" РЕВНОСТТА "

28.03.2010 / 8:23 (при сменен часовник)

Здравей, Писмо мое!
От онези дни трескаво размишлявам над смисъла на думата - Ревност! На пръв поглед, тя носи заряда на нещо отрицателно, може би е въпрос на асоциация?! Едва ли има човешко същество, което да не е изпитвало това чувство в даден момент от живота си?! Срещаме някой, в който се влюбваме, започваме да градим прекрасни моменти, защото в тях влагаме собствената си емоция, чувства, които заливат ежедневието ни и привнасят привкус на неповторимост и в най-обикновенните неща, които ни заобикалят. Така е, защото възприемаме света според вътрешното ни усещане. Ако сме тъжни и света е тъжен, ако изпитваме щастие, всичко около нас е заредено с положителното, което ние виждаме поради собствената настройка на духа. Чуваме това, което искаме да чуем, усмихнати сме, щастливи...но всичко, което преживяваме е през призмата на "АЗ"-а. И настъпва момента, в който започваме да се страхуваме да не изгубим усещанията си. Защо? - защото се чувстваме обичани, специални, желани! Светът е придобил цветове, а ние изпитваме страх, отново да не се върне сивотата, в която през повечето време минават дните ни. Страх...това е Ревността! И започваме ежедневно да търсим потвърждение на чувствата в човека, който сме започнали да ревнуваме. До определени граници е нормално да ревнуваме, това е също показ на чувства, особено ако усещанията между двама души са споделени. Да усетиш ревност в човека, на който държиш е приятно, до толкова, че показва обвързаност и желание да сте заедно. Малката, умерена ревност говори за желанието на отсрещната страна да бъдеш в живота му. Усещането е приятно, защото ако я няма тази мъничка ревност, сме склонни да приемем, че на човека му е все тая за нас.
Има десетки сентенции за ревността:

"В ревността има една част любов и 99 части самолюбие."
Франсоа дьо Ларошфуко

"Ревността често не е друго, освен неспокоен стремеж към тирания, пренесен в сферата на любовта."
Марсел Пруст

"Ревността е изкуството да причиняваш на себе си повече вреда, отколкото на другите."
Волтер

"Ревността е болка, която ревностно причинява болка." (германска поговорка)

"Всяка ревност е израз на егоизъм в любовта."
Бартак

"Ревността наподобява повече завист, отколкото да е плод на някаква любов. А завистта е дребнав, пълзящ порок, в повечето случаи неоправдан и безпочвен. Ако има основателен повод за ревност, то тогава е излишно да се говори за любов. Само хората са толкова придирчиви. Пеперудата не пита цветето: Друг целувал ли те е вече?. И цветето не пита: Задиряла ли си друго цвете?"

"Човек не е ревнив, когато обича, а когато иска да бъде обичан."

Май света е оценил ревността, като слабост, даже и порок?! Доста е сложно да имам свое мнение, защото по природа май не съм ревнива. Знам, че когато обичам някого, трябва да му дам свободата да избира, да уважавам решенията, които взима. Както наскоро прочетох, че любовта е пространство, което предоставяш на другия да бъде себе си. Пагубно за една връзка е да се опитваме да моделираме партньора или да настояваме той да се променя, както на нас ни е угодно...това вече не е любов! Това е чувство за "Собственост" и безсилието в стремежа да задържим някого до себе си! Прекрасно е някой да ни обича, но не и да изискаваме той да е даденост в живота ни, единствено за да обслужва собственото ни Его. Някой от нас, имат склонност да превръщат партньора си в "обслужващ персонал на собствените прищевки" - колко жалка картинка на съвместно съществуване. Единият експлоатира, а другият е в клетката на примирението. В тази ситуация няма виновни, има я единствено Слабостта и на двамата, които живеят в порочният кръг на криворазбрано съжителство. Тук ревността има страшни измерения, защото страха е огромен да не загубим човека, които се е превърнал в слуга на желанията ни. Такава двойка буди единствено съжаление, защото при тях няма компромиса на градивното и липсва взаимното Уважение!
С колко сложни неща днес те занимавам, Писмо мое! Ревност, любов...! Тези усещания се възпитават от детска възраст. Всяко преживяно нещо се кодира в ума и последващите реакции в живота са на база преживяното. Имам собствен извод за едно усещане: Ако, като дете не си получавал нужната любов, като възрастен няма да преставаш да я търсиш! И когато се влюбиш, ще си онова дете, което все още жадува да бъде прегърнато, целунато, обичано! Но това не може да компенсира времето, в което си бил лишен от нужната любов! За това, често прегръщам децата си и им казвам, колко много ги обичам! Не искам един ден да се чувстват ощетени, само защото не съм имала смелостта да им показвам чувствата си или съм се срамувала да изговоря това, което съм усещала. Зрелостта на един индивид идва от подкрепата, с която го възпитаваме а най-голямата подкрепа за едно Човешко същество е да се чувства Обичано, такова каквото е! Децата ми грешат, но и в тези моменти им показвам, че ги обичам...т.е. с тях съм изцяло, докато трупат собствената си житейска мъдрост. Всеки може да порицава и възпитава, чрез метода - аз съм по-умен и по-зрял, и ще ме слушаш!
Говорех за ревността, а се отплеснах! В заключение си мисля, че когато обичаме някой истински и силно, трябва да се радваме на чувствата си, докато те ни носят щастливото усещане. Няма смисъл да сме изпълнени със страх! Ние не притежаваме Никой и Никой не може да ни притежава. Тайнството на Любовта е да споделиш Себе си, да допуснеш някой много близко, да му дадеш място в интимността си. Ако това е споделено, няма място за ревност. И докато чувствата изпълват сърцата ни, докато виждаме любовта във всичко...нека дадем шанс на Човека до нас да ни обича и да го обичаме, такъв, какъвто е! Ако всичко е Истинско, ако никой не принуждава другият да бъде нещо, което той не желае и не може да бъде...това е Любовта!

Рp./ Днес е прекрасният християнски празник Цветница. Честитя на всички празнуващи! Нека животът им е пълен със здраве, късмет и любов! Смисъла на дните, е в това да показваме на близките, колко много ги обичаме! Ако във Вас, тържествува любовта, дайте и живот и показност, защото нейното съществуване ще стопли сърцата, на онези към които е отправена! Покажете Уважение към живота на човека до Вас и го дарете с възможността да бъде себе си, така ще имате любовта, която всяко човешко същество има потребност за да преминава с достойнство през дните си!
Ревността и егоизъма никога не са били градивни и позитивни емоции!

" МАЛКИТЕ РАДОСТИ "

Добро утро! Пролетното утро на 23 март 2010.
Събудих се с усещането, че още ми се спи, но станах. Пия кафе с любимият компютър, който е незаменимата компания в тези часове.
Много съм доволна от вчерашният ден! Първо, защото с радост установих, че са оправили дупките по Драган Цанков, второ, защото се сдобих с нещо мечтано и трето, почнала съм да се храня отлично, даже закусвам - отиде ми на кино линията на заслабваща и застаряваща дама. Понапълних малко деколтето, но и други места взеха да се оформят, ма кво съм седнала да се кахъря и без това на тия години се започва старческата деформация, коя съм аз, че да се боря с природата?! Е, водя някаква битка, защото преди два месеца в къщи цъфна един велоергометър, за който мъжа ми каза, че ще е само закачалка, заемаща място в спалнята, но се заблуди. Аз се привързах доста към него и всеки ден му отдавам дължимото, даже попрекалявам. С малки пропуски, няма ден в който да не мина поне десет километра, даже вече с днешна дата не ги усещам, като някакво тегло. Само дето от няколко дни, нещо в него се прецака и сега шума, който издава е доста тракащ, с лек дизелов нюанс. Моля се, да не се счупи, че ме чака тежка депресия, докато го поправят.
Та, водя си аз борбата с годините...отстрани съм, като някой хамстер и ще приема акъл, как да направя така, че поне от това изоглавено въртене да произвеждам енергия, барем си зареждам мобилният на аванта?
Сега за закуската да спомена...никога през живота си не съм закусвала, какво ми стана, не знам!? Ям, та ушите ми пукат и нямате представа с какъв апетит. Едни мекици, едни баници...направо не е истина! Само до бозата още не съм я докарала, ма намерисва и на това. То и на колегите направи впечатление, даже подигравки търпя за безобразният принос в личната деформация...абе, я да си гледат собствените телеса и без това съм втората по хърбавост в клиниката!!! Нали после имам някакъв спорт в живота, колелото в спалнята.
Сега за дупките по Драган Цанков. БЕха си Уникални! Едни такива, Гооолеми и дълбочки, като след бомбандировка. Чудниии...трябваше си бая майсторлък за обхода им. Ма тва си е цяло изкуство, щото избягваш една, па се нахендриш в друга. Сутрин се изхитрявах да минавам разстоянието в насрещното платно, докато няма още коли и таза идея я видЕх от полицейските коли! Викам си: е са, ако ще ме спират, да ме хокат и аз няма да им остана длъжна, защото нали те са примера на обществото за дисциплина?!? Нямам семки да ги почерпя, ама и лев няма да видят от мен. С пот на челото ще пишат фиш или акт, нещо, което ако сте забелязали ИЧ не им се отдава отръки! Сега се присетих, как един път ме спряха, защото нагличко говорих в движение по телефона, пак на тоя пусти Драган Цанков. И започна едно пазарене: сухо или глоба на фиш? Аз държах на документа, те на другото, но като видяха, че няма да излязат на глава, тюхкаво извадиха тестето с фишове. По-посърнали физиономии в живота не съм виждала! Гротеска!
И накрая да спомена за придобитото мечтано от вчера! Голям мерак имах за него, не мога да Ви кажа защо, и аз не съм наясно?! Само знам, че ми харесва, заради ретро излъчването, заради загадъчността и защото е придобило уникално значение, наред с тревиалността. Миналата седмица, само мелех, колко искам да имам един екземпляр от това нещо и вчера една колежка, в луксозна опаковка ми го подари най-тържествено в 7:42. С трепет поех пликчето, и заради жеста, който беше безкрайно мил, и заради съдържанието на подаръка. Вътре бяха мойте първи в живота Килоти, от ония, които смятате за бабешките гащи, ама аз не гледам на тях така! Мойте са прекрасни, памучни, на дискретни точки, за които дъщеря ми каза: "гащи на пъпки". Пробвах ги веднага и усещането да си в тях беше, все едно се намирам в защитена среда от външни влияния, даже самочувствие ми дойде, че съм притежател на таквоз нещо! Замислих се: Колко малко му трябва на човек?, но всичко зависи от ценностната система. Понякога най-малкият жест на внимание, може да е безкрайно мил! Всичко опира до усета в човек, до истинноста на емоциите, до желанието да бъдеш добър към околното и най-вече Себеотдаване...ако обичаш истински себе си и хората около теб!
Това е живота ми...Мекици, Килоти и Дупки. Нямам претенции за светски преживявания!
Айде, хубав Ви ден! Пожелавам Ви, да изпитвате радостта от малките неща!

Rp./ Мъжа ми иска да купува джип, ама съм сигурна, че няма да се радвам толкова, колкото на новите гащи. И ако продължа така, скоро ще съм затлъстяла лелка, набиваща мекици в джипа и обута в килоти (само трябва да си купя по-голям размер от сегашния.)

" МИРОГЛЕД И ИДЕАЛИ "

21.03.2010 / 7:00
Сбъркана държава и сбъркан народ!
Тотална неграмотност, безхаберие, уродлива музика, идеали от рода на "домашно винце в бутилка от евтино безалкохолно" и визията "анцунг"- моя най-успешен фейс.
Сиви улици със сиви хора! Единствения цвят са билбордовете с реклами, които агитират за покупателност на алкохол и храна...до там сме я докарали! Ценности няма...хаос навсякъде и във всичко!
НО претенции до небесата, колко сме умни, кадърни и работливи! Егати химерата и самозаблудата. Много ни бива, след като сме яхнали по някоя кола на изплащане, а в къщи мажем филии с лютеница, за да сколасаме с лизинга. Много ни бива да си изхвърляме боклуците на улицата или гордо да мятаме фасове от прозореца на автомобила си. Около блоковете ни е пълно с торбички измет. Много сме добри и да протестираме, след като и грам нямаме принос за нещо заобикалящо ни, камо ли инвестиция в самите нас!!! Все недоволни влачим живота си и мрънкането е основен диалог или монолог. Все другите са ни длъжни, чакаме благополучието да падне от небето. Язък на Историята, която имаме, защото народа в нея отдавна е изчезнал! Онзи, който се е борил с идеалите, за смислени каузи, за нещо повече от това да му е сит търбуха. (Сега ми стана ясно, защо всяка трета реклама по всички телевизионни програми е за тоалетна хартия, започнали сме да произвеждаме само това). Освен съжаление, за друго отдавна не ставаме! И тук виновните сме си пак ние, защото избора, как да живеем е Единствено и само Наш. Никой няма вина, че работим професия, която сме избрали, че живеем с човек, с който сме решили, че сме отгледали и възпитали децата си, както сме сметнали за добре. Въобще, с пълна сила работи поговорката за попарата, каквато сме я надробили, такава ще я сърбаме...!
В моята служба има една сентенция: " На който не му изнася, да напуска!" Никой не го е накарал насила да работи това. Има правила, които ако не ги спазваш, нямаш право да мрънкаш, защото избора е бил личен! Когато учим за някоя професия сме наясно, какво ще ни донесе тя! Или ще работим нещо с желание, или ще придобием някаква квалификация от немай-къде, просто да сме нещо. Тъй, че с една дума ми дойде до гуша да слушам оплаквания или да гледам жалките протести от телевизора, и най-вече на съсловия, които въобще не са наясно, какво значи да "инвестираш в себе си", сиреч - добро образование. За каквото си се цанил, такова ще си! Не може да ходиш на работа без да влагаш мисловна дейност и да искаш адекватно заплащане, еле па след като работното ти време минава в Скътавки. Онзи ден прочетох статия за уволнен чиновник в кметството на Пловдив и причината била, че човека си копал лозе във Фейсбука, даже бил стигнал 40 ниво. Ако това Ви е трудовата дейност и после надигате пушилка за адекватно трудово възнаграждение...тури му пепел на работното самосъзнание! Но май с повечето хора в държавата е така...за съжаление! Или се виси с часове в интернет, да се трепе работно време, или се люпят семки в храсталаците в родните полицейски коли. В магазините ни посрещат ядосани и нацупени продавачи/ки, все едно клиентите са виновни за социалното им неблагополучие! Е, каква вина имам например, че касиерката в супера не е учила, когато и е било времето? Но Българина понася всички негативи, даже сме усвоили чертата да бъдем горди мазохисти спрямо собственото съществуване и заобикалящото ни. И на всичкото отгоре сме тесногръдие, не търпим чуждо мнение, не умеем да се вслушваме в съвети, а капацитета ни за собствена мъдрост се е снишил до степен на първосигнални задоволявания. Така ще е, защото в тази държава основната идея за житие е как успешно да надцакваме всичко, от приятел и съсед до Институция. За жалост прецакани сме Единствено самите Ние!
Та, Добро утро! Днес, какъв план имате?...не го казвайте, знам го! Неделя е. Мързел, защото сте с уморени очи от цяла седмица висене пред компютъра, копайки лозе, хранейки риби или стъкмяване на ферми. А може и пришки да имате на езика от семките...? Станете, изпийте си кафето, погледнете "чудната" гледка от прозореца. Природата се ражда, пролетта дойде, а ние сме накичили дръвчетата около нас...не с мартеници, а с торбички боклук. Но това си е рутинна гледка, едва ли Ви дразни...пък и що да се хабите да почиствате? Ако, че боклука и е Ваш, защото съществува в мирогледа Ви, а какъв ще е той, е пак Единствено Ваш избор!
Днес ще разчистя моя прозоречен изглед без мърморене, че утре ще е пак същия! Поне ще имам за малко гледката, която искам!

"ВСЯКА ГОДИНА ПО СЪЩОТО ВРЕМЕ"

17.03.2010 / 5:36
Мило, мое Писмо, не съм те забравила, Добро утро!
Никой така лесно не може да се откаже от себе си и лудостта!
Тези дни, откакто не съм ти писала минаха в доста тъга, но днес посвещавам утрото на Теб! Искам да пиша за много неща, хубави неща!
" Кажи, не е ли чудо...годините летят, летят! А аз, в теб се влюбвам, като за първи път. Чакат ни още тъй хубави дни, хубави нощи... за теб и за мене! Щом се откриваме, както преди, всяка година по същото време.
Щом видя те... с надежда... очите ми блестят!... " - споделям с теб, текст на една песен, която наскоро открих и ме е обсебила. Слушам я постоянно, даже в момента искам да ти я подаря, въпреки, че май стана обратното. Нали знаеш, че понякога чуваме музика, която успява да ни докосне отвътре, тази песен успя да ме залее цялата. И днес мило, мое Писмо, освен очи, вече има и музика в теб, нежна и с много надежда в нея...станала съм безобразно романтична, напук на цялото сиво ежедневия и грижи. В теб виждам спасение и емоционално съхранение. Ти си хапчето срещу депресията, чашата с лед на мойто питие, здравият сън и сънищата в него, водата, която нежно облива тялото, докато се къпя, ти си всичко хубаво, което ми се случва и аз успявам да му се радвам. От този миг ти вменявам отговорности, а твоята мисия е да ме държиш на повърхността и да не позволяваш да се удавя.
Днес ще ти споделя една мечта! Малко е странна, но знам, че на теб мога да напиша всичко. То не е толкова мечта, колкото липса на време да осъществя нещо, за което копнея от много месеци. Искам да замина, да се кача в колата, да пусна музика и да поема по магистрала...знам къде отивам, на едно място, което винаги ми е давало сила и енергия да продължавам напред в живота. Представям си самото пътуване, пейзажите покрай които ще мина и топлото очакване, да пристигна там. За много хора това "място" не е нищо особено, но за мен е нещо Изключително. Открих го преди 5-6 години и от тогава няма година, в която да не искам да се връщам там, понякога по няколко пъти! Този път ми се иска да взема и теб, сигурна съм, че ще усетиш магията му, ние с теб сме Едно!
...тази сутрин сме поели пътя натам, до мен си в колата, мълчим, защото можем да говорим и без думи, само с очи. Слушаме "нашата" песен, от време на време нежно те погалвам по ръката, а ти се усмихваш. Очите ти ми казват: " Нали знаеш, че всеки път, когато съм до теб не ми стигат думите, а когато се смееш искам времето да спре, искам да те прегърна, искам да заминем някъде толкова далеч, за да се скрием от времето...само двамата!"
...и ето, че пристигаме. Паркираме на малкият паркинг, слизаме и поемаме от онзи вълшебен въздух, който залива душите със спокойствието на заобикалящото. Хващам ръката ти и те отвеждам в "моя свят" - един малък басейн, два шезлонга, за теб и за мен! Обградени сме от величествена природа, а някъде там, в далечината се вижда камбанарията на един манастир...Роженския! Отпускаме се, всеки на своя шезлонг и отново няма нужда да говорим. Искам да държа ръката ти, а очите ни да се пълнят с всеки цвят от пролетта в природата. Слънцето нежно гали лицата ни, а мислите ни се сливат в едно...може би ще останем така часове и единственият звук ще е песента на птиците! След това сливане и отдаване ще отидем да хапнем. Позволи ми да те храня...бавно, с много нежност ще ти давам всяка хапка и глътка, ще се усмихваме с очи и ще ти се радвам. После може отново да се върнем до басейна за едно кафе, с много захар!...минутите ще минават бавно, защото там времето, като измерение не съществува. По приказният залез ще разберем, кога деня ни казва сбогом и луната ще ни поздрави. Тогава ме отведи в стаята... там ще сме в уютна френска обстановка. Стопаните на това място са решили да е така и имат невероятен вкус. Заключи вратата, притегли ме към теб и ме целуни...спри всички часовници, накарай луната да се усмихне и една звезда да падне...толкова е хубаво, нашите устни са слети и топлината на телата излъчват аура около нас...!

Rp./ В коментари оставям линк към песента!
Нямах смелостта да продължа писмото, но ако усетите музиката с душата си, знаете продължението...!

" Rebibbia "

14.03.2010 / 6:30
Някои хора ще са против това, което ще напиша. Първо, защото е много лично и после, защото разказа ще се прочете, като поредната клюка, върху която би могло да се злорадства доволно. Дали ще разберете написаното и дали то ще Ви докосне е въпрос на душевен ресурс, но Ви пожелавам - никога да не преживявате случилото се!
Скоро става една година откакто "живея" в строго охранявания затвор - "Rebibbia" в Рим, Италия. Тук съм заради много тежко обвинение. Напуснах България екстрадирана по искане на Интерпол-Италия. Сега лежа в килията и преосмислям всичко, друго съдбата не ми е оставила. Тук има строги правила, с които трябва да се съобразявам. Часовете минават бавно, свиждания не очаквам. Далеч от съм от дома и страната си! Единственото, което мога да правя е да усъвършенствам италианския, но зад решетките няма богата тематика за да перфекционализирам езика. Мога да чета книги, гледам по-малко телевизия и кратките разходки из двора на затвора. Започнах да тичам, има футболно игрище. Всеки ден е абсолютно еднакъв...!
Често гледам небето, то е същото, което е и над България. И слънцето и луната са същите, но аз не съм на родната земя. Опитвам се да не падам духом, но вече една година от живота ми е отминала зад дебелите стени и решетки, далеч от близките от които даже крих, къде се намирам. Лъжех, два пъти месечно по телефона (на толкова имам право), че съм на работа и не мога да взема отпуск...до деня, в който те разбраха истината. Лъжите са били съмнителни! Как се добраха до нея, не знам, но аз се срамувах да я кажа. И днес изпитвам срам, заради надеждите, които имаха за мен, заради любимият човек с който живея, заради детето ми, което имаше своят първи рожден ден... и аз не бях до него! Колко много важни неща пропускам и колко ме боли! Едва ли можете да почувствате болката и едва ли ще мога да я опиша с думи. Някои усещания нямат словестно измерение!
Чакам с нетърпение вечерите, така бягам от това място чрез сънищата. В тях мога отново да съм с хората, които обичам. В затвора нощите са спасението, часовете минават неусетно в сън. Тук всяка минута се брои, всеки изминал ден е малко тържество за това, че си оцелял, а нощта е чаканата благодат. И всяка сутрин, отваряйки очи, те залива отново и отново Действителността, къде си! Виждам решетките на малкото прозорче, късчето небе, малката килия. Посрещам поредния ден с мисълта да оцелея, броейки минутите и часовете и очаквайки нощта. Каква агонизираща поредност!!!
Всеки, който е затворен някъде няма преживявания и започва да живее в спомените. Понякога се сещам за неща, които мозъка е кодирал, но съзнанието изхвърлило. Започнала съм да се присещам за всичко, започнала съм да живея само в миналото. Понякога се докосвам, да си докажа, че съм още жива и съществувам! Вече не притежавам живота си, имам само мислите...и страха, че тази агония ще е вечна!
Някой от нас, обитавайки този голям затвор отчаяно търсят спасение и го намират. Всички чуваме суматохата на служителите, когато някой сам е сложил край на мъките си. Други намират утеха в дрогата, някой я разпрастранява. Както навсякъде и тук има корупция, но тя е спасението да се преживяват дните малко по-леко. Никой не се вълнува, че я има, или че се забогатява от нея, тук завист липсва...всеки търси собствен начин да оцелява!
Чета книги и тичам! Моля се единствено да не се разболявам. Страшно е да лежиш в тясната килия болен. До теб няма никой...разчиташ единствено на себе си. Не притежаваш никакво хапче и минават часове, докато получиш медицинска помощ. Опитвам се да се храня пълноценно, с повече плодове, но за да ям трябва да работя, защото храната си я купувам сама. Трудно намирам работа в затвора, защото местните са с предимство.
Не знам, какво още да споделя с Вас? Много лесно е да опиша, какво ме заобикаля и какво се случва... то е толкова е Малко...една килия, строгият режим и малкото време за чиста глътка въздух в големият двор, заобиколен от огромните, дебели стени завършващи с преплетена тел. Онова, в Душата и Сърцето ми няма как да се опише. То е Голямо и Страшно, даже за самата мен! Има мигове, в които ме залива отчаяност и усещането, че съм тук от векове е подлудяващо. Затварям, стискайки очи и се опитвам да не мисля...но от себе си, никой не е успял да избяга! После се поглеждам в измисленото огледало, а от там ме гледат моите сини очи, уморени и пълни със сълзи. Аз ли съм? Къде съм?...знам много добре...в строго охраняваният затвор "Rebibbia"...в любимата ми до скоро страна - Италия! Дали още обичам италианската музика?
Не знам, какво предстои, май още съм следствена! Понякога не искам да мисля за предстоящото дело, защото не съм сиигурна, че искам да чуя присъдата. Адвокатите ме убеждават в едно, аз имам усещането за друго - твърде лошо, защото една година мина а дело още няма. Завършила съм Право в Софийският Университет. Осъзнавам и вината си, но тя ще измъчва само мен до края на живота ми!
Сега, докато четете това, аз съм там в килията, а Вие имате свободата...ЦЕНЕТЕ Я!

Rp. / В тази изповед, не търся съжаление! Тя беше огромна потребност да бъде написана. Потребност, родила се след многото часове ровене в интернет, четене на пресата за всичко свързано с този затвор, гледане на видео със събития и интервюта с пребиваващите в тази институция и страхът да не попадна на статия свързана с човека, който е там! Човек, който Обичам и ми Липсва ужасно! Най-страшното също е в мен, за това, че не мога да помогна, въпреки опитите из всички наши, родни Институции. Защото в България на никой НЕ МУ пука за Човешкият Живот!!!

" ПЪТЯ КЪМ ЗАЛЕЗА "

12.03.2010 / 5:30
"Неизвестност! И няма изход, пътя е един. Красив, но води само в една посока, тази към Залеза! Дали да бързаме или да минем бавно...избираме ние! Дали да поглеждаме встрани или само в пътя, пак е наше решение. Поспираме от време на време за да си поемем дъх и пак продължаваме. Устроени сме така, че нямаме избор. Понякога пътя ни се пресича с друг, среща в безкрайната плетеница на много пътища! Често стигаме до кръстопът, объркани. Стоим и виждаме фигура на усмихнат човек, който ни подава ръка, кани ни на своята пътека...дали да отидем? Една крачка и всичко се променя! Нищо, че и неговия води към Залеза, но вече не сме сами в пътуването. "Вървят ли двама, на дълъг път...", колко прекрасна песен! И поемаме, стиснали ръката на човека до себе си. Топлата ръка на Любовта, на чувството, че не сме сами. И да паднем, някой ще ни вдигне! Щастие, тъга, сълза...има с кой да споделим! Денят става светъл, а нощта топла. Нежна ласка сутрин рано, гореща целувка вечер! Твориме двама, Общият ни път! Всеки се оглежда в очите на другия и преоткрива себе си, добър или лош, най-важното е да обичаш и да си обичан. Хората не се събират за да се винят за недостатъците, а да се допълват, преоткриват и топлят! Защото, когато са избрали Общият път, то е за да дават и да получават...Взаимност, общи цели, еднакви мечти! Радост, когато другия постига и подкрепа, когато има собствена борба за нещо!
И Вие сте на своя път. И Вие държите на някого ръката. Поспрете за миг, погледнете човека до себе си...ТОЙ ЛИ Е? Има ли любов в очите му, гали ли Ви топла ръка, целува ли някой сълзите Ви, завива ли Ви нощем грижовна ръка? Липсва ли Ви, когато ежедневието Ви разделя, подкрепя ли Ви в труден момент? Обичате ли, обичан ли сте?
Безброи въпроси, но в тях е смисъла на нашето пътуване. Красива пътека или тъжна, есенна...! И смисъла на нашият път към Залеза! Дали до себе си пък имаме човек, който даже не държи ръката ни, а просто вървим редом един до друг...по навик, по инерция!
Накрая, на пътеката е Голямото Залязващо Слънце. Уморени сме, години зад нас, спомени, щастие, мъка... Това оставяме след себе си и ако сме извървяли пътя с Истинският Човек до нас, той ще продължи, но ще носи в себе си Вашите спомени и емоции, защото Ви е обичал и те са общи, той ще е преживявал всичко с Вас!
Колко ще е дълго пътуването, никой не знае, а и няма значение! Важното е, с Кой ще го споделим и извървим!"

" ИЗГУБЕНА "

10.03.2010 / 6:19
"Тази сутрин няма магия! Обикновенно утро. Тишина!
Сама с равносметката! Изгубена в мъгла от мисли, затулена в сянката на луна зад гъст слой облаци. Черно небе, черни усещания, буря - но без шум! Смразяващ вятър, обрулени дървета с попадали листа под тях. Всичко е черно-бяло! Море, но без мирис...вълни без пяна...онемяла чайка! Седя на брега и се взирам в нищото, в празното. Безкрайна морска шир. Стигнах до тук, където няма път, а не мога да плувам. Избора е само един, да се върна там, откъдето дойдох или бавно да се отдам на водата да ме погълне. Стъпка по стъпка...навътре...някак ме влече! Поне ще се слея с нещо, поне ще се отдам на някой! Чакам отговор и все повече се изгубвам!
Нали бях силна? Нали умеех да контролирам живота и целите?...всичко е било пясък, градила съм кули от песъчинки, и ти море, разруши всичко! Седя до бившият си живот, до разрушените илюзии. Седя и искам да заплача, но не мога...ти отне и това! Остави само способността да преглъщам мислите, колко е горчив вкусът им!
Тук, на този бряг, никога няма да има залез, никой, никога няма да посрещне изгрева! Тук има само тъмнина, леден вятър и онази онемяла чайка, кръжаща на черните вълни. Чувствам се гола, трепераща на студеният пясък и търся знак за решението, което трябва да взема...обратно или в морето!!!"

" ОСЪЗНАВАНЕ "

"Поредното утро...часът е 5:13, деня е вторник, 9 март, годината е 2010, България, София - столичен квартал"...стенограма ще да е някаква това!...иде ми да напиша много в телеграфен вид. Само думи, които нямат нищо общо помежду си, но така рискувам да ме изтълкувате по своему и да не съм казала всъщност нищо. И какво от това, нямам претенция за значимост и писанията в блога са някакво разнообразие за ставанията по нощите. Трябва да благодаря на съпруга си, защото на него му хрумна идеята да ми го подари, и сега май осъзна, че само е подхранил лудостта ми! Всеки си я има, хората наричат всяка странност - лудост! Когато някой е различен и остава неразбираем, веднага му лепват този етикет. Така оправдаваме невъзможността да разберем или приемем различното...колко сме жалки! Не търпим някой, които е различен, а понякога този човек е просто себе си, без маската на лицемерието, в което ни възпитават от деца. Колко от Вас имат смелостта и доблестта да кажат в очите на някого, какво наистина мислят?...Страх, че ще бъдат отхвърлени, страх да не останат сами - сами в кое? Тук не става въпрос да се критикува а да можем да изразим чувствата и мислите си. Когато нещо ни харесва да го изречем или когато друго ни натъжава да го изразим с думи. Само че повечето от нас преглъщат всичко преживяно, страхуват се да обличат чувствата си в думи и са убедени, че ако го сторят ще признаят някаква слабост.
Днес няма да съм слабата, макар често и аз да имам тази склонност. Тази сутрин ще кажа, какво мисля точка по точка и не ме е срам. Вие пък ще си замълчите, че сте прочели това...знам и защо! :)
1. Обичам родителите си, въпреки болката която преживях заради тяхното мълчание години наред! Ще ги упреквам за това цял живот, но няма да спра да ги Уважавам!
2. Обичам Децата си безрезервно! Готова съм на всичко за тях. Те са Единственото смислено нещо, което създадох в живота си! Макар да растат и да имат свой живот, заставам зад тях във всяко тяхно решение и ги подкрепям. Ако сгрешат ще целувам сълзите им и ще се опитвам да отнемам болката!
3. Обичам мъжа си, въпреки че се е отдал на професията и се чувствам изоставена. Той е прекрасен баща а всъщност това е доста важно! Никога не ме е нагрубил или обидил, аз съм го правила, когато яда е надделявал. След 10 години заедно все още нищо не ме дразни в него, а умението му да ме разсмива е неповторимо.
4. Обичам психиатрията, заради самата нея! Там живота е някак истински и няма подправени неща. Даже пациентите са по-човечни от хората в реалността.
Там няма лицемерие. Тя ми даде много. Научиме да разпознавам фалша.
5. Харесвам живота си, такъв какъвто е, с всичките преживявания в него. Не съжалявам за нищо до тук...Харесвам вещите, които ме заобикалят, но харесвам и да изхвърлям ненужното. Научих от една книга, че е хубаво на всеки определен период от време да обиколим дома си и всичко, до което не сме се докосвали или е било непотребно да бъде изхвърляно. Не е нужно да се затрупваме от свят и материалности, които не ни носят нищо!
6. За жалост осъзнах, че нямам истински приятели. Знаете поговорката: "Приятел в нужда се познава." Рядко съм молила за помощ и точно тогава разбрах, че такива нямам. Никога не съм броила, колко пъти безрезервно съм помагала на "приятелите си", нито количествено, нито качествено. Ще продължа да го правя, но го изписвам за да не мислят, че съм балъка...ще им кажа също, че ме боли от липсата на взаимност, но не мога да се преборя със себе си, когато знам, че мога да съм полезна с помощ го правя! Защото най-лесно е да сме приятели за "масата"...такива има до безкрайност!
7. Харесвам Държавата си, но тя прогони много скъпи за мен хора. Не я обичам, не и днешната България! Милея за нея само в спомените си, защото там е моето детство и младост.
8. Материалист съм, че кой не е?! Мъжа ми има една сентенция и макар използвана, като шега в нея има доста истина: "Осигури си лукса, другото само ще дойде!"
9. Не харесвам нахалните хора, не харесвам плахите хора, не харесвам хората, които лъжат околните, даже и себе си. Съжалявам, че веднага ми стават ясни, психиатрията ме научи да разпознавам подобни! Не харесвам стиснатите, онези които си броят стотинките даже към любимите за тях същества. Харесвам онези, за които да направиш изненада е Удоволствие, защото аз самата съм такава. Може да е цвете или нещо малко, но жеста е неповторим и говори Много. В крайна сметка любовта е грижа към любимия!
10. Не мога да имам любовник - каква "трагедия"!!! За мен нещата са или Всичко или Нищо! Възхищавах се до скоро на онези, които умеят това...двойният живот на чувствата. Било прекрасно чувам, хем семейството, хем и другото. Е дайте акъл как става? Някак ми се губи насладата да обичаш някой, но това да е тайна, всичко да е покрито и скрито! Как се обича така? За мен любовта е най-силното чувство и ако трябва да я обричаме на тайна...егати и любовта! Или май се заблуждавате, че това е любов, защото ако обичахте Истински, нямаше да я държите там... някъде скрита. Който обича има смелостта да и даде Живот и да посвети своя на нея!
Мога да продължа, но времето е ограничено, работен ден е! Голяма писаница сътворих, няма що!!! Приключвам защото ме чака разчистване на сняг и заледени улици. Забравих да кажа, че обичам дъртото си БМВ, същото онова със задно предаване, едвам движещо се при зимни условия и с работещи чистачки, когато си поискат.
Дерзайте, каквито сте! Избора е Ваш, да бъдете себе си или лицемерието!

" РЕНЕСАНС "

05.03.2010 / 5:25
Добро утро, мое мило Писмо!
След нещо лошо преживяно би трябвало да дойде хубавото! Напоследък хубавото в живота - си Ти! Имах смелостта да те създам и съм щастлива. След всеки ден, след всяко твое прераждане се чувствам по-мъдра за заобикалящото. Виждам неща, които преди не съм забелязвала, най-вече виждам себе си! Даваш ми сенсибилността да съзирам и ценя мъничките, чисти и неподправени неща. Толкова просто е било всичко и толкова време отне да стигна до същината.
Днес тъга в мен няма! Станах с усещането за хубав предстоящ ден. Направих кафе а ти вече беше тук, чакаше отново да ти дам образ с думите. Сякаш беше в съня и дойде преди моето събуждане. Двамата сме, на масата в топлата кухня. Часът е 5 сутринта, света още спи. Колко са прекрасни тези сутрини, това е нашето време, в което се отдаваме един на друг! Позволяваш ми да те докосвам, да те градя, да те обичам! Благодаря ти!
Наскоро прочетох една книга и след нея осъзнах, че най-лесно се живее, когато човек се стреми да няма големи планове. Така си спестява много разочарования и огорчения. Това не означава да нямаме мечти! Можем да живеем през дните с малки и конкретни цели, да се опитваме да изпитваме радост от онези дребни неща, които носят удоволствията и ако успеем, света ще е по-топъл. Всичко зависи от нас и как сме научени да приемаме живота. Ако съумеем, може и сами да се обучим! Някои хора го наричат - позитивно мислене, аз го нарекох - собствена психотерапия. За нея не трябват кой знае колко знания, трябва осмисляне на това, кои сме и кое ни прави щастливи. Днес, тази сутрин съм доволна на чашата топло кафе, на музиката и на това, че отново ми позволяваш да те пиша. Отстрани погледнато съм жена станала по никое време, с чаша кафе и пишеща на компютъра...но в дълбочина е нещо съвсем друго! Трябва да се научим да виждаме нещата и под друг ъгъл и нека този ъгъл е удобния за нас, този който ще донесе позитивното. Така май се оцелява!
Колко съм смирена днес...! Хаоса в мен изчезна. Май с твоя помощ...знаеш ли, дала съм ти очи, топли с нежен поглед... даже се усмихвам след написаното...обожавам да потъвам в очите ти!- Май те стреснах! Не се плаши, сега те творя, ден по ден добиваш образ, може би утре ще ти дам ръце - топли, докосващи! И така ще те изградя, защото имам нужда от теб, а когато си вече човешко същество може и да ми наложат принудително лечение в някоя психиатрия. Няма да е моята, защото не е професионално да ме лекуват колеги! (това едва ли ще се случи, защото никой не ме чете.)
След време от Писмо ще си живо същество, проектирано и сътворено от ума ми, но може би ще минат години докато това стане реалност?! Обещах си да нямам планове и спирам до тук! За сега имаш само очите и това ме прави щастлива. Другото, както дойде и когато времето го сътвори! Колко било лесно да се живее само в настоящето. Имаш мига, цениш го и си изпълнен с емоцията му. Миналото е само спомагател за усещането, а бъдеще НЕ съществува и няма принуда да се лутаме мисловно за това, какво предстои. Има само СЕГА!
Целувам те мило мое Писъмце! Целувам очите ти!
Трябва да се върна в деня, в реалността, но взимам част от теб в себе си. Днес ще ти покажа малките неща в живота и колко много радост носят те. Заедно ще отидем до работата, заедно ще я свършим, ще ти покажа, какво удоволствие носи да дам предимство на някоя кола по пътя, да се усмихна на познат, да поздравя друг! После ще се приберем у дома, ще слушаме музика, ще почистим - с удоволствие, за да доставим усещане за уют на близките. Ти ще си в ума ми и съм сигурна, че ще усетиш всичко това. Ще ти покажа, как и най-незначителното нещо може да бъде ИСТИНСКОТО! Защото и ние сме малки и незначителни в сравнение с Вселената, но ставаме ИСТИНСКИ само ако някои има очи да ни видя. Аз те видях, Ти ме видя...проглеждайки след като ти дадох очи, май прогледнах и аз!

" КРИЗАТА "

04.03.2010 / 5:52
Здравей! Сядам отново да ти пиша. Днес съм много объркана. Защото сама обърках нещата, от недоглеждане и липса на концентрация. Толкова ги обърках, че докарах до главата си криза, която трудно преживях и за пореден път се изумих от себе си. Даже още усещам напрежението и...май не си е отишла? В мен бушува онова прозрение, което рядко ни спохожда, а когато дойде сме уплашени. В един миг осъзнаваш, колко са безмислени някои неща, на които посвещаваме толкова енергия. Вкопчваме се в действия, усещания и ритуали, сякаш за да ни донесат някаква сигурност. Така сме били устроени - ще кажат психолозите!
Вчера не бях съгласна с тях, даже ако имах някой подръка, щях да се впусна в лют спор по темата. Спор имаше, но с мъжа ми. Той понесе удара на кризата и май успя да подходи професионално, което още повече влоши нещата. Наказах толкова неща, а той запази самообладание. Сякаш беше страничен наблюдател.
Вчера живота изглеждаше Ад. Едно голямо неудовлетворение, една голяма тъга. Осъзнах, как години наред умишлено съм била друга. Тази, която задължително трябва да се хареса на околните, да бъде техен продукт! И защо години наред съм се стремяла да е така...отговор имаше. За да могат хората в живота ми да се чувстват сигурни, да бъдат подкрепяни, да усещат, че са обичани...а аз съм била онзи фон, докато те са следвали целите си, постигали са ги а радостта им е била споделяна и от мен. Защо съм се радвала, след като цената е била на моята сметка? Сега ще кажеш, че се чувствам Жертва...ами така се чувствам!!! За изминалите години, всеки постигна желаното а аз винаги съм подкрепяла целите и мечтите им, в името на какво - днес да се чувствам сама, празна и тъжна. Заприличала съм на сянката в нечии живот. Станала съм даденост, която вчера си позволи да говори, май трябваше да бъда създадена онемяла, за да не внасям смут в нечие съществуване! Сянката проговори! Тя поиска отново своите контури и цветове. Поиска пак да има пол и усещания, поиска някой да я цени! Поиска живота си след години на мълчание и примирение! Какво толкова поисках - отново да бъда Аз!...и плаках, пуших, скрила се в себе си, с безпределното желание отново да се почувствам жена, май бях такава преди да реша да бъда нечия подкрепа, преди да лиша сетивата си от женските усещания, преди много години! Май поисках много?...и май никой не ме чу?
Сигурно ще ме упрекнеш, че вината е моя? Че аз съм допуснала така да се чувствам, но всички ние извършваме дадено действие в името и с надеждата да има ответност! Всяка наша казана дума, направен жест или постъпка са в името на някаква цел. Градиме взаимоотношения и имаме очаквания! Има ситуации, в които се налага да зачеркваме себе си, но знаем, че е за нещо добро и градивно. И когато то се случи се радваме, защото сме дали своя принос. Себеотричане...поставяне на приоритети...защото обичаме някой! Защото е важно за нас, той да бъде щастлив!
Все тъжни писма ти пиша последък, не мисли, че искам! На мен самата ми е много трудно да ти разказвам всичко това, но ти, Писмо мое си единственото, което би ме изслушало и приело такава, каквато съм...!
Днес ще се опитам да се справя с кризата, не знам как? Ще мобилизирам цялата си мисловна дейност, за да си доказвам на ум, колко незначителни неща ме мъчат. Как няма значение дали съм тъжна или щастлива, щом съм здрава (често използван аргумент), как няма значение дали имам дом, щом имам покрив над главата си и как няма значение дали имам свой живот, щом още съм жива и дишам! Едва ли някой се вълнува, какъв пол имам, щом от години никой ме няма в интимността си! Остана ми единственото сигурно нещо - да съм майката на двете си деца! Май стеченията на живота са оставили само това - ДА БЪДА МАЙКА!
МАЙНАТА ИМ НА ДРУГИТЕ ЖЕЛАНИЯ!!!
Прекалих с последните редове, но нали съм в криза..."Ще ти мине!"-чувам...ДА, ще мине - отговарям, защото след ден-два отново ще бъда сянката в чуждият живот, ще сложа маската на доволството и ще се примиря за пореден път и така до последно вдишване и последната мисъл: ИМАХ ЛИ ЖИВОТА, КОЙТО ИСКАХ? БЯХ ЛИ АЗ? БЯХ ЛИ ЩАСТЛИВА?
...АМИ БЯХ ЩАСТЛИВА, ЗАЩОТО ДАДОХ ЩАСТИЕТО НА ДРУГИТЕ ДА РЕАЛИЗИРАТ МЕЧТИТЕ СИ!

" ОБСЕБВАЩО "

03.03.2010 / 7:30
Пак те искам!
Седя от много минути и те търся в себе си! Изслушах много песни, които помагат да те почувствам. И ето...ти се появи! В стаята стана топло и уютно, ти я правиш такава. Радвам се, че дойде...но изпитвам страх, че съм започнала да те обсебвам. Дали това не те плаши? Напоследък те търся и искам постоянно. Ставам сутрин и единствената ми мисъл е да те създам. Пред себе си имам само един монитор и клавиатура, а в ума имам ТЕБ. Може би, ще дойде някоя сутрин, в която няма въобще да се появиш, изплашен от страстта и обсебващото желание да съществуваш в живота ми? Не искам да мисля за тогава. Някакво бъдеще, което е започнало да не съществува и да не ме вълнува. Отказах се да правя планове, искам само този миг...в сегашното, когато позволяваш да те създам и имам! Колко обсебващо и колко егоистично!
Проектирам върху теб всичко, което искам да си. Понякога си Болката и сълзата, друг път си целувка. В предишното писмо беше мъжът, който ми липсва! Как да не бъда обсебена, когато си всичко, което може да бъдеш...щастието, мъката, любовта! Не се плаши от мен, искам да ти дам диханието и чувствата, искам да ти подаря дните и нощите, искам да ти дам СЕБЕ СИ!
Днес те каня на танц! Валс е! Свири голям оркестър...дансинга е тераса на големи скали, които морето докосва с вълните си. Луната осветява собствената си пътека. Звездите са подредили своята небесна карта. Вълшебна нощ и ние сме там...две чаши, запалените свещи, аромата на морската шир...Валса се носи в тишината на душите ни. Обгърнал си ме нежно, ръката ми е в твоята, погледите са се слели. Ритъма е същия, както в сърцата ни. Танцувам с теб, може би първият и последният ни танц? Живота подарява само по един...моето желание е да го подаря на Теб! Нямаме минало, нямаме бъдеще, но имаме сега...валса, морето, луната и НИЕ!
Прости ми...след танца ще си тръгна за да съхраня преживяното!
Прости ми...обсебила съм те, но май Ти мен повече!

" НЕИЗПРАТЕНО "

02.03.2010 / 5:30
"Търся те! Постоянно във всичко! И установих, че ти си навсякъде по-малко! Всяко нещо, което ме заобикаля има отпечатък от теб. Не си го оставил ти, аз го създавам!"
Здравей отново, мое писмо! Напоследък все ти пиша, става страст, осъзнавам го и нямам сили да се боря с нея, по-скоро и не искам! Оставям те да се раждаш и имаш своя живот пред очите ми. Превърнала съм се в пълен егоист, искайки да те има постоянно. Факта, че си давам сметка за това малко ме успокоява, все пак съм съхранила малко от критичността, въпреки, че напоследък в живота ми се случват странни неща. Загубих рутината на клиширани неща от години и това ме смайва! Някой хора биха го нарекли: "криза на средната възраст"- така да е, все пак съм на 40. Пред мен не предстои тепърва младостта, очакваме месец по месец стареене, но не това ме плаши! Плаша се от себе си, в това да откривам някои неща за мен самата! В един момент бивам очарована, но в друг съм покъртена. Улавям, че мисловно търся и диагноза за да оправдая случващото се, но не намирам...(тук някой може да ме оспори, защото живота ми минава сред десетки психиатри). Ами, да се престраши някой и да я каже, направо ще облекчи лутането, дали имам още здрав разсъдък!
Тази сутрин нямам конкретна мисъл. Седнах да пиша за да усетя насладата пак да сме заедно. Двамата сме в утрото на 2 март. Пием кафе и слушаме Коен. Пуша цигарата и чуваме как дъжда тропа по перваза. Идеално време да нахраня меланхолията и да провокирам някоя друга депресия. Може би и теб захранвам с тези усещания, но ти нямаш избор, ние сме едно!
Целувам те...писмо мое! Сега е мястото да ти се извиня, че напоследък те създавам много тъжно. Прехвърлям болката върху теб, сякаш опитвам да се отбременя от нея, а ти попиваш всичко, дума по дума...мълчаливо! Днес няма, днес седиш срещу мен и ти се усмихвам...заради пролетта, заради дъжда, заради това, че те има! Искам да ти дам нежността, да те погаля с пръсти, да те целуна! Ако имаше човешки облик щях да потъна в очите ти, да усетя топлината на устните ти. Да ме притиснеш в нежна прегръдка, да спрем времето, Ти да ме любиш - Аз да те любя! Днес, Ти Писмо мое си мъжът, който искам! Онзи, който е и нежен и страстен, онзи, който се усмихва и от очите му искри любовта. Не Вечната, а онази любов за един-единствен миг! Мига от тази сутрин, капката дъжд пълна с любов, мократа улица, която след малко ще прекося...мигът изпълен с Любов!!! Най-хубавото е, че с теб никога няма да преживеем раздяла, ние сме едно!
МОЕ МИЛО ПИСМО, ЗАПОЧНАЛА СЪМ ДА ТЕ ОБИЧАМ!!! (колко шизофренно)