" ПИСМО ДО МЕН - 2 "

28.02.2010 / 6:44
Добро утро!
Май ми липсваше два дена и ето тази сутрин сядам отново да те създам. В ума ми те виждам, като мой психотерапевт и се хващам, че това действа пристрастяващо. Знам, че може да те има, но за да сме заедно зависи само от мен самата. След първите редове те усещам до себе си и това вече ми действа успокоително. Психоаналитично може би целта е да се освободя от неизказаното...?!?
Днес Мое писмо, това, което искам да ти споделя е много сложно и изстрадано! Ще ми се да ти разкажа, как 25 години от живота ми минаха в търсене на мен самата.
Когато бях 10 годишна, един телефонен разговор обърка цялото ми съществуване за предстоящите години. Тогава едно дете чу, че не е това дете! Живота, който живее е измама. Хората, които има не са неговите близки! Страшни думи може би за много хора, които са изпитали това...да разберат, че всъщност те не са това, което другите им казват, че са!!! Това десет годишно дете се разплака, затвори телефона и не знаеше къде е, кое е и кой да попита за истината! Защо мама да не е мама и татко да не е моя татко?
Започна трескаво да разглежда албумите си, но всички те започваха със грижливо подредена хронология от неговата 8 месечна възраст. Снимки с мама и татко, тези които обичаше безрезервно и им вярваше, а онзи телефонен глас му каза, че го лъжат! То не беше тяхно дете, беше чуждо...даже ничие! След време събра смелост да попита и най-скъпите хора му отговориха, че това е лъжа - то си е тяхно! Така започнаха да се точат година след година. Детето вярваше на родителите си, но винаги търсеше потвърждение и на онези думи в телефонната слушалка, които до ден днешен още звучат в ума му: " Аз съм твоята истинска майка!"
Мъничето порасна, често разглеждаше албумите си и в тях виждаше толкова любов! Не искаше да повярва на лошия глас, че е на другиго дете. То си беше на своята мама и татко. Завърши гимназия, пое по своя живот, омъжи се и роди свое дете- син. Последващия живот малко го откъсна от мислите, но нямаше ден, в който да не преживяваше поне за малко въпроса: " Коя съм? " В последствие се разведе и остана сама с детето си! Време на студенстване, грижи около детето, личен живот. Така се изнизаха 10 години. Имаше само един близък в живота си, с който споделяше всичко и тази тема винаги се обсъждаше, дали гласът по телефона от детсвото беше казало истината?
В един априлски ден се появи любим човек, мъж в който се влюби, мъж с който се събра да живее и решиха да имат свое дете. Смениха дома и заживяха щастливи заедно. И на него сподели за терзанията и мъката си. Той винаги я прегръщаше и целуваше, поне сега беше негова и в това нямаше съмнение. Роди им се дъщеря! Живота беше прекрасен, защото тя беше майка на децата си и любимата на съпруга си! Беше на някой! Някак мъничко избледняха мислите за това дали наистина е дете на родителите си, но никога не изчезнаха. Покрай децата си разбираше, че не е важно, кой те е родил, а кой те е отгледал! И въпреки това мисълта чия е, защо е изоставена, не спираше?
Започна да ползва интернет. Четеше всичко по темата и попадна на един сайт, където хора като нея дискутираха точно това. Прочиташе всичко - дете намерило биологичните си родители, майка търсеща изоставеното си дете. Много нощи минаваха в четене и препрочитане на изписаното. Даже разбра, че тези хора си имат асоциация и се събират често на живо. Един ден събра смелост и отиде на една тяхна сбирка. Приеха я много добре и понеже всичко заобикалящо я предразположи, тя разказа своята история. Посъветваха я да търси, защото макар живота и да беше спокоен, никога нямаше да намери спокойствието в себе си ако не открие истината! Много хора са на мнение, че не си заслужава да се търси, след като някой е бил толкова безотговорен да изостави детето си, но да продължаваш да живееш без да знаеш кой си е ПОГУБВАЩО...независимо, каква ще е истината, всяко живо същество я ЗАСЛУЖАВА!
Това и даде сили да започне своето търсене. На моменти с измами в институции, защото в България за да разбереш истината за осиновяването си, трябва да си неизлечимо болен за да може съда да постанови разкриване на делото с оглед евентуално донорство, когато живота ти е застрашен. Първата измама беше в общината, излъга, че си е загубила акта за раждане. Служителката отвори една голяма пожълтяла книга за да намери данните за нея...там пишеше, че акта е издаден въз основа дело от април 1971...тя беше родена октомври 1970. Сърцето и заби лудо, ушите забучаха...значи 25 години съмнения, придобиваха облика на истина! Взе с треперещи ръце копието на акта за раждане.........последваха часове на непрестанно взиране в него. Въпросите в нея вече бяха погубващо измъчващи!
Следващите дни бяха, като филм, все едно не съществуваше в тях. Отиде в Градския съд да търси делото, макар да знаеше, че точно тези дела са конфиденциални и никой нямаше да и го даде. Нейното дело не беше там. По съвет на "Асоциацията на осиновените" замина за близък град, за който се знаеше, че по това време (годините около нейното раждане) такива дела са се гледали в тогавашния селски съд. Паркира пред малка сграда на сегашния градския съд. Влезе в стая с две учтиви служителки. Попита с пресипнал глас дали имат дело с едикой си номер от едикоя си година? Едната служителка отвори пак една голяма пожълтяла книга, запрелиства страниците и ...:" Да, имаме, искате ли го?"...как да не го искаше, това беше ИСТИНАТА, за нея, за това коя е! След 15 минути чакане покрай ровене в архивата и подадоха папчица с няколко документа. Най-важния беше там, декларацията с която биологичната и създателка се отказваше от нея, трите и имена, роден град...това беше всичко! Годината, в която я беше родила, самата тя е нямала пълнолетие, била е на 17 години - дете! Дете родило дете!!!
Услужливите служителки на съда и преснимаха всичко. Не се разбра дали бяха наясно, че това е противозаконно, но и не показаха с нищо, че вършат нещо нередно. Тя взе документите и се прибра в къщи. Нямаше спомен от пътя, шофирането...повтаряше наум само онези три имена, на жената, която я е родила и изоставила.
Последващите часове бяха хаоса в живота и. След 25 години знаеше, че не е това което е! Най-близкият и роднина не беше нейната кръв, а от това болеше много!!! Защо са крили от нея, може би от страх да не я загубят? Не винеше никого, даже боготвореше хората, които са и дали шанс за достоен живот и детство!!! Въпреки истината, че носи чужда кръв, МАЙКА и ТАТКО щяха винаги да са само ТЕ - хората, които я отгледаха!
Мило мое писмо, трудно ми е да продължа за днес повече. Трябва да ти разкажа, как открих и жената, която ме е родила, защото това се случи. Нямам сили повече да пиша!!! Темата и до днес е много болезнена, защото всичко това продължи не 25 часа, а цели 25 години!
Целувам те и Благодаря за съпричастността, за това, че ми даваш сили да те творя!
Отново те слагам във виртуалния си плик и този път те прибирам в сърцето си, там е твоето място!

" ПИСМО ДО МЕН "

26.02.2010 / 6:13
Добро утро, мое мило писмо!
От няколко дни ми се иска да те напиша, да те сътворя. Премислях те, как да изглеждаш, какво послание да носиш и ето, че тази сутрин ти давам живот.
Мило мое писмо, тези дни вали дъжд и май е някак пролетен. Сутрин, когато излизам птичките пеят и макар да няма още млади стръкчета трева, очите ми се спират на цъфнали кокичета и тук таме по някоя иглика. Идва пролетта, мое писмо, а с нея и копнежа природата пак да се роди. Пулсирам и чакам своето прераждане. Небето не е вече толкова сиво-бяло, както зимното. Вечер звездите ги виждам а слънцето денем е топличко. Още една зима изпращам!
Писъмце мое, знам че никога няма да имаш своя път и своя адресант, ще останеш в това малко пространство. Твоята съдба е да съществуваш тук, без пътуване, без пощальон и никой, никога няма да те държи в ръка. Ничии ръце няма да те имат или приберат грижливо някъде. Но ти ще съществуваш!
Знаеш ли, мое писмо, колко години съм чакала несъзнавано да те напиша...може би цял живот?! Но до днес изпитвах страх да се родиш, имах предрасъдъци и вина да те създам. Сега се радвам, на всяка твоя изписана дума, на всяка твоя емоция, която носиш, макар че знам - ти, писмо мое ще си ТЪГА!
Усмихни ме се, даже на сила! Кажи ми и ти онова нежно - "добро утро", защото сега с теб сме само двамата, в тишината на утрото. Отпивам от топлото кафе и ми се иска да ти споделя толкова много.
Знаеш ли, остарявам! Поглеждам през рамо и виждам отминалата младост, всичките и грешки, всичките заблуди. Нежно се присещам за смелите мечти и съм учудена, че съм вярвала безкористно в тях. Било е от незрялост или може би от отказ да порасна. Но идва ден, в който без да си искал се озоваваш в света на възрастните, защото там ти е вече мястото. В един миг някак не можеш да разбираш толкова добре поведението на младежите и това е първия знак, че вече си от другата страна, скучната страна да си зрял и възрастен човек. Но тук, мило мое писмо е доста сиво, около теб хората са винаги угрижени, с болежки, с оплаквания. Тук някак мирише само на носталгия по миналото. Човеците са с тъжни очи, с не толкова смели думи и мисли. Всички някак живеят в миналото си, което е като надвиснала сянка закриваща слънцето, небето, звездите! Нима самите те искат да е така - не знам! Не ми е уютно, но и нямам място при младите, там съм отхвърлена, защото вече не ги разбирам! Къде да се дяна, писмо мое???
Тази сутрин се скривам в теб...за малко, поне да се стопля!
Имам още толкова много да ти споделя и не знам от кое да започна? Знам, че ще приемеш всичко, ще ме разбереш и няма да ме съдиш. Може би ще започна редовно да ти пиша и тези мои писма ще ме накарат да се чувствам по-добре. Ти имаш душата да поемеш цялата моя болка и тъга...Благодаря ти!
С това днес се разделям с теб. Целувам те нежно и те затварям в несъществуващ плик.
Не те изпращам никъде, МОЕ ПИСМО, твоя адресант съм аз!

" ЗА ИНАТА " и егоизма

24.02.2010 / 18:22
Само набелязвам, за какво бих искала да драсна някой ред, но вече настъпва вечерта и домакинството ме зове. Ако утре се събудя в ранни зори, ще довърша мисълта си, ако не успея, това ще си остане така недовършено...

Rp./ но ще се опитам да стана рано от Инат заради Ината!

25.02.1020 / 4:54
Станах, но какво от това? Вчера много яко съм объркала мислите си. Вместо инат исках да кажа ЕГОИЗЪМ, но замисляйки се тези две неща имат много общо. Още снощи докато лягах се сетих за обърквацията, но не се притесних чак толкова, защото драги ми Читателю (май само аз си) няма да се разсърдиш! ..."Не ти се сърдя!" -отвърнах аз.
Целият ми съзнателен живот мина под знака на ината. За каквото и да се сетя, всичко постигах с инат. Понякога добър, друг път лош, той винаги ми е бил двигателната сила. На моменти се залъгвах, че е Воля, но бързо схващах разликата!(според тълковните речници)
Защо хората ползват думата ИНАТ, влагайки отрицателност, а за ВОЛЯ- асоциират положителност? Така тези две думи са се наложили, може би заради емоционалният си заряд?! Въпрос на мислене и разсъждение. Човека с ината е кофти личност, а този с Волята- готин!!! ДА ама НЕ...Когато казваме, че някой има воля за нещо, обикновенно изтъкваме положително качество или нещо, което той отстоява в името на някакво добро.( пак абстрактни понятия, защото добро за някого, може да е лошо за другиго.) Човека с ината е олицетворение на магарето, с него на глава не може да се излезе, поради личните му убеждения и невъзможността нито на аргументи, нито на доводи!- и кво лошо има тук? Това си е чиста проба личност с характер! Нима Вие харесвате безхарактерните? Да имаш собствена позиция, собствено мнение и да го отстояваш макар и с инат, какво по-хубаво от това!!! Всъщност всичко е личната асоциация на думите. Воля или инат, ако това води до нещо градивно за самият човек, нека бъде такъв! Пък и Вие ако държите на този човек, ще го приемете такъв какъвто е. Истинската любов е да обичаш и положителните, и отрицателни качества!
Връщам се на егоизма. Пак кофти звучаща дума за повечето на нас. Но при подробен анализ тя си има и положителност, даже е защитен механизъм на повечето от хората да оцеляват. Обикновенно в тази дума се влага състояние на човек, който живее в свой си свят и всичко около него е подчинено на неговите правила. Защо този човек и приел такова съществуване е психоаналитичен въпрос, но в най-общ смисъл, когато биваме егоисти за дадено нещо, това е собствената ни защита от външните агресори на средата. Егоизъм донякъде се възпитава и отглежда доста често с великолепното съдействие на родителя, съзнавано или несъзнавано. Показваме на децата си от раждането, че за нас те са специалните хора, а после те изискват да бъдат такива през целият си живот и за всички около тях. В това няма нищо лошо, защото потребността да сме специални за някого е огромна. Потребността да сме обичани и желани е вродена и енергията на тази нагласа за съществуване се възпитава, първо от нашите създатели, после от любимите ни и накрая при повечко мъдрост от нас с ината да си втълпиме, че не сме чак толкова големи егоисти!!! Няма нужда да бъдем специални за целият свят! Това не ни прави незначителни! Важно е да имаме няколко човека, за които да бъдем СПЕЦИАЛНИ! Ние сме единствени за родителите си, децата си, любимите си! Ако успеем да осмислим това, ще успяваме да се чувстваме много по-добре в собственият си живот! Не е нужно света да ни оценява, важното е да сме ценени от най-близките си, да умеем да ги обичаме и да даваме възможност те да ни обичат...и не заради самата любов, а заради това което сме и което са Те! Безрезервна любов...без значение дали до нас е човек с инат или егоист. Защото понякога ни се иска егоистично да имаме някого в живота си, и то не за друго а за да му даваме любовта си и да се радваме на неговата!...тъй, че всичко е въпрос на собствен прочит на думите и тяхното значение, майната им на тълковните речници!!!
След малко трябва да впрегна целият си наличен инат да отида на работа, а там водена от егоизма си ще гледам да оцелея в "нездравата среда"...и това ако не е средство и начин на самосъхранение???

Rp./ Спирам си цялата налична литература за психоанализата, съвсем се обърках! Колко по-лесно живеех без всичките тези четива.( варива за мозъчната дейност ) От инат ще изтласкам всичко и ще оставя само теорията за "проекцията", защото тя ми допада.

" УВОД "

7:12 / 23.02.2010
Както съм я подкарала си е баш отзад напред! Вчера беше заключението, днес съм на увода! Темата е някак несвършваема. Увод - за какво, не знам...за нас, за всичко което ни се случва и предстои. В часовете по психотерапия се изучава, как ние постоянно живеем в миналото и в бъдещето, а много малко от нас съумяват да преживяват настоящето точно в момента му! Минаваме през "нещото", а после дни наред посвещаваме на размисъл, какво точно се е случило и какво ни чака от тук насетне след прeживяното. Психотерапевтите ни съветват да се обучим да живеем в настоящето, така живота ни ще бъде по-смислен и пълноценен, а изводите за миналото е хубаво да се правят след определено време за да са отдалечени от преживяната емоция и да имат своята по-голяма обективност. Леле, какви щуротии съм седнала да списвам???
Та, да се върна на настоящето! Криза е, отвсякъде - това поне чувам постоянно и непрекъснато се оглеждам да я видя! Няма как да няма своето "лице"! Но да Ви призная, такава не виждам, поне не и сред заобикалящите ме, даже за някои от нас е златно време да си повишат стандарта заради сринатата икономика и цени. Може би моя поглед е от едно малко хълмче, та за туй не съзирам глобалността на нещата, но всеки според местонахождението си. Според моето жалко неекспертно мнение в криза са онези, които натрупаха капиталите си неправомерно и сега нещата някак им се връщат. То си беше забогатяване на наш гръб...! Тук може да ме нападнете в некомпетентност и съм готова да понеса цялата критика, защото още един път повтарям, че това мнение е лично!( Mного от Вас, точно сега решиха да имат още деца, да се сдобият с ново жилище и да сменят колата си - ако това е "криза", веднага се съгласявам с Вас!)
Тъй, че да се върна в моя си ресор...Криза има, но в душевността! Толкова комерсиализъм отдавна не съм виждала! Започнали сте да измервате всичко в пари, материалности и придобивки. Малко от Вас са успели да съхранят душата си с цялата гама и палитра на това, какво може да преживее и почувства. Малко от Вас, сядат да прочетат книга, да отронят сълза на някой филм или с готовност да се притекат на помощ на приятел! Всъщност, имате ли приятели? От онези, които биха били до Вас в тежък момент, загърбили собствената си болка! Приятел, на който можете да споделите всичко без усещането, че Ви изслушва за да има после какво да клюкари зад гърба Ви? Приятел, който би Ви позвънил, за да чуе само как сте?...
Всичко е започнало да се измерва в това, какво притежаваме и за кого сме изгодни! Егати обществото, после защо децата ни не умеят да обичат??? Какво да обичат?... придобивките, стандарта, колата или дрехите си? Кога за последно сте седнали да поговорите с тях за истинските неща? Кога за последно сте ги прегърнали и сте им казали, че ги обичате и подкрепяте? Ние учим децата си на мирогледа, даваме основата, поощряваме ги да говорят за чувствата си, няма нищо срамно да признаеш болка, тъга, да споделиш сълза, защото ако не е пред нас, пред кой да е? Отглеждаме си емоционални инвалиди и после се вайкаме! Но ще продължаваме да ги обичаме, колкото и горчивина да има в това, те са наше творение, дали сме им част от себе си.
С гордост мога да се успокоя, че моите деца отраснаха в среда, в която да споделиш, какво се случва душата не беше чуждо. Нямаше и няма нищо срамно да се признаят грешки, да се потърси съвет, даже да си признае грях. Аз зачитам всяка тяхна стъпка или решение, както и те моите. Истинската близост между хората е откритостта и никой, никога да не обвинява за нещо другия, защото мъдростта е в това да бъдеш полезен и емоционално свързан, а не да критикуваш - целият заобикалящ свят винаги ще ни критикува! Няма по-голяма благодарност от това, детето ми да сподели своите преживявание, макар и понякога много интимни, това е признанието за годините на усилия да създам истинска връзката с тях, да не се срамуваме да се прегърнем, целунем...ДА БЪДЕМ ПРИЯТЕЛИ! Винаги, когато децата ни пораснат, това да си родител остава на заден план и ако сте успели да изградите онази свързаност, ще се радвате на най-искренното приятелство...точно с Вашето Дете!
Увод...не виждам защо заглавието трябваше да е такова? Може би е глуповата хрумка! Оставям го такова!
Искренно Ваша!

Rp./ Мили съпруже, въпреки кризата, онези обувчици в МОЛ-чето са на половин цена. Няма само другите да са материално заинтересовани! Прощавай, че ще ощетя семейния бюджет в полза на поредния чифт обувки! :)

" ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ - 2 "

КОЙ ИДИОТ ХРАНИ РИБАТА ДО ПРИПАДЪК ОТ СКУКА?
ЧЕРНАТА РИБКА Е ВЕЧЕ С ПОДАГРА А НЯМА ЗДРАВНА ОСИГУРОВКА!!!
МОЛЯ, ПО-СЕРИОЗНО ОТНОШЕНИЕ КЪМ БЛОГА!

" ЗАКЛЮЧЕНИЕ "

19:19 / 22.02.2010
Странно е, как сами може да се изненадваме! Непредполагаемото винаги е било в нас! Изправяме се пред ситуация, за която никога не сме били подготвяни и оставаме учудени от собствения ресурс и потенциал за отреагиране! След това идва времето на равносметката...нима това сме били ние?!?! Дали ще сме доволни, учудени, засрамени..., всеки сам прави своя извод и преживяното остава в нас, като наш житейски опит и мъдрост!
Всъщност, днес си плещя глупости, защото не знам как, и с какви думи да разкажа исканото. Някои неща не намират своята изказност, нито в проза, нито в поезия. Те са емоцията в нас, която преживяваме! За тях няма думи и изречения. Знам само, че вече трябва да внимавам, какво пиша в нет-пространството, защото всеки чете според собственият си свят, в който живее. Един разбира едно, друг второ и не мога да поема вината за това, кой, как ме е тълкувал. Не искам никой да се припознава в нито едно писание, защото някой от тях са художествена измислица, други са единствено и само лични преживявания.
Никога не съм имала опит в писането и всяко публикуваното тук писание няма претенцията за художествена стойност. В днешно време БЛОГ може всеки да има и да пише в него, каквото си пожелае...тук признавам, че с някои мои писания стигнах по-далеч от колкото трябваше, Моля да ме извините! Беше некоректно, както към мен самата, така и към света и хората, които ме заобикалят! Но смело признавам, че всяка мисъл, намерила показност тук, притежава своята лична емоционална свързаност! Никога не трябва да се отказваме от миналите ни преживявания, защото това е равносилно да задраскаме собственото си АЗ! Всеки наш отминал ден носи заряда, който сме искали да притежава, нюанса, който сами сме му придали. И хората с, които сме пожелали да споделим дните ни са - НАШИЯТ ИЗБОР!
С това финализирам днешните хаотични мисли, нямам идея, как ще прочетете и осмислите това, но държа да ПОДЧЕРТАЯ, че НИКОЙ няма право да ни учи и заставя, как да живеем собствения си живот. Друг е въпроса ако Вие допускате това да се случва. УНИКАЛНОСТТА НА ЕДИН ЖИВОТ Е В РЕШЕНИЯТА, КОИТО ВЗИМАМЕ ДОКАТО ОТГЛЕЖДАМЕ С ЛЮБОВ СМЕЛОСТТА - ДА БЪДЕМ ЕДИНСТВЕНО И САМО СЕБЕ СИ!
Може повече да не прочетете това, но аз ще го препрочитам всеки път, когато се почувствам изгубена от пътя си или други хора се опитват да ме слагат в живота си за да им бъда само, като допълнение и развлечение на тяхното собствено съществуване.
Пожелавам Ви, един достоен живот и погледнете небето...там има хиляди звезди, една приказна луна...там са и Вашите мечти! Ако имате сърце и ум за истинските чувства, те ще са Вашата реалност!

Rp./ Резервоара ми събира 40 литра газ и 80 литра бензин!
И двата са пълни, барабар със стъклоумивателното!

" ТОЛКОВА ДАЛЕЧ !!!"

Ако и Вие сте от онези родители, които стоят пред компютъра за да зърнат детето си на монитора в скайпа, значи бихте ме разбрали в следващите редове. Това е изповед на една майка, която изпрати детето си в далечната Канада!
Години подред знаех, че това ще се случи, защото беше план в живота на детето ми, но няма как да бъдеш подготвен за мига, в който то ще се качи на оня ескалатор на летището, който бавно ще го откъсва от теб. Шума на тракащите колела на куфарите му още е в главата ми и до днес, когато чуя този шум изтръпвам! Мига на раздялата, последната целувка, погледа, който е замръзнал и не смее да премигне за да не изпусне образа, сълзите, които не можеш да спреш...минути, в които умираш...детето ти изчезва някъде там!!! Моето детенце, онова малко бебе, което чух с умиление да проплаква при раждането си, онова, което прегръщах през нощите и целувах нежно главичката му. Детето, което растеше през годините, детската градина, училище! Първата му любов, първата му целувка, първата цигара!
Моето дете, моята плът...!
След летището не исках да се прибера в къщи. Всичко ми напомняше за него, вещите, които не взе, снимките от досегашният му живот. В съзнанието ми беше само той, на онзи ескалатор! Усмихваше ми се а аз се опитвах да му отвърна...но знаех, че сигурно ще минат години преди отново да го видя, целуна, усетя аромата му. Онази нощ не легнах да спя. Висях в нета в сайта на авиокомапнанията и следях полета му. Когато видях, че неговия самолет е кацнал успешно малко се поуспокоих и зачаках да се чуем, че всичко е било наред. Първата нощ, в която той започваше своя нов живот и първата моя на човек, който трябва да свиква с мъката и тъгата по детето си. Така минаха месеци. Всеки ден сме заедно в скайпа, имаме си определени часове за срещи. Споделяме си всичко, както преди! Виждам на камерата как се превръща в прекрасен, млад мъж. Как се променя. Преживявам всяка негова емоция и мечтая да дойде мига , в който ще отида на летището да го посрещна. Знам, че ще е за малко отново тук, но съм наясно, че живота ми от тук насетне ще е осмислен от кратките мигове, когато ще мога пак да съм с него. Моето дете си има своя живот! И макар да е толкова далеч, ако то е щастливо и аз ще съм щастлива! Аз му дадох себе си и сега тихичко трябва да се радвам на успехите му, да крия сълзите в скайпа и да се надявам да има един, хубав живот! Двамата с него си забранихме да произнасяме думите ЛИПСВАШ МИ, защото може би и за двама ни те носят Болка.
ОБИЧАМ ТЕ, СИНЕ! КАКВОТО И ДА СЕ СЛУЧИ В ЖИВОТА ТИ АЗ ВИНАГИ ЩЕ СЪМ ДО ТЕБ И В ДОБРО, И В ЛОШО!!!
ТВОЯ НАЙ-ДОБРА ПРИЯТЕЛКА : мама

" ПРОСТИ МИ "

Прости ми- Любов!
За сълзите топли, прости!
На колене, днес за прошка те моля!
За всеки ден, в който с лъжи
без теб да оцелявам- ще се боря!
Прости- за целувките мои,
които ще давам на друг,
но в ума ми, аз теб ще целувам!
За всичките нощи, любена от друг
душата ми ще любиш, само ти- Обич моя!
Прости ми греха, за слабостта да те нямам,
а в ума ми-с теб да живея...!
И всяко утро на теб посвещавам,
на всеки залез, за теб ще копнея!
Прости ми...и чакай ме там-
в отвъдното, с теб да се слея!
Прости ми..., но на себе си, аз няма да простя!

" Dance me to the end of love "

Днес в 07:22 | 13.02.2010
Топъл пролетен ден! Природата се раждаше и целият свят пулсираше за своето ново начало. Залеза играеше с последните си слънчеви лъчи върху короните на дърветата, земята излъчваше онова неповторимо ухание и топлина, а птичките пееха своята песен.
Пътеката беше пуста, но за нея тя преливаше от емоция. Това не беше просто път, който отвеждаше някъде...това беше душата и, по която пристъпваше плахо. Крехка и ранима...
В ума и звучеше онази песен, на която стотици пъти беше затваряла очи и мислено минаваше същата тази пътека, по която вървеше сега! Години на очакване- за това пътуване!
Не се страхуваше да бъде там! Алеята принадлежеше на мъртвите, тук бяха техните домове, тук почиваха техните съдби, тук под земята бяха грижливо положени толкова човешка болка и любов.
Вървеше бавно и не се страхуваше да гледа надгробните плочи, тук сякаш имаше повече чувства отколкото сред живите?! Макар тишината да беше обгръщаща, онази песен продължаваше да звучи в ума и, а крачките и ставаха все по уверени!
ТОЙ я чакаше в края на алеята! Забърза, защото копнежа отново затуптя неистово! Мечтаният, желаният...копнежа от години. Повдигна очи...и го видя! Седеше усмихнат срещу нея, чакаше я...искаше я! Сърцето и заби лудо, очите и грейнаха, а тялото се изпълни с топлина, която я заля цялата. Още няколко крачки и ще бъде негова, осем крачки...седем..шест, нямаше смисъл да ги брои! Сведе поглед и направи последната...беше до него, повдигна глава, а очите му я гледаха усмихнато. Той я пожела и тя беше дошла, защото и тя го желаеше...от години! Взе ръцете и в неговите и бавно ги приближи към устните си, целуна ги нежно...целят свят се завъртя! Не можеше да откъсне поглед от неговия, там имаше толкова думи, толкова чувства, толкова музика! Две очи, а сякаш целият свят беше събран в тях!!! Бяха на алеята, която за хората тук беше последната извървяна...а за тях първата! Прегърна я нежно, пристисна я към тялото си и и предаде силата на живота си, топлината и любовта! После бавно доближи лицето си, погледите им се потопиха и нежно сля устните си с нейните...тогава живота замря, както всичко около тях...алеята, гробовете, тишината! Всичко загуби значение... миналото, бъдещето...имаше само СЕГА...ТОЙ и ТЯ...слети в едно, както всичко около тях се беше сляло със смъртта!
Защо ли бяха тук?...може би да бъдат Благословени?...или бе дошла за да се слее със СМЪРТТА, защото само в нея, можеше да бъде с него!

" ТОПЛИ СЪЛЗИ "

в 05:36 | 12.02.2010
Света се промени изведнъж, целият свят, който беше граден с годините! Миг по миг, спомен по спомен! Всичко за секунда избледня и остана, като негативна, пожълтяла снимка в миналото...Нямаше заобикалящо, нямаше действителност...душата за миг напусна тялото и отново се върна в него, накъсана на хиляди парченца! Единствената мисъл беше: " Аз ли съм?" и "Защо толкова боли?" Да изгубиш себе си и после да се намериш на непознат път, гола, срамежлива и девствена за новите усещания, които изпълваха цялото и същество!
Погледна ръката си- нейната беше, но вече сякаш и на друг! Ума не можеше да приеме новото, случващото се, в което цветовете бяха толкова силни, че даже и нощната лампа заслепяваше. Загаси я и остана в мрака да лежи...сама, объркана с туптящо сърце! Устните и бяха пресъхнали, а дъха стопляше същата онази ръка, която беше покрила очите, сякаш това щеше да помогне да върне себе си! "Загубих се..."-трескаво повтаряше ума и! Мислите прелитаха, въпросите оставаха без отговор, а една сълза бавно мина по лицето и се потопи във възглавницата. След нея и още една, а дъха стана още по-топъл! Мъката пулсираше, а умът и се бореше...! Така и заспа, с глава полегнала на мократа възглавница, сгушена в топлината на Болката! Нямаше сън, само цветове!
Утрото настъпи! Отвори очи, но това, което видя не беше от нейният свят. Вещите нямаха стойност, не носеха спомен. Трябваше да гради всичко наново! Закри лицето си с ръце, въздъхна и прокара пръсти през косата! Очите и отново се напълниха със сълзи и топлината им заля лицето и. Колко много и се искаше в този момент Той да е до нея!!! Сякаш за миг усети допира на ръката му върху рамото и, но веднага разума и подсказа, че това усещане е измамно! Нямаше как това да е истина! Никога нямаше да има сутрин, в която да бъде до нея, никога нямаше да има вечер, когато щеше да заспива на гърдите му, уморена и мокра от любовта им, НИКОГА! Всичко, което се случваше беше безвъзвратно закъсняло, нямаше минало, нямаше бъдеще! Имаше я единствено болката, да обичаш, да желаеш и да се опитваш да оцеляваш в деня си с нея! Да търсиш себе си, а да намираш "друг"! Да искаш да бъдеш самия ТИ, а да бъдеш другата... онази, КОЯТО НЯМА ПРАВО ДА БЪДЕ СЕБЕ СИ!

...

Подари ми само миг единствен,
подари ми обич, топлина.
Приютиме във сърцето твое
миг за бягство, миг на вечността!
Подари ми валса на живота,
танцувай с мен, тангото страстно!
Подари ми, част от себе си с целувка
и бясно нека времето препуска...
Подари ми стон от твоята душа,
грижливо ще я пазя в ума си!
Нека помълчиме двамата, така,
защото този миг не искам- да ме напуска!

" УМИЛЕНИЕ ПО СОЦА "

5:55 / 10.02.2010
Сега да не решите, че ще проведа политическа пропаганда за комунистите- няма подобно нещо! Тия не са ми в ПЛЕЙ-ЛИСТАТА, нито на образ, нито на звук! Само Антон Кутев отпада от споменатите по-горе, защото ми беше съсед и отраснахме заедно, ако че сега е в техните редици!
Та Умиление ме е обзело, по ония години и то не за друго, а защото там изтече младостта ми. На нашите родители им е мило "бригадирското движение", но не защото са копали и строили, а защото имат благи спомени за младостта си точно тогава. Никой не избира, кога да се роди и в какви години ще се случи за да изживее младостта си (най-помнещото се от нашият живот).
Та някакво Умиление...ей, Славно детство! Равенство за всички и тук таме някое семейство на тираджия или бензинджия - те имаха по-различен живот, а да си тяхно дете си беше гордост и всички им завиждахме.
Дядо Ви Мраз редовно идваше в детската градина, един такъв хубав, достоверен... елате да видите, колко проскубан вид има сегашния Коледа в детската на дъщеря ми!
После в училище делниците ни бяха незабравими, защото ежедневно се надцаквахме със системата да докосваме забранените неща, зад школото сваляхме(преобувахме) дънките, пафкахме Кент и разменяхме плочи на забранени за слушане групи и певци!
Каква гордост си беше за всеки от нас да мине от чавдарче (задължително на Камбаните да получава вратовръзката си), после да бъде почетно пионерче и вече в дивният си пубертет да каже с гордост: Комсомолец! Имаше и устав, по който ни приемаха с въпроси от рода на: "Колко са петимата от РЕМС?" А, спомняте ли си онази малка книжка, където се слагаха печати от 100-те национални обекта в България, което всяко българско дете, трябваше да посети, или в края на учебната година, ако не представиш бележка, че си предал 5 кила "вторични суровини, няма бележник"! И жълади сме събирали, да сме в помощ на родното свинепроизводство! Бригади имаше за какво ли не, от картофи до розови листа!
Ей, младите...на Вас, какво Ви се случва днес в училище? - май нищо интересно, освен да споделяте, кой, колко часа е висял в нета и какъв телефон ще му купят?
Умиление...спомням си, как всяка събота и неделя, всички съседи се юрваха да си поправят сами автопарка пред блока, ма тва си беше безценен социален контакт. Струпваха се на обособени групи и разменяха съвети и отверки, други пък висяха по балкони и току се провикваха на челядта да се прибира за обяд. Найо Тицин, все го викаха да свири на пианото, когато играта беше най-сладка! Играехме на народна топка, на ластик, на ръбче, на федербал, в един момент дойдоха на мода и фунийките и си организирахме даже войни!
Сещам се за една неделна сутрин, когато моя татко се провикна да му метна отверката през балкона, поправяше Москвича, и аз като послушно дете му я метнах. Татко имаше познания за гравитацията, но не и за моята точност да я забия точно на покрива на колата, ама той си беше виновен, що ме накара да я мятам от 11 етаж?
Помните ли телефон 142? Разбира се, това бе телефона на държавните таксита, то други нямаше, но да викнеш такси от дома си беше цяло геройство! Обаче един наш съсед нацели вярна тактика- викайки такси, трябваше винаги да си казваш името, та той се представяше за Генерал "еди кой си" и таксито тутакси идваше! Не след дълго и друг съсед предприе същата тактика, та една вечер, моя татко викайки таксе, спомена, че е Генерал З., а онези от апаратната възторжено:- "Аааа, блока на Генерали, таксито до 10 мин. е пред Вас!" Добре, че не ни усетиха за гаврата, та сега можехме да получаваме пари за репресирани!
Супера пред нас - огромен, с 10-тина рафта! Захар, брашно, олио, оцет, карамел Му, лимонови резанки! Кисело мляко- 0.23ст.; прясно мляко- 0.36ст.; хляб- 0.50ст.! Кока-кола, само от задния вход на супера, с дебели връзки! Нямаше промяна в цените с години. Цялото ми детство мина с един ценоразпис!
На море ни водеха всяка година! И то без излишия...тръгваше се в ранни зори (сандвичи и термос с кафе за из път), за да не се гепи пека и след 10-12 часа подбалкански преход, стигахме до родното крайбрежие с кратки спирания децата да се пораздвижат или поповърнат от завоите. Там можеше да се остане и за две смени, всяка една от 14 дена! Игри до насита! А сега, как да кебичиш толкова време, ни морето ти море, ни качество на почивка (все некой хотел се строи около теб).
Те тва беше до славният Ноември 1989! От там насетне се наложи да свикваме със свободата си! Сега може да ядем всичко ( но не е онзи вкус ); може да пътуваме, ма манталитета ни е генетично обременен и още цъкаме по чужбината на отдавна нормални неща за космополитния човек; имаме избор да слушаме цялото богатсво на световната музика, ма сме се свили до наша си чалга и пълним гушите на родни певачки без грам талант, ходейки по концертите им! Имаме деца, но те май нямат Детство?
Свободата е най-ценна, тогава, когато вътрешно си свободен и отворен за света!
И накрая две думи за моите сегашни съседи! Имам мила идея, но не знам, как ще я приемете? Иска ми се с общи усилия да си спретнем китна беседка пред блока и вместо да висим в нета и да общуваме там, чат-пат да се събираме в нея. Може и до скара със салатка да се докараме. Децата ни ще играят около нас, а ние ще се радваме на общуването си на живо (все още незаменимо от нищо друго)...може пък така да дадем принос в построяването на комунизма, за който всяко общество се бори, та даже и капитализма! Колите си няма да можем съвместно да поправяме, но и няма да бъде затворници в собствената си "свобода"!
С пожелания за ден изпълнен със оптимизъм, слънце(едва ли, според прогнозата) и добро здраве!

" ЗА СНЕГА И СЕМКИТЕ "

Днес в 05:25 | 09.02.2010
Няма как да не помните вчерашния ден, еле па ако сте имали ходеници нагоре-надолу из столицата! За моята скромна особа, вчера ще остане в спомените от раздел: " да ви Е... майката и Държава, и всичко...!"
От ранни зори предвидливо си яхнах метлата и още преди изгрева се добрах до колата да я разчиствам. Голямо чистене падна, накрая цялата бях в сняг, премръзнала с единствения блян да се добера до топлината на работното място! Те тук започна драмата...моята и на всички с тази цел вчера сутринта.( за пояснение, на моето дърто возило чистачките работят, когато те решат ако температурата е паднала под -3, но и това изтърпях изчаквайки колата да вдигне градусите, при които предното стъкло ще е почиствано, когато водача на МПС-то реши).
Тръгнах бавно по нашата улица, защото бях пионер за бъдещи коловози, и когато дойде момента за първия завой...осъзнах, какво предстои! Няма спец в областа за преодоляване на завой със задно предаване. С мъка, някак го взех! Гордост от постигнатото...Тъкмо се бях възгордяла а срещу колата някакви хорица се борят с преспите и то на самата улица (то, тротоари нямаше). Леле, сега ако ще спирам, това означава никакво потегляне отново, но и това препятствие минах някак, хората сториха път, а аз на тях коловозче за бъдещо пътуване в него! Възкачих се с до първия светофар, който отвеждаше до голям столичен булевард. Взех още един завой (ляв) и те ме на улица с обществена значимост - тях УЖ почиствали! ДА ама НЕ! Осветен, прекрасен булевард с танцуващи коли! Те тогава вече в душата ми настана Бурята! Влях се в редиците на валса и тангото и единствената цел беше да не престъпя определената граница на близост с някои от танцуващите! Първа-втора, а колата ту на дясно, ту наляво (иначе съм дясно ориентирана). Към телевизионната кула почнах да мърморя на глас, което съвсем скоро премина в крясъци, стискайки волана! Признавам, че излях цялата налична словесност със сексуално-заканителен характер (без да притежавам специфичния анатомичен орган за целта) и придобих облик с просташно поведение! Нямаше изпусната институция или политик, който да не е влязал в черната ми хроника за такива моменти! Ако са им горели ушите, съм сигурна, че сме били "ХОР-БОДРИ ЛЮДЕ" -разсънени от стреса, който преживяхме! След 40 мин. пътуване/пълзене се добрах до работа. И там се наложи да пионерствам за бъдещ път. Набухах колата в преспите, иначе наречено "паркин за служители", но той беше невидим за човешкото око! Преоблякох се и се качих в отделението. Топлината на помещението ме сгря! Бях още бясна от спомена, който току що кодирах мозъчно...и точно в този момент извъня мобилния! Гледам на дисплея номера на един познат, с който съм работила в съдебна психиатрия, той беше полицай там. Вдигам и чувам закачливият му глас, който ме уведомява, че ме е видял сутринта! Питам го къде точно? И неговия разказ започва, че бил на сушинка в нашия квартал, под моста на метрото. Седели си с колегите в служебната астра и люпели семки, и как мислите господата Полицаи си осмисляли работните часове? - залагали помежду си, кой ще вземе завоя? Онзи завой - първия, дето го взех на магия! Те тогава вече ПОЛУДЯХ! Не помня добре, какви съм му ги наговорила, но колегите в стаята притихнаха и се свиха в себе си! Сега се сещам, че накрая му казах, че ще се проклина, че ми е звъннал. Затворих телефона, но картината остана в главата ми - служители на реда се подхилкват на бедните хорица, даже обзалагания си спретнали! То май цялото ни Държавно Управление ни се подхилва! Чудесен народ сме с прекрасни управляващи! А ние, мама му стара май имаме желязни нерви!?!?
Може и да има люде с предпочитания към екстремното и вчера да са начесали крастата, сновейки по столичните улици! Па безплатно им е било, защото за екстремното се иска и да си по-заможен! Еййй, Велика Държава, от която блика ли блика невероятност след невероятност!
Днес нямам идея, какво ни чака! Коловозите от вчера са лед!
ПРИЯТЕН ЕКСТРЕМЕН СПОРТ!

" РАПСОДИЯ ЗА ЕДНА ГУМА "

Събота! Почивен ден...за някои де! Иде ми да драсна някой ред, но никаква муза, пълно мисловно затишие. Освен да Ви споделя, как вчера спуках гума на бул."Драган Цанков", друго не се сещам. То си беше пълна излагация, даже ентусиазирани младежи снимаха с телефона си и нищо чудно да ме изплескат в галерия със снимки: "Жени-шофьорки". Та, карам със спукана гума, ма в акъла ми идеята да се добера до широко място за да спра, иначе рискувам да дам аварийни в теснотията и да отнеса благи псувни по мой и на близките ми адрес!...не, че нещо лошо, ама точно в петък да ти пожелават какво ли не до девето коляно, не си е работа! И точно в подножието, преди изкачването към телевизионната кула решавам да аварирам, широчко е и с възможност за действие. Слизам да видя гумицата, а тя минала се свила до джанта...те тва е, голям късмет извадих, не се е изкривила поне (джантата). Отварям багажника да се почва, и да умувам, мен си ме чака. Оглеждам с поглед, но гума не съзирам (егати колите, вече всичко е скрито-покрито). Едно време на жигулето всичко му знаех! Сещам се, къде е резервната гума и трескаво повдигам пода на багажника...ЕТО Я! Кръгла и хубавичка- лятна, ма няма значение! И едно мъненко крикче до нея...обливаме студената мисъл, че въобще няма да се справя! Цялото самочувствие се изпари за секунда, онова с което сутринта се накиприх с роклето от Капаска, високите ботушки и спуснати коси, фиксирани в леки къдрици...Колите минават и заминават, аварийните мигат с изнервящ звук а изложените на показ крака в късата рокля вече се смръзват, па студено си беше!!! Оставих багажника отворен и се попреместих с един метър на слънце, поне да ме понапече, барем нагрятата глава роди решение по случая. Окаяна картинка на безпомощност...как мога и една гума да не мога да сменя, иначе устата ми много знае! Сигурно съм избарала доста тъжен поглед на съкрушеност, но с подсъзнателното и съзнателно мислене, че сме хуманно общество. Викам си, ей сега някоя кола ще спре и някой ще попита: " Госпожо, имате ли нужда от помощ?" Ма НЪЦ! Всеки отминава и заминава, нагоре-надолу...пътуват хората, гонят си ежедневието. С подвита опашка изваждам телефона, колкото и да не ми се иска, звъня за помощ . Ще се наложи да призная, каква съм Патка! Звъннах, след 40 мин. дойде помощта, ма и тя не можа да свали гумата, беше се спекла в безумна прегръдка с колата. Понапомпахме я, барем да издържи до гумаджиите!(те поне са наблизо, на около 2 км). Подкарах колата, пак на аварийни и без проблем се добрах до тях! И те със зор свалиха гумата, което малко възвърна самочувствието ми на жена, че и да бях се пробвала, това се оказа мъжка работа, даже за двама! На гумата нищо и нямаше, била само спаднала, но вече имах зад гърба 2 петъчни часа посветени на една спаднала гума! Какво радостно начало за уикенда, даже бях забегнала с час по-рано от работа, че да се почне по-бързо с почивката.
Голяма творба избарах тази сутрин, НЕЙСЕ! Но и битовизма има нужда да бъде отразен, няма само да се твори за големите неща в живота! Даже след тази случка си имам генерални житейски изводи, но няма да ги споделя, че не са в моя полза...дни на ред ще съм на гребена на вълната на самоиронията!

" МЪРМОРЕНЕ В РАННИ ЗОРИ "

05:17 | 04.02.2010
Смразяващата истина! Живеем, живеем, па ни "светне" за нещо!
Всеки е имал подобен мисловен момент в живота си. (ако има мисъл де?)
Та и моята сутрин се оказва такава. Сега чак ми светна, ма що ми трябваше толкова време?...време, време, колко да е време?
Хич не се успокоявайте или примирявайте с фрази от рода на: " така било писано" или да се уповавате на небесна намеса...космическата енергия я боли фара за Вашият живот! По-съгласна съм с: "Кой, каквото си надроби, сам ще си го сърба!", но може някои от Вас да разчитат друг да им дроби попарата...тогава ще си я мляскате и преглъщате без дуднене!
В нет-пространството, всеки е започнал да протестира за нещо, то не са групи, не е чудо! Ще си каже човек, егати развитото самосъзнание на обществото! Протестира се за всичко и се леят коментари, ум да ти зайде! Но, при по-внимателно вникване се види, че всичко е врява по самите нас. Никой не смее да се изтъпани он-лайн някъде с реални изисквания! И що Ви требе да хабите толкоз енергия, когато може да я насочите към по-реални проекти? Нито Глобалното затопляне ще спрете, нито ще се преборите срещу генно-модифицираните храни. Световната икономика е Велика конспирация и ще Ви разреши само да си плямпате, а тя ще продължи да си внедрява проектите за милиарди парично измерение! То нема лошо да покажем, че сме против някои неща, но далеч по-реалистично е да вложим малко енергия в нашата си паничка и Българино, що не вземеш най-накрая да станеш наясно със себе си, че не е читаво да разбираш от всичко, а е по-ценно да си добър в едно-две неща...другото мязи на мегаломания! В развитите страни специалиста си е специалист, защото е насочил своята реализация в добър професионализъм в дадена област...тук, в България, цялата популация е съставена от многознайковци по всяка тема!...то за туй сме на това дередже, всеки от всичко разбира и нямаме и една област на развитие, като хората!...пак се отплеснах да глобализирам нещата, ич не ми е по мисловен процес!
Та, седя и уж мисля! Като толкова сте надигнали глас, я първо проверете света около себе си, преди да слагате у ред Световния! Нема лошо в мераците Ви, ма ако Вашия се окаже батак, как смятате да оправите другия? Една възрастна жена казваше навремето за жените: " Она, дома си не може да тури у ред, па камо ли живота си!". И тук започвам да мечтая, как всеки запретва ръкавки и слага у ред дома си, околодомното пространство и ако всеки се включи, ще придобием една чудесна структура и инфаструктура! То, тва вече си зависи само от нас...ама ни мързи за страх и за тва по-лесната сме я подкарали, да не си затваряме устата, протестирайки, пишейки петиции и врякащи срещу вятъра! А вятъра може да повява в клоните на едно дърво засадено от нас пред дома или слънцето да огрява цветята на терасите ни! ( във Франция глобяват ако нямаш цветя за украса на дома си) ...и сега пак ми "светна", че прословутата приказка за работливостта на българина си е жива лъжа, ние работим само ако има келепир...иначе слънчогледовото семе ни е първа радост, в компанията на "Планета-фолк ТВ".
Те тва ми е мисълта в утрото на 4 февруари! Стане ли април, съм си обещала да засадя няколко трендафила пред блока, да радват мен и останалите! Световната криза няма да оправя, толкова са ми възможностите! ВАШИТЕ ДО КЪДЕ СЕ ПРОСТИРАТ?
Аре, хубав Ви Глобален ден!

" НАЗДРАВЕ - ЛЮБОВ МОЯ!"

Толкова думи са изписани за любовта, че се чувствам "малка" и неспособна да пиша за нея! Пък все си мисля, че ще я разбираме най-добре, когато имаме мъдростта на годините, и тогава си даваме сметка, коя любов в живота ни е била и е истинската! За това се сещам за една песен, в която се пееше, че най-страшната любов е закъснялата! Онази, която идва без да сме я очаквали, онази, за която е късно да има свое бъдеще и мечти, любовта, която ти позволява само да крадеш мигове от нея!
Около себе си виждам толкова много приятели, които живеят с "половинките" си, градят домове и се разможават, но в отношенията им няма и следа от любов, всичко сякаш е договор за съвместни проекти, базирани на социалният натиск да си женен/омъжена, да имаш деца, да полагаш грижа за това, и вече успокоени, че са дали свои принос за обществената значимост, си го карат по инерция. Може пък този живот да им допада, знам ли? Някои хора, никога няма да имат зрелостта да разберат любовта, поради възпитание, егоизъм или натюрел (емоционална инвалидност). Както поговорката, че от всякo дърво свирка не става, така и не всеки човек е способен да бъде любим/а, семеен партньор или родител!
Сещам се преди време на една сватба, как през цялото време булката беше екзалтирана от това, че е булка - жена, облечена в бяла рокля, а не от факта, че свързва живота си с "любимия". Пуста да опустее, онази мечта, която ние родителите насаждаме в децата си, че всяка жена трябва да бъде булка, без да си даваме сметка, колко огромна грешка правим с това! Но това e българският нрав, че непременно трябва да оженим/омъжим детето си, без значение дали това ще го направи щастливо!( сине, никога не се жени само за идеята! )
Та така, гротестни сватби, а после гротестен процес на размножаване, безумна семейна среда, лишена от любов и междупартньорска подкрепа, единият винаги паразитува на гърба на другия! Това води рано или късно до някакъв вид бягство, или в търсене на краткотрайни любовни преживявания, или до наливане с алкохол, или до себелюбен мазохизъм да живееш в този живот лишен от топлина на чувства...житейска среда, от която единствено страдат децата, защото възрастният индивид винаги има избор в това, как да нареди живота си!
Отплеснах се...уж щях да пиша за любовта, но съм повлияна от действителността. Свидетел съм на това, как семейни мъже/жени търсят бягство в изневери и непрекъснато доказване пред самите тях, колко ги бива, "сваляйки" вече всичко, което може да им донесе сексуална наслада, без значение чувства и "тем подобни глупости". Други са неразделна част от алкохола, който дали е утеха или вече зависимост, едва ли има значение! Трети, са се отдали на професията до степен на пристрастена обвързаност, пренебрегвайки всяка структура в емоционално-интимната част на живота си! ...на фона на тази действителност, онзи ден видях двама влюбени, които бяха впримчени в една гореща, страстна целувка...толкова мило ми стана! Вие, скоро виждали ли сте хора да се целуват с жар?
Та - НАЗДРАВЕ, ЛЮБОВ МОЯ! Онази, от френските шансони, онази от искрящото вино, онази в сърцето ми, която не е намерила своя притежател! Наздраве, за страстната целувка , за "топката" в слънчевият сплит, за очите с блясъка на желанието, за интимността, в която си с точно този, за които си способен на всичко,и не само в секса!
Наздраве, на всички Вас, които сте приютили и пазят любовта в сърцето, себеотдавайки се без усещането, че са задължени, защото, когато ОБИЧАШ, нито за миг не се питаш, какво получаваш и си щастлив да даваш...това е ЛЮБОВТА! Ако я изпитвате или е минала през Вас, като буря в душата Ви, значи сте живели, и то ИСТИНСКИ! Ако още не сте я изживели, Ви я пожелавам...не случайно векове наред ТЯ е възпявана, писани са романи и стихове за нея, защото силата, която притежава е разтърсваща и неповторима!
ЛЮБОВ МОЯ, където и да си...НАЗДРАВЕ!!!