Споменът за образа е мътен и неясен, но усещането което завладяваше се връща отново и отново. Назад в годините, дълбоко в спомените, ... даже гласът е забравен!
"Това ли беше?" - въпрос, напоен с толкова тъга от стъпалото на натрупаните години...
"Забравено ли е?" - сълза, трупаща се в ъгълчето на окото, а имам ли право да плача...
"Ще забравя ли?" - едва ли! Идва време, което ще преживявам благодарение на спомени.
Търся те, а самата аз съм се изгубила в началото на старостта. Вече няма значение как изглеждам, подарих суетата нарочно на една лятна буря. Приех и правя компромиси - очевидно помъдрях. Вече нищо не е същото, макар морето още да има вълни...
Посрещам и изпращам деня със Смъртта - това избрах да работя... и не става по-леко или лесно, защото си в непрекъснат режим на равносметка. Толкова е лесно да свърши "Смисъла" и всичко ценно в миг да изчезне! И кое беше Важното от това да си жив ... вече със сигурност знам - Страстта! Онази страст, с която хващаш ръката на другия и си готов на всичко! Страстта, която те води към решения, грешни или не, няма значение. Страстта да искаш, мечтаеш, докосваш, като полет с който излиташ и неповторимото усещане, когато се отделяш от земята.
Колко "полети" преживях? С кого "пътувах"? - не броих вълните в морето. Сега седя на брега и гледам полета на птиците, дано ги виждаш и Ти!
Моят полет приключи - проста аритметика, жизнен цикъл. Затварям като прочетена книга Живота, а написаното по-горе е просто ЕПИЛОГ, последна част от сюжета. И в този край изникна Твоя образ, спомних си чувството за Страст, беше адски отдавна, дали още те има...?
03.11.2019
