" ПРЕОТКРИВАНЕ "


08.11.2010
От няколко дни слушам една прекрасна песен. Тя е тъжна, смислена и събужда в мен размисъл за желанията, очакванията и удовлетвореността, които имаме за любовта.
" Не знам къде да те открия? Нито, как да те докосна? Гласът ти носи се по вятъра. Под кожата си ми застанала. В сърцето и душата ми...Очаквам те!"
От мига в който се раждаме ни е вродено да търсим топлина и обич. В началото я получаваме от родителите а после до последният дъх я търсим. Усещането да сме желани, усещането да сме потребни, понякога целият ни живот е подвластен на този стремеж. Даже в професията на подсъзнателно ниво пак я търсим чрез одобрението на работната среда. Но за онази любов, в личният живот сме готови на много жертви.
Всеки знае за нея! Много от нас са изпитвали силата и когато тя е обладавала сърцето и ума. И доста от нас, знаят гибелността и, защото такова себеотдаване винаги има цена. Плащаме я, преглъщайки сълзите на болката и пак тръгваме да я търсим! Възход и разочарования...! Силна страст, а после смразяващо безразличие. Умопомрачение от бушуващи желания, а накрая сякаш се мразим за това, че сме си позволили тези разрушителни емоции. Трупаме спомен след спомен, към някой се връщаме, други изтласкваме, но продължаваме в мъглата за да съзрем светлинката на нечии очи, в които ще видим обич. Нечии ръце, които ще ни докоснат с несравнима топлина. И нечии устни, които да целуваме с плам, а думите, които ще изричат да осмислят дните. Няма значение на колко години сме, какво таим в душите...родени сме с потребността да обичаме и бъдем обичани!
Когато намерим себе си в друг човек, ни се иска това никога да не свършва! Точно в този стремеж, да запазим мига, правим огромната грешка по егоистичен начин. Ако човека, в който сме влюбени споделя същото и той прави тази грешка. Много често тя е несъзнавана. Отдаваме се един на друг, стремим се взаимно да посвещаваме повече време бъдейки заедно, защото опиянението е нестравнимо. И ден след ден, влюбени, с огромна обич градим наш свят, в който да се чувстваме щастливи. Склонни сме да обърнем гръб на интересите, приятелите и всичко, което не ни докосва до великото чувство на Любовта. Много от нас знаят, че това е само временно. После идва сложната емоционална зрялост да си дадеш сметка, как да задържиш усещането и след голямата страст, отново да позволиш на живота да продължи с всичките ангажименти и задължения. Тук допускаме да направим голямата Грешка. Приемаме любовта за даденост, започвайки да изискваме от нея всеки ден потвърждения, че тя е още в нас. Впримчваме човека до нас с изисквания. Ограничаваме света му от страх..., но колко от нас си дават ясната сметка, че точно с тези постъпки сме започнали да рушим всичко градено с любов до сега? Посвещаваме огромна енергия да обичаме, а после същата тази е движеща сила да строим затвор за любимия. Вие - строите за него, и той строи за Вас. Накрая сте в тъмнината на Вашата килия - студена, мрачна, без небето и звездите, без цветовете на природата, без музиката в душите.
И идва ден, в който започвате да обвинявате, че любовта я няма, че това не е човека, в който сте били влюбени, без да осъзнавате, че и двамата сте същите. Нищо не се е променило, освен, че сте натоварили човека до вас с ваши очаквания и проекции.
Тайната на Вечната Любов!? Много хора не вярват в нея, други не спират да я търсят, но малцина умеят да я съхранят. Любовта е нещо, което се гради. В началото е вихър от чувства, над които нямаме контрол, но за да остане толкова пламенна, тя има нужда да бъде създавана. Не с високи стени от чувство за собственост. Не с измъчваща ревност! И не всеки ден да слагаме "тухла по тухла" - около нас и човека, в стремежа да запазим любовта. Трябва да градим нейн дом, но той да има много прозорци и една голяма ВРАТА!
ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА Е В ТОВА ДА СЕ ПРЕОТКРИВАМЕ!
Позволете на човека до Вас, да излиза и да се връща отново в "любовният Ви дом". Насърчавайте го да бъде сред хората, на които държи. Дайте шанс да се наслаждава на хобито и интересите му. Взаимно се преоткривайте, като си позволявате да се отдалечавате. Ако чувствата между вас са истински, всяка "раздяла", ще е повод за едно пламенно връщане, а свободата, която даваме на човека до нас не е нищо друго освен "Свободата да бъде себе си!" - нали точно в този човек се влюбихте?
Вие, в какъв дом живеете? В красив, с много прозорци, от които струи светлина? Имате ли чудесна порта, която да очаквате да се отвори с трепет, за да зърнете на прага любимият човек?
...или имате своята мрачна килия? Седите на студения под, и двамата тъжни и отчуждени се питате, къде изчезна любовта?

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=h0jf9jc_tGg

" ЛЕТВИЧКАТА НА ЖИВОТА "


03.11.2010
Преди години в клиниката се запознах с една жена. Беше при нас заради поредната депресия. Странеше от персонала и останалите пациенти. Един ден ден се случи така, че двете останахме насаме в стаята за пушене. Попитах я, как се чувства, а тя с тих глас каза едно кратко стихче, което не запомних дословно, но съдържанието му ме накара да настръхна. В общи линии няколкото реда, които чух завършваха горе-долу така: "Цял живот, моята летвичка в живота не беше висока, но никой не посмя да я прескочи!"
До ден днешен мисля върху нейните думи. В тях имаше много болка и тъга, не само заради стигмата, че обществото не приема хората с психични заболявания, а и все още не сме толкова толерантни да приемаме онези от нас, които са различни, било със своите странности (които аз смятам, че са Уникалността на всеки човек), било то със съдбата да живеят с болестта, която не са искали. Тази жена сподели една съвсем проста истина, а гениалността на нещата е точно в простичките неща.
Днес се сетих пак за нея и нейната летвичка. Всички ние си имаме летвичка и сме я сложили на ниво, което желаем. Тя е като бариера, през която допускаме хората по-близо до нас. На някои хора е висока, в съотношение с изискванията, които имат към останалите. В началото на живота Тя е висока, защото имаме и очаквания свързани с мечти, планове или заблуди. Слагаме я високо, даже в очакванията за нас самите. С напредването на живота летвичката бавно пада, сантиметър по сантиметър, и в това няма нищо лошо, защото така все повече се отваряме за света и хората в него. Всяко преживяване ни преоткрива или добавя към личността ни нови качества и умения. Смисъла на летвичката е сами да можем да я прескачаме и да даваме шанс на хората да го направят. Някои успяват да намерят баланса, така че си позволяват да бъдат реалисти спрямо очакванията към себе си и заобикалящото ги. Други, държат летвата високо и тя служи за бариера - в повечето случаи, като каменна стена от високо самочувствие или грубо дискриминиране на хората в старанието да прикрие собствен комплекс. Такава летва не може да прескочите, а и кой ли иска??? Даже, някога да успеете, човека който ще срещнете зад летвата е обикновено студен, себелюбящ се, нарцистично вглъбен в собственото си убеждение за "величие". Заслужава ли си да искате точно това?
Заглеждам се в света около мен. Хора всякакви, летви много. Коя искам да прескоча, до кой бих искала да стигна по-близо? Кой бих допуснала да прескочи моята летвичка?
Много въпроси и само един отговор! Ще прескоча онези летви, които са позволени от хора дали ми шанс за това. Ще прескоча летвичката на човек, с който бих искала да бъда близка, защото това, което би ни свързало ще е Ценно - приятелство, любов, общи виждания и емоции. Онези, които са "високи" не ме влекат, защото зад тях се крие фалша на самозаблудата, че някой се мисли за нещо повече от обикновен човек!
Моята летвичка е малка и ниска, но позволявам да е видима само за хората, които имат очи да виждат невидимото. Те знаят кои са и се борят да бъдат себе си. Хората, които допускам имат едно качество, което безкрайно ценя - Умението да признаят пред себе си и света своята "обикновеност", а това означава да признаеш своята Уникалност!
Моята летвичка я виждат само онези, които имат очи за нея!

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=kruxR9IkPRk

" СБОГУВАНЕ "

Последен поглед и последен залез,
а после в мрак и тишина,
погълната от мисли, шепот - плашещо
за сбогом, притаила дъх
сред бездната от счупени неща!
Нима напразно, всеки миг градила
ден по ден, с любов и топлина
и всеки спомен е грижливо подредила
в книгата на своята съдба.
Така до днес, живота минал
вярвайки, че всяко дело има доброта,
в миг изгарящ...възпламенило
книгата и вярата-
останала купчина тъмна в пепелта!
В какво да вярва, щом мигът настъпил
след толкоз вяра, няма връщане назад
щом в сърцето, пепел възцарила,
а то в скреж пулсира бавно
в хладнината пуста на нощта.
Последен поглед - време за раздяла,
...топла капчица сълза
напомняйки, че още трябва да се вярва
макар загубила, без право на размяна
всички ценности, градени до сега!
Безпътица, но все ще трябва да поеме
нанякъде, макар да няма път и светлина
багажа малък е - една торбичка бреме
събрала само грешките до тук
...и малка капчица сълза!

01.11.2010
http://www.youtube.com/watch?v=KLNe3c44IG4&feature=share