! Моите гарджета не ме викат по стотици пъти, че са гладни, защото майка им не може да се отлепи от монитора, или пък не им пускам телевизора да седят кротки, докато останалите деца огласяват двора с глъчта на Истинското детство! Мъчно ми е за тези деца, защото по метода на личният пример, ще са бъдещите кибици пред компютрите!
И аз понякога прекалявам с висенето в нета, но никога не е за сметка на реалният ми живот. Набарах тънката граница и си дадох сметка о време, че едва ли си заслужава да посвещавам живота си в това да дебна, кой какво ще публикува. Влизам сутрин с кафето и се радвам само на стойностните неща, защото интернет е и връзка с любими хора, които живеят далеч от мен. Хора, за които мисля и ми липсват! Свела съм общуването само, когато има стойностен диалог, когато събеседника е качествен и мога да науча нещо от него или взаимно да се разтоварим от грижите за малко.
В заключение без да давам съвети (защото мразя и на мен да дават ), знам със сигурност, че много от хората един ден ще съжаляват за времето, което са посвещавали на виртуалното, вместо да са натрупали истински, реални спомени. Никой от нас не може да подмине прогреса, но това не означава, че като имаме мобилни телефони, трябва да говорим по тях денонощно!
Сега гася моя компютър и отивам в реалността. Там са хората, които обичам! Там, някой има нужда от моята грижа, там е детето ми, което ще прегърна, целуна и ще поиграем заедно. Моето дете не е СНИМКА във Фейсбук, под която се превъзнасям, колко го обичам! Моите приятели са реални хора, които също имат профили като мен, но ги използват за разтоварване, а не за паралелен, ПРЕОБЛАДАВАЩ НАЧИН НА ЖИВОТ!

" СЪЗРЯВАНЕ ИЛИ ЛУДОСТ "


16.09.2010
Напоследък непрекъснато мисля над това, дали съм узряла за някои неща или съм се смахнала? Общувайки с различни хора, се лашкам ту към едното, ту към другото! В живота се случват промени, които неминуемо променят отношението ни към света. В моя живот настъпи този обрат и покрай него разбрах много за себе си, но и много за останалият свят. За хора, които съм смятала за близки се оказа, че ни делят огромни пропасти по отношение на мислене и усещане за самият живот. Това ме накара да ревизирам душата си, защото в нея настъпи хаос от разочарования, но и очарования към някои близки, които бяха искренни и добронамерени към това, което им споделих.
Всичко се свежда до това, че на моето семейство предложиха работа в друг град. Офертата дойде толкова неочаквано и стреса беше доста голям. Започна се едно голямо умуване, дали да заминем или да останем във великолепната столица на нашата държава - София? И всъщност, нали това е мечтата на повечето българи, да живеят и работят точно в тук...каква Гордост!
Заминахме да проучим нещата на място. Озовахме се в един спокоен неголям град, и за наша приятна изненада, градът се оказа доста уреден. Инфраструктура прекрасна, всички големи вериги магазини бяха налице, спокойни улици, изрядна чистота и един огромен язовир точно до града. Около него накацали прекрасни къщички, дворчета с цветя, нов хотел с огромна тераса, на която седнахме и отпивайки по нещо се насладихме на приказен залез над язовирната вода. Сякаш времето беше спряло. Сякаш всяка глътка въздух беше почувствана, все едно се докосвахме до някаква жадувана свобода. Пред очите ни беше природата, спокойствието на водата и хълмовете на планините потънали в зеленина. Може би точно в този момент се влюбих в идеята да заживеем там! Представих си, че това можем да го имаме всеки ден...всъщност можем да имаме времето си и да му се наслаждаваме, нещо, което отдавна сме загубили в София. Споделих това усещане с приятелите ни, с които бяхме там, и които живеят в този град. Те ми казаха само едно: "Тук времето тече бавно, тук имаш живота си!" Повярвах им, защото тези приятели имаха вече всичко, от прекрасна частна клиника в града, до къща на хълма до язовира, къща, за която едва ли някога мога и да помисля! Всеки от нас мечтае за добра професионална реализация и дом, в който да е щастлив. Това беше за тях вече реалност, това и още едно много важно нещо - да получаваш за труда си достойно заплащане!
На път за София бяхме умълчани в колата! Частица от мен беше останала там, на онази тераса, а умът ми ме връщаше към залязващото слънце и техните думи: "Тук, имаш времето си!" Когато се показаха светлините на столицата, сякаш ме жегна чувство на огромна тъга, че се връщам в действителността, в онзи блок, който сега вече приемах за затвор. В онзи забързан живот, където дните летят, а това са дните на Живота ни и едва ли някой иска живота му да отлети неусетно! Така почувствах всичко, което се случи през онзи ден!
Занизаха се дни на пътувания до този град. Започнахме да търсим къща, която да купим. Обиколихме целият район с идеята да сме близо до града а не в него. Накрая открихме нашето селце, на 6 км от града. Там се продаваха доста къщи и то на почти разумни цени, нещо което можем да си позволим, и нещо което в София никога не можем да имаме. Очарованието за нашата промяна на живот беше в това да живеем в къща с двор, а не в апартамент. Започнах да мечтая даже за собствени кокошки, дворче с домати и краставици, за прохладни вечери, където семейството ми да вечеря на двора, а зимата да се наслаждаваме на огъня в камината. Мечти и Надежди!
В София някои приятели сметнаха нашият план за лудост, други се радваха на решението ни. От там дойде и моето объркване, дали съм съзряла за някои неща в живота или лудостта се е загнездила в мен? Всеки ден трупам аргументи и в двете посоки, но като цяло мечтата в мен е за промяната. Моя свекър пък каза следното:"Ще дойде един ден, когато в София ще живеят най-бедните, не само финансово, но и душевно!" И върху неговите думи мислих доста! Той едва ли ни желае лошото, мисля, че се радва на желанието за промяна.
Сега момента назря и сме на кръстопът да изберем едно от двете: Да останем в София, да живеем в апартамента, да се работи от сутрин до вечер без удовлетворение, че можем да си позволим желаното. Живота да минава набегом, да наливаме безброй левове в уикенди на бягство с цел по-пълноценна почивка. Детето ми да посещава столично училище с неудовлетворени и стресирани учители, да попива стереотипа на средата, която обществото му предоставя. И то неминуемо ще я усвои, защото за да оцелее сред връстниците си трябва да е като тях. Не искам да осъждам младото поколение (не съм още толкова стара), но от това което виждам, в момента няма ценности, има див материализъм, без усет към книги, култура, без елементарни познания за света, като цяло. Чувствам се отговорна, за това какъв живот ще предоставя на децата си, до момента, в който те сами започнат да правят собственият си избор!
Другият вариант е да отидем да живеем Там. В къща, с двор, изглед към планините. Работа, която и двамата желаем и умеем добре. Живот сред хора, които нямат онзи хроничен стрес. Хора, които не извръщат глава настрани, защото се правят на "ударени" да поздравят. Една спокойна среда, една спретната къщурка и Живот, в който всеки час минава бавно и имаш време за всичко желано. Не се заблуждавам, че няма да има трудности, няма такова битие, но дали си заслужава да ги преодоляваме ако те са непреодолими? Дали си заслужава да се заблуждаваме, че живеейки в София сме голямото "добрутро", та тук отдавна нямаме време, нито за театър, нито за концерт, даже вечер капнали от стрес и забързаност забравихме да отваряме книга преди сън!
Може би с написаното до тук се самоубедих в решението, че нищо не ме задържа в столицата. Поглеждам през балкона и виждам безброй блокове, а ние хората сме натъпкани във тях. Няколко дръвчета напомнят за природата, но шума на града ги обезличава. Вдишвам...и не чувствам нищо! Есента тук няма мирис, нито пролетта. Само загубени часове в улични задръствания, в неспиращ шум, в стрес, и сред хора с угрижени лица, как да оцелеят!
Моя избор е направен! Нека семейството ми има спокоен живот, работа и дом, който желаем. Доход, който би ни удовлетворил. Спокойствие за детето ми, и да му дам това от което има нужда - Време, за истинско детство, за истински игри, за истинските ценности.
Ако толкова зажаднеем за някоя театрална постановка, София е близо. Ако толкова ни домъчнее за софийските приятели, за два часа сме при тях или нека те заповядат на гости, вратата на дома ни винаги ще е отворена. Ще спретнем софра с истинска храна, ще ги нагостим, а привечер ще отидем на брега на язовира да пийнем по един коктейл на онази тераса с ратанови мебели, отворили очите и сърцата си за един от многобройните залези на слънцето, което бавно се скрива за хълмовете, отразявайки последните си лъчи върху спокойната повърхност на водата. Сутринта ще ги събуди петел, а за закуска ще има пържени филии с домашни яйца и чаша истинско мляко!
В края на краищата единственото преимущество на големият град е концентрираната култура, който той предоставя. И каква е далаверата да се живее в него, ако кракът ти не е стъпвал нито в кино, нито в театър, нито на концерт или в художествена галерия. Който е жаден за култура ще намери начин да достави удоволствие на сетивата си!
В заключение, май лудостта ми е в това, че по-рано не съзрях, какъв идиотски живот водя в големият град, колко часове и дни минаха ей така загубени, дремейки вечер пред телевизора, висейки в задръствания и работейки за пари, колкото да оцеляваме, купувайки скъпите боклуци, наречени Храна! Позволих на суетата да съм софиянка и снобията на града да контролира живота ми! Тук даже да умреш не можеш с достойнство. Първо ще снасят трупът ти по стълбите, защото в асансьора няма да се събереш, после ще те опеят набързо, а опечалените ще бързат да се приберат за да не ги хване задръстване по улиците, накрая ще те закопаят, но и в столичните гробища вече отдавна няма спокойствие. Близките ти ще са принудени да проверяват дали гроба ти не е осквернен и ограбен. В блока съседите ще цъкат пред некролога ти, а после тихо ще седят в бетонните или панелни затворчета и ще се питат:"Кога ли е и моя ред?"
Това е Живота! Всеки прави за себе си своя избор! А дали иска да е близо до природата, до земята, дали има желание да създаде своя дом или му е все тая, това вече е ЦЕННОСТНА СИСТЕМА!

" АЛЧНОСТТА "


01.09.2010 / 9:07
Усмихвам се, влизайки в блога! Не съм го забравила, даже помня как се пише в него и как се публикува, а имах страх от онези дни, че съм забравила!
Здравейте! Лятото мина неусетно, както между впрочем всички лета. То така минава и целият живот. Сезон след сезон, година след година. Оня ден се замислих, че и моя живот е доста напреднал, поне младостта си отиде. Колкото и да се опитвам да задържа част от нея, всичко е безвъзвратно изгубено. Купих младежка рокля, но в къщи бая се смяха, че съм се опитвала да изглеждам, като гимназистка. Направих две кръгчета с нея из квартала, но навън познатите не бяха толкова смели да кажат, че изглеждам смешно в нея. Сега седи на закачалка в гардероба и напомня, че вече съм възрастна. Извода е, че някои одежди са само за определена възраст, особено при жените!
Имам друго за споделяне, горното беше увод!
През последните дни доста мисля за алчността на хората към материалното. Не осъждам стремежа да се притежава, а онзи нелеп апетит непрекъснато да се демонстрира с вещите. Коли, дрехи, домове...много от хората се надпреварват, кой от кой да е по-велик в очите на другите с материалните си постижения. Е... вярно е, че по "дрехите посрещат", защото по това личи самоуважение и уважение към околните, но "по акъла изпращат" - ето тук вече е тъжната част! Тези хора са обсебени от стремежа за показност, защото в техният ум да имаш - значи да си щастлив, поне в очите на другите да изглеждаш като такъв! В очите на общата маса - може би? И ако поразгледате в живота си, в нет-пространството, в профилите на приятелите, веднага ще разпознаете тези хора. То са коли, апартаменти, къщи, снимки от които лъха някакъв лукс, показност на познанства с известни хора! Цялото им съществуване е свързано с демонстрация, за какъв "стойностен" живот става на дума. Не бързайте да завиждате или да се депресирате, че не сте успяли, както наскоро изнесоха такава статистика, че мнозина от нас изпадали в депресия при вида на подобно "щастие". Нещата са много по-дълбоки психологически и едва ли искате подобно щастие, освен ако не сте "дивен материалист"! Всъщност ние хората сме различни, защото в това е очарованието на живота и контакта помежду ни. Всеки има своя предства за щастие, но има един Общ знаменател - а това е неистовата потребност да сме обичани, да сме значими за друго човешко същество! Разликата е как търсиме и как получаваме тази любов, и самите ние способни ли сме да я даваме? Някои хора я търсят в обикновенните неща, при тях любовта идва чрез харесване, поглед, усмивка, начин на мислене, общи интереси. Харесваме някой, после се влюбваме, като откриваме себе си в човека до нас! Други търсят чрез материалното. Те очакват да бъдат харесвани заради това, което притежават а не заради това което са! При среща първо ще Ви покажат, какво имат в материалният си свят, защото това е най-важното и ще очакват Вие да ги гледате с възхищение. Няма да се впуснат в разговор за своите чувства и емоции и всичко ще е сведено до фактология и хронология на продобивките. Тъжни срещи, ако сте от хората, които търсят истинският и стойностен контакт. Знаете ли, тези хора също са тъжни, защото в живота си, предлагайки само собствено лустро са били разочаровани десетки пъти, измамвани от други хора, че са с тях не заради това което са, а всъщност друг е поискал покрай контакта да се перчи с привидното "щастие". Такива хора се събират със същите хора. Единият предлага, другия консумира. Единият се залъгва, че е обичан, другият лъже, че обича. В крайна сметка имаме двама нещастни, защото любовта не може да се измерва с капитали и материализъм. Рано или късно всеки от тях е разочарован и такива срещи и раздели се редуват с предизвестен край, защото фалша винаги има срок на годност. Историята винаги ще се повтаря докато се търси топлинка, нежност и любов, чрез материалната показност!
Тук може да ме опровергаете, защото всеки ще каже, че сме в 21 век, че работим за да си осигурим добър живот или поне това е целта, и колкото по-ценни неща притежаваме, толкова това означава, че сме успели в кариера и професия. ДА, съгласна съм, но не и когато те са средство за да бъдем ценени по достойнство, като хора със своята емоционалност, чувства и мисли. И в крайна сметка човек, когато иска да бъде харесван заради самият него, няма да "завира" в очите на другите, какво притежава! Мъдрият даже би прикрил собственото си материално постижение, защото понякога демонстрацията му се тълкува, като жажда за унижение към другите, как те нямат неговото. Мъдрият, може да общува на човешко, емоционално ниво и няма нищо по-хубаво от това в последствие да пожелае да сподели постигнатото. Но да се търси Уважение, Любов, Приятелства, демонстрирайки великите материални постижения, рано или късно водят до едно голямо житейско огорчение, до тиха самота сред алчостта на придобитите вещи и фалша, който цял живот е царувал в общуването.
Наскоро публикувах един фотоколаж във Фейсбук-а, публикувам снимката и тук! От коментарите под нея се замислих върху гореизложеното. Замислих се дали съм алчна да притежавам...ами ще ми се да имам, може би с цел да улеснявам житието си, но ако държа някой да ме оцени, никога няма да демонстрирам притежаваното, защото ме вълнува Човека срещу мен и искам той/тя да хареса човека в мен! Имам приятели, които нарочно паркират колите си далеч от обща среща, за да покажат Уважение и това, че ценят другите заради самите тях. "Алчността" ако можеше щеше да паркира под носа Ви, за да Ви завре в светогледа с колко "велик" човек имате допир...а това в крайна сметка ще е една тъжна среща, с един тъжен човек, който покрай вещите си е лишен да изживее Истинското удоволствие от общуването с друг индивид!
Всички остаряваме и започваме да си даваме сметка за ценността на живота. Всички помъдряваме и в крайна сметка започваме да ценим едни и същи неща. Деня, изгрева, това, че сме живи, здравето, а старостта е смислена единствено ако има за кого да се грижим и за кого да мислим! Дали и някой ще мисли за нас?
"Каквото посеем, това ще пожънем."

" ОДИТ ЗА ЕДНА КЛИНИКА "


11.07.2010 / 9:30
Със сигурност нямате представа, какво се случва в една родна българска болница, освен ако не сте труженик там? Но даже и да сте наясно с фактите е доста трудно човек да осмисли събитията, целите и проблематиката, която вълнува пребиваващите зад стените на родното здравеопазване в сградният му фонд, наречен Болница. И за децата е ясна конкретиката на това заведение - има боледуващи, има персонал, който е инвестирал в себе си, обучавайки се да лекува и обслужва т.нар. Пациенти. До тук всичко е ясно!
Представете си една съвременна нова клиника, наскоро отремонтирана с пари отпуснати от Световната Банка. Ремонт, влачещ се близо две години, а персонала лашкан от сграда в сграда, за да може да продължи някак да обслужва контингента. И след толкова пренасяния, най-накрая да се завърне в "ослепителната нова постройка". С ентусиазъм да възобнови лечебната дейност на заведението, въпреки липсващият акт 15 и 16, но кво пък, глобите ще ги отнесе Министерството! На бърза ръка, леглата биват заети от пациенти, то спецификата на болничното заведение е в неотложна нужда и услуга за обществото. Ден след ден, възобновената клиника набирала своята популярност и даже на моменти не можела да се справи с големият наплив от желаещи за лечение точно там. Всичко е прекрасно, персонала доволен, пациентите щастливи! До един прекрасен миг, когато всичко започва да се срутва едно по едно в буквалният смисъл. Парите за ремонта са били отпуснати преди време на Министерство на Здравеопазването, а то пък от своя страна обявило конкурс за изпълнител на ремонта...и естествено спечелено по "българският" начин. Лека-полека всичко започнало да се руши, тавана протекъл, та персонала правел своите рапорти и обсъждания на клинични случаи заобиколен от легени, събиращи дъждовната вода. Казанчетата в тоалетните течали безспир, защото се оказало, че за тях на българският пазар нямало резервни части. Прозорците отказвали да се затварят или отварят. Абонатната се пълнела с вода и по стените избило мухъл и плесен. В коридорите се възцарила тягосна миризма и влага. Отвън - една прекрасна сграда, отвътре - гнила, българска работа! Заваляли писма към Министерството, а от там вдигали ръце. За тях поръчката била приключена, да се оправяли на местно ниво. Управата на болницата пък отказвала да поеме текущи ремонти, защото клиниката била в гаранционен срок от фирмата изпълнител на ремонта. Порочен кръг на безхаберие! Типично по нашенски! С подръчни средства и материали персонала някак закърпвал бедите. Дошла зимата, студа сковал и "Топлофикация" пуснала очакваното Топло. Поредната катастрофа за пребиваващите в клиниката. Радиаторите протекли, някои даже паднали, защото били закрепени за гипсокартона. Други въобще не се пълнели с топлина, но с малко цака и с помощта на една монета персонала се научил да ги обезвъздушава. Това, че винтилите за регулиране на влизащата топлина не работели било най-малкото притеснение. Всеки ден било борба за оцеляване, на фона на счупени брави със заключен персонал, заседнали асансьори и всякакви битови катаклизми. Започнали и глобите от ХЕИ, за какво ли не, с персонална отговорност и съдебни решения с парични глоби, които трябвало да се плащат от служителя на смяна по време на инспекцията. Здравни работници с наказателни постановления за парични глоби в трицифрени числа. Дела, съдилища, обжалвания!!! И всичко случващо се, трябвало да се спестява на пациентите до колкото можело в името на Хуманността на самата Медицина! Но било доста трудно, да се обясни на болният, че не може да излезне на разходка, защото бравата на външната врата е счупена и се чака някой да я оправи, че в стаята не може да е топло, защото радиатора е протекъл и е спрян, че шума на течащото казанче денонощно е почти непоправяемо, и че персонала след малко ще го обслужи или изслуша - само да смени легените, че преливат със стичащата се от тавана вода! Как да обясниш на болният човек, че Хипократовата клетва в тази клиника върви ръка за ръка с тапия за: "Любител по неволя на довършителни ремонти", след като доста често се налага и двете да са приоритетни!!!
Знаете ли, тази клиника не е измислица, тя съществува и се намира почти в центъра на столицата. Тя е емблематична, заради своята история и великите лекари, които са се трудили и посветили живота си там. И сега в нея работят прекрасни специалисти. Проблемите и не са решени, защото никой не поема отговорност за нея, а тя е на държавна издръжка, не се ползва с превилегията да източва здравната каса и единствената финансова помощ е тази на заложената в бюджета! Европа ни отпусна пари, да имаме модерна сграда, а ние я направихме точно по "български", с фалшивите фактури, присвоените пари и крилатата фраза: "Боли ме фара, кво ще оставя след мен, аз нали се нагуших!"
БОЛИ ТЕ, НЕ БОЛИ, ЧУКАЙ НА ДЪРВО ДА НЕ СИ УТРЕ ПАЦИЕНТ ТАМ!

" ОДА ЗА НОВИТЕ ДОКУМЕНТИ "


10.07.2010
Не Ода, а Епопея си беше!
Да се сдобиеш с нов документ за самоличност беше и ще остане ярък спомен от близкото ми минало, та даже и до последният ми дъх на тази земя. Преди 10 години преживяхме нещо подобно, но този път всичко надмина очакваното! Като начало трябваше да се запиша в един бакалски тефтер с прекрасния номер - 4012. После няколко дни се налагаше да ходя до паспортният отдел за да проследявам до кой номер са стигнали. На петият ден предосетих, че днес ще е моя "Велик" ден да вляза. Беше утрото на 9 юни, горещо от самото начало. Уморени хора чакаха реда си, някои още преди слънцето да е заляло с лъчите земята. Щях да чакам и аз, нямах избор, всичките ми документи бяха изтекли още декември, предишната година. Добре, че родната институция разполагаше с малко паркче пред сградата, пейки със сянка и без сянка. Тези без директен припек бяха заети, тъй че приседнах кротко на една слънчева пейка, което си имаше и предимства, хем щях да хвана малко тен, хем нямаше да се налага да влизам в тягостен диалог с някой непознат и да слушам чужди проблеми. Часът беше 8:30. Занизаха се бавно минутите. На всеки час някой доброволец поемаше оръфаната тетрадка и крещеше номерата, които бяха наред. Други пък зорко следяха дали номера отговаряше на името на гражданина, който щастливо прекрачваше прага на паспорнитният отдел. Нещата се случваха бавно и мудно, а слънцето все по-силно напичаше. Настъпи обедно време. Градинката се изпълни с още повече хора. Някой на групички, защото вече се познаваха от дните прекарани в чакане. Моя корем неистово ме молеше да му дам храна, но смее ли човек да се отдаде на природата си преди предстоящо толкова важно събитие? След половин час пресмятане, дали може да повикат моя номер, стигнах до извода, че това е малко вероятно да се случи в близкия един астрономически час. Станах и забързах към най-близкото заведение. Набързо се нахраних, но през цялото време в душата ми едно тягостно и тревожно. Платих и почти тичаща се върнах пред районното. Слава на Господ моя номер още беше далеч. Седнах и чакането отново се започна. Огледах хората наоколо. Никой нямаше ведра физиономия. Едни четяха вестници, други пушеха нервно, трети бяха забили погледи в нищото, потопени в собствени мисли. Нямах вестник, но можех пуша, чак да препуша, а мисли в главата ми - колкото щеш!!! Та се замислих...що за народ сме, та така чинно се подчиняваме на всяка приумица на управленците ни, що за хора сме с толкова желязно търпение...и всъщност какво правя още в тази държава...,то дали има държава?...и ако искам да се махна, нали все пак ми трябва документ за самоличност? - набарах мисълта, която да ме крепи до края на това изпитание - взимам си паспорта и беж краченца да Ви няма. Усетих се по-свежа от тази идея и някак гордо огледах останалите, все едно всеки бе дочул мислите ми! Стана късен следобяд. Крепящата ме мисъл взе да избледнява, защото до моя номер май нямаше да се стигне, което означаваше утре отново да прекарам ден от живота си на това място...и тогава се случи Чудо! Някой в тетрадката беше пропуснал правописно по погрешка около сто номера, което увеличи значително шансовете ми за успеваемост. Станах от пейката и разбрах колко съм схваната, колко уморена, колко мисли съм премислила а в главата ми звучаха май вече само псувни. Един шегаджия от чакащите се провикна дамите малко да освежат грима си, та ме присети поне едно червилце да мацна...да, ама то се беше разтопило от жегата в чантата. И без червило щях да мина, само да МИНА!!! В 18:15 поредния "викар" от гражданското общество изкрещя моя номер и се шмугнах вътре със скоростта на светлина. Там обаче си имаше друга опашка, но щом бях влязла, връщане назад нямаше. След още 30 мин. ме щтракнаха за прословутите документи, взеха ми пръстовият отпечатък и положих тържествен подпис в декларацията, че аз съм аз и нищо от преди десет години не се е променило - очите са същият цвят, адреса също, най-много да съм се посмалила на ръст от възрастта, ма няма да си призна я! В 19:15 бях на път за в къщи. Пушех поредната цигара, краката и главата ме боляха, някак ми беше все тая за всичко, което ме заобикаля! Прибрах се, хапнах без всякакъв апетит и си легнах. Сънувах щуротии, но след такова преживяване не може да се сънува друго.
От тогава мина един месец. Вчера се наложи пак да ходя до паспортното, този път да взема очакваното. В ранни зори се замъкнах, но за 15 минути бях готова.Чистак-бърсак, с нова лична карта (черно-бяла снимка), нов задграничен паспорт...ами шофьорската книжка??? Олелеее, тя беше в КАТ, и газ с колата за натам. И те ти поредната изненада!!! Хубава, дебела опашка от чакащи за получаване на документа. Гробна тишина...няма пейка, няма слънце, даже студ за летен месец. Ще чакам, къде ще ходя, не искам акт за шофиране с изтекли документи, пък съм подала молба за "златен талон", щото не се сещам в близките години да съм била грандиозен нарушител, с изключение на един фиш за говорене по телефона, ма тва кой го брои, важното е да си нямал акт. След два часа, чинно чакане, с 10-сантиметрови токчета на обувките и две цигари в страни от опашката да не ги опушвам бях влязла. Връчиха ми СУМПС, но талончето пак синьо... Защо?-попитах с негодувание...а тя(служителката зад шубера):"... ми, 2006 сте били вдигани с паяк за паркиране на забранено място, не сте платили акта, но то е минало давност, тъй че не дължите нищо." Сетих се, разбира се, бях отишла да купувам Български терлъчки, от онези с каракулката и на излизане колата я нямаше. После исках да платя глобата, но имаше един период, в който институциите се караха кой да събира тези пари и не можеше никъде да се плати дължимото! Права си беше жената, не съм заслужила "златен талон"!
Днес се "любувам" на новите документи. Много изстрадала физиономия имам на снимката, но може би доста българи са с такива, ако са минали през това?! Единствено остана да обмисля, къде да забягвам, защото след известно време ни чака същата ОДА по подмяна на документите а едва ли ще сме напреднали кой знае колко, защото и преди 10 години си беше същата процедура, а в някои страни си получават документите по пощата. В някои страни...но Тук едва ли Някога!!! Е, ако се наложи да мина пак през това, поне ще е за предпоследно, щото скоро ще съм в графа на валидност "безсрочен" поради възрастова група.
На всички, които ги очава това, пожелавам от сърце по-приятен спомен около преживяването да се сдобиеш с документи за самоличност, на Българин, гражданин на Европейският съюз.
И накрая един въпрос: Защо плащаме за тях, след като по Конституция са притежание на Държавата и ни се отдават за ползване докато сме живи? Защо платихме за новите, след като се знае, че за тях са отпуснати пари от Европейския съюз? Защо сме още българи, след като в тази страна нито една институция не те кара да имаш самочувствието да се наречеш гордо БЪЛГАРИН?

" ОПРАВДАНИЕ "


01.07.2010
Страшно е да виждаме грешките си!!!
Още по-страшно е да ги повтаряме, знаейки, че пак ще ни боли от тях, но в името на някакъв неповторим миг, се хвърляме със затворени очи в поредното преживяване, в поредната грешка. После идва болката, и след всеки път на повторения, тя е още по-силна...!И се заричаме, и си обещаваме...до следващият път, когато отново сякаш сме събрали поредните сили за новата заблуда, за новата болка!
Каква сутрин само!!! Някои посрещнаха утрото на морският бряг. В нечии очи, изгрева се потопи и зареди душата с надежда. Изгрев..., който е всеки ден, но много хора отдавна нямат очи да го видят, залисани от собствената си суета и ежедневие. А, когато си там, на морският бряг, когато слънцето започва да къпе с лъчи морската шир и златистите отблясъци докосват душата...може би това е един миг на истината за нас, кои сме, къде сме и за какво мечтаем?!
Вчера се запитах, дали още мога да обичам? Дали в живота ми, май не преобладават залезите? Дали със всеки изминал ден не се разделям с някоя илюзия, в която съм вярвала и към която съм се стремяла? И всъщност, какво е любовта...? Дали не е егоизма, да се чувстваме обичани, дали не е потребността да сме специални за някого...все тъжни въпроси! Отричаме се от нея, а после пак започваме сляпо да вярваме в съществуването и!...сетих се за стиха на Яворов - "Две хубави очи"..."музика, лъчи...не искат и не обещават те" Малък стих, но с толкова съдържание - душата на дете!
Е, днес май отново тъгата е в превес. Годините летят, мечтите стават все по-малко. Детето в мен сякаш си отива а с него и изгревите на надежда. Налага се да преосмисля значението на много неща, за да мога да постигна уж някаква хармония!
Днес заминавам за морският бряг. Знам, че ще посрещна много изгреви и знам, че те ще ми дадат много отговори. Утре в ранни зори, ще приседна на пясъка и ще позволя на слънцето да докосне сърцето ми, ще попия с очи всяка минута от неговият изгрев...и ще потърся себе си! Дано се намеря... чувствам се изгубена!

" МАЛКО ЗА ИСПАНИЯ "


02.06.2010 / 14:31
Да се похваля, ходих до Испания. Не, че беше планувано, но някак между редовете на една държавна командировка се вреди и моя милост. Стегнах едно куфарче и в ранни зори на аерогарата. Знам, че изрядния пасажер трябва да е с два часа преди полета на летището. И те ме те, в 5:30 сутринта на Терминал 2. Предодох дисагата на гишето и жадно запафках една последна цигара пред входа. Знаех, че ще минат часове преди следващата. В 7:30 настанена в самолета отлетяхме към далечната страна. Полета мина чудесно, около 4 часа въздушно време, една жалка закуска с преобладаващ хляб и топла минерална вода. Съобщиха, че който се гласи да пуши тайно в тоалетната ще бъде преследван от закона и да не се опитва да чупи датчиците. Със закъснение от близо час кацнахме в Мадрид. То едно летище...вървиш нагоре, надолу, ескалатори, асансьори, даже мини метро за да стигнеш до паспортния контрол, а после още толкова път докато зачакаш до лентата за багажчето. След час и нещо, опознавайки мадридскоро летище по неволя вече пътувах по магистрала за хотела в такси - любима марка кола Шкода "Октавия". Не са чак толкова големи дървета, както съм чувала, остава ми любима.
Хотела добър, 4 звезди, ма не могат да открият резервацията, едно ровене по тяхни бумаги...две цигари време, ма отвън, вътре не се пушело. Накрая дадоха картата за стаята а аз ги питам за Интернет. С неохота ми написаха паролата да им ползвам рутера, въпреки, че влизаше в цената. В стаята набързо се преоблякох в спортни дрехи и с картата на Метрото се запътих към най-близката станция. Чудесно метро си имат тия испанци, чак не го заслужават. Мотрисите им превъзходни, чисти, всички дисплеи работят за следваща станция, чак на глас обявяват маршрута. На втората спирка се качи жена и на висок глас каза нещо на испански. Реших да не е някаква контрола, ма в метрото няма такива. Тогава жената с пълно гърло запя: "Червено вино снощи пих" на чист и роден български език. Добре, че си бях турила слънчевите очила, че умрях от срам. Нямаше и няколко часа от както бях в Мадрид, а вече нашенската реалност в чужбината ме застигна. Слязох на желаната спирка и се започна едно обикаляне и разглеждане. Решихме да поспрем с моя спътник в пътуването и в живота да ударим по нещо за пиене на техният най-известен площад. Седнахме малко уморени и поръчахме бира и вода. Помолих сервитьора за пепелник (хората си пушеха), а той ми измотоляви да си тръскам на земята. Е, добре, ще си тръскам, ма после фаса...! Пуших, но си събирах фасовете в салфетка, която после изхвърлих в кошче за боклук. Продължихме разходката до вечерта. Хубав град е Мадрид, особено музея "Прадо". Там откарахме 3 часа. Влюбих се даже в една картина и изкупих всичко рекламно за нея, от магнит до репродукция. Сега ще си турна репродукцийката в рамка и ще и се любувам.
На другия ден по план пътувахме до Толедо с влака-стрела. Централната им ж.п. гара не е като нашата. Организация цари навсякъде, само дето им се развали електронната стена, с която викаха номерата за пътниците за закупуване на билет. Там, както в нашите банки и в НАП си взимаш електронен номер и чакаш да те викнат на определено гише. Почнаха да крякат на глас служителите, ма като не знаем испански, ходи разбери кой номер викат. До нас едни добри хора ни помогнаха, когато се стигна да сме ние. С билетче в ръка и айде на влака. То, като в самолет и препълнен с туристи. Стигнахме в Толедо още преди да сме усетили пътуването. Този град си заслужава славата, не заради великият Сервантес, който е роден там, а заради архитектура и историческото потапяне назад в годините. Пълен разкош за очите и душата да бродиш по малките улички, да стигнеш до величествената катедрала и да изкупиш магнитите от спретнатите магазинчета (за колекцията де). Набарахме закътано кафе, и там доволно хапнахме и пийнахме. Това пусто Толедо ще го сънувам много дълго, впечатлена съм!
Третия ден. Вече си имаше дейност по самата командировка. Аз останах в хотела, защото бях нерегламентирана притурка към мероприятието. Реших да ползвам лап-топа. Седнах си доволно, но нета беше ограничен, ни скайп, ни чат във Фейсбука. Поблеях картинки, поспорих жестомимично с една камериерка, че няма нужда да шета из стаята, защото тя много настояваше, следобяд даже му отперих следобеден испански сън, същият е като в София. Вечерта решихме пак да излезнем за разходка и се набихме точно на Коридата. То кислород нямаше за вдишване, тълпи, екзалтация...полиция! Испанците са луди по коридата си и всички бяха накипрени и натокани. Видяхме събитието на деня, за което всички телевизии говореха вечерта. Вечеряхме в някакво типично тяхно заведение, където всички си хвърляха салфетките на земята и това беше доста странно, но после разбрах, че колкото по-голяма мръсотия е, толкова по-голям е оборота на заведението. Ако ходите в Испания гледайте къде е най-мръсно, значи е посещавано заведение.
Тва беше в общи линии за тази визита. Хубава испанка не видях, нито па испанец. Тия хич не държат на външният си вид, освен старата им генерация. Всеки е навлякъл, каквото му попадне и не му пука. Никой не те поглежда за нищо, освен ако нямаш комуникация за нещо. Там, както и в цяла западна Европа има едно лично пространство, в което никой няма право да навлиза ако не ти е разрешено.
В самолета навръщане, пак оня жалък сандвич, но даваха и бира, щото си беше обедно време. Този път си дойдохме за по-малко от 3 часа, явно шофьорчето(пилота) на самолета бързаше да не изпусне "Формула 1" по телевизията. Като видях Витошата ми се напълниха очите със сълзи. От нашето по-родно и мило си нЕма! Но е хубаво от време на време да се прескача до някъде, че да се разбереш сам-самият и да си обогатиш архитектурата в главата!

" ПЪТЕПИС НА СПОМЕНА "


02.06.2010 / 12:50
Напоследък съм започнала да живея с миналото. Всеки ден се връщам назад във времето и нарочно търся хубави спомени. Да си призная малко моменти съм запаметила, като изключителни, но съзнанието само е избрало, какво да ни остави, като спомен или пък съм имала твърде скучен живот, поради собствени ограничения. Не съжалявам обаче за нищо, защото това е било от възпитание и лично разбиране за морал.
Пътепис...май нямам такъв, който да е твърде интересен за споделяне. До тук, един обикновен живот, дни посветени на семейството и работата, децата...приятелите. Ако трябва да направя равносметка за тези 40 години - нищо изключително! Може би, бих могла да споделя не факти, а по-скоро емоционални състояния, защото, когато и да погледна назад, там виждам огромна пъстрота на вътрешни преживявания. Всеки ги има. Наглед обикновенна ситуация, но всеки я приема по свой начин с ума и сърцето. Някои от нас са по-чувствителни, други по-трезво виждащи и мислещи. Емоционалният ни свят винаги влияе на поведението и реакциите, но обществото все ни слага в рамките на възпитаната изява на чувствата. Рамки, които приемаме от раждането си, и така до края на дните. Малцина се осмеляват да не бъдат въвлечени в коловозите на т.нар."морал на поведение" и може би съумяват да извлекат доста повече, като преживявания в живота си. Може би те биха написали един интересен автопътепис на собственият си живот!
Моя е скучен, и колкото да осъзнавам, че пясъчният ми часовник е преполовен, да не кажем посвършва, не успях да добия смелостта да отхвърля Рамките. Поглеждам назад и виждам толкова мечти, за които времето изтече да се боря, виждам толкова желания, които чисто физиологически са неизпълними...по пътеката назад има само цветя и всяко цвете е емоцията, която съм изпитвала. Остана ми единствено куража, да се върна малко за да набера от цветята и от тях да направя чудесен букет, от който да вдишвам аромата на прекрасните емоции, които даже нямах смелостта да споделя с никой!
След всичките тези години ми остана само една мечта, която все още е изпълнима. Мечтата да срещна някой, в чиито очи, когато погледна да виждам себе си. Човек, с който даже в тишината да чуваме мислите си и да можем да говорим без думи. Човек, който ще е по-смел от мен и хващайки ме за ръка ще мога да извървя без страх останалият път в живота с гордо вдигната глава, че обичам и се чувствам обичана!

Rp./ са тва да не го вземете на сериозно, чудех се кви щуротии да напиша! :)