28.04.2010 / 6:32
"Априлска дъждовна вечер. Около мен има много хора, но само ти притежаваш образ. Другите са светлосянки и замъглени силуети. Жужене на човешка реч, но мислите ми са по-силни и единствено тях чувам в главата си. Опитвам се да погледна в очите ти, но изпитвам свян. Не знам, какво мислиш, не знам, какво чувстваш...но сякаш има някакъв магнетизъм в теб, който ме кара да се чувствам нелепо и странно. Мъча се да върна миналото, но такова няма. И колкото и да ровя, там няма останал спомен, поне не на съзнателно ниво. Времето минаваше, усещането ставаше по-силно...в един момент беше до мен. Попита ме: "Какво е продром?"...отговорих: "Предвестник за нещо, обикновенно на болест." Не знам дали искаше да има разговор между нас, аз исках, за да успея чрез него отново да се върна в действителността. Щеше ми се съзнателно да се разочаровам от завладелите ме усещания, за да възвърна самата мен, защото разума казваше, че това е редното. Мисля, че го усети...защото ние хората умее да казваме много и без слова.
Всичко свърши за миг, както и започна! Навън дъжда беше спрял, улиците бяха мокри и носеха дъх на априлски хлад. Стоях, а тялото ми леко потреперваше от нощната влага, а може би от друго? Бях преживяла един миг от живота си, който щеше да остави следа за дълго време. Всеки пое по своя път, всеки се върна в живота си!
Дали искам в мислите отново да се връщам в онази нощ? Отговарям: "ДА!" Без много изречени думи, ти успя да докоснеш душата ми, без да се допреш до мен, ти успя да събудиш желание... сега не помня гласът ти, защото говорих с теб, само с очи!
"Не затваряй вратата на колата ми!"...не исках да си тръгна!"
Rp./ Написаното да се приеме за художествена измислица! :)
" САМОАНАЛИЗА "
27.04.2010 / 11:29
Невероятно, но как може едно събитие да промени цялостната ни представа за живота. Градим мироглед с години, а в един миг всичко е сринато. Нещата, които имат стойност, губят цветовете, а новите непознати неща за нас, стават най-значимите. И започваме да живеем с коренно променен свят от досегашния, малко изплашени от непредсказуемото. На въпроса: "Аз ли съм?" - едва ли има отговор, защото ни трябва време да свикнем с новата си същност.
Всъщност, обаче нищо не е променено, света около нас е същия, ние сме си пак онези, както се познаваме, но изненадите на живота ни провокират да се чувстваме така. С напредване на възрастта, започваме да правим все по-големи компромиси със собствените си ценности и възгледи. А хубавите изненади, който ежедневието ни поднася стават все по-малко, не защото ги няма, а защото прегаряме емоционално и нямаме очи да ги съзрем. И някак губим сетивата си, и някак губим себе си!
Обаче, днес ще бъда докрай откровенна тук с риск да обидя някой, който може да приеме написаното себеотностно (негово болестно-ангажирано мислене). В дадени взаимоотношения никога нямаме право да прехвърляме собствена вина върху друг човек, само заради личния комфорт. А доста хора правят ежедневно точно това, обвинявайки непрекъснато друг за собствени неблагополучия. Замислете се, дали не сте обременени със собствените страхове, например за възраст, килограми, професионална реализация, семейно положение...постигнали сте в живота си, това за което сте имали цели и за което сте се борили. И ако днес сте неудовлетворени от изминалият път до тук, едва ли друг човек има вина за това. Много хора нямат смелостта да се запознаят със самите себе си, да бъдат откровенни и да могат да приемат реалността. И цялото им комуникационно социално съществуване минава под знака на дълбоко преплетени комплекси за това, което искат а всъщност не са. Най-простия пример е за човек, който купува книги, реди ги на видно място в дома си, но никога не отваря никоя да прочете. Така залъгва и себе си и останалият свят. Същото е с останалите кътчета от душата ни, компенсираме с външна изява отново от страх. Пълният се оправдава с нарушена обмяна на веществата, нещастния семейно скришом търси забавления навън от дома, непрофесионалистта се оправдава с началничеството и така до безкрай...вечните оправдания за липсата на кураж и смелост да се изградим, както ни се иска. Най-страшното е, когато крием себе си в някоя зависимост. Тук измамата е най-велика!!! Доста съм критична, особено за зависимостта- алкохол, защото може би тя е най-коварната наред с наркотичната. Знам, че е Болест, но за да се стигне до болестта, личността е способствала. И след години стаж в психиатрията мога смело и отговорно да заявя, че до там се докарват най-слабите и страхливи хора. Защото най-лесния начин да избягаш от проблем е да започнеш да пиеш, бързо и качествено притъпяване на сетивата...и илюзията, че проблема го няма. Влезеш ли един път в този порочен кръг, излизане няма. Въпрос на време е, кога ще докараш самата Алкохолна Болест - ден, в който няма да можеш да минеш без пиене. Може да звучи непрофесионално, но към тези хора не изпитвам съжаление, защото сами са причинили това, един АД и за близките, без да си дават сметка за травмите, които нанасят на хората с които живеят, най-вече на децата. Нима, мога да съжаля човек, който заставя детето си да гледа пиянските му изпълнения или болката на партньора му за унизителния живот, които трябва да споделя живеейки с такъв човек?! Знам само, че след време, хората живяли по принуда с човек с Алкохолна Болест имат трайни психологични травми...една жалка статистика!!!
Пак се отплеснах...исках да споделя друго! Всъщност в тези редове ми се щеше да дам на себе си смелостта да погледна реално на някои неща, които ме вълнуват в момента. Срах не страх, ама съм си много вироглава и инат за някои неща. Ако се почувствам обидена или наренена, затварям завинаги вратата за отминалото и това не е от прекалено самочувствие а защото винаги се стремя да бъда честна и откровенна в дадени взаимоотношения. Нарани ли ме някой, не мога никога да простя, хората наричат това - злопаметност, аз го наричам собствен избор с кой да общувам, защото държа последното да е на плоскост от честни и нелицемерни взаимоотношения.
Замисляли ли сте, когато общувате с някой, какво му давате? Всеки знае да посочи, какво получава от даден контакт, но истинското умение и самопознание е да осъзнаеш, какво даваш и на какво си способен в позитивен план.
Ако се видим, за да излеем комплексарщина, да товарим събеседника си със собствените несгоди, ако нямаме даже тема интересна и за двама ни...и след срещата ще се чувстваме натоварени, а не удовлетворени...моя избор се свежда до хора, с които мога да се чувствам комфортно, без да бъда лицемер на срещата, без страха, че за искреността ми утре ще бъде наранена. Вратата за такива хора е завинаги затворена!
Rp./ Може би ще ме обвините в крайност, но всеки притежава живота си и избора, кой да допусне в него. В моят... за страхове, слабости и зависимости няма място!
" СЧУПЕНОТО "
20.04.2010 / 11:40
Любимата ми чаша се счупи!
Гледах смаяно, как пада, как взима разстоянието от ръката към земята. Шумът ме стресна. Затворих от ужас очи, а когато имах смелостта да ги отворя, видях десетките парчета на пода...моята любима чаша вече я нямаше!
Наведох се, очите ми бяха пълни със сълзи. Посегнах към най-голямото останало парче, и го положих на дланта си внимателно, защото всичките му ръбове бяха остри и можех да се нараня. Идеше ми да стисна парчето, защото ме заболя от загубата! Обичах тази чаша, заради самата нея. Тя беше първото нещо всяка сутрин, което докосвах и носеше безумна наслада. Тя беше необикновенна чаша, тя беше формата от която пиех за да имам силите да продължа напред. Бях и дала душа, посветих и емоции..., а сега беше на парчета! Поисках да ги събера и залепя, но прозрях, че това е лудост, никога нямаше да е пак Моята Чаша.
Кой бутна ръката ми, та изпуснах чашата, кой и завидя, че имаше живот в нея? Може би някой, който не си дава сметка, че не може да руши чуждото, някой, който искаше да нямам нещо любимо. Или хорската алчност в стремежа да притежаваме всичко?!
Огледах стаята, бях сама! Никой не бе бутнал ръката ми. Стоях смазана, сред парчетата на счупеното любимо. Няма как да купя нова чаша, тази нямаше цена, както истинските неща в живота ни не се купуват!
Тази сутрин нямам чаша, от която да пия. На рафта има десетки, но не ги докосвам. Тъгувам по моята, която вече я няма!
Някой ден, може би ще чуя някоя чаша да ми проговори. Ще доловя в гласът и обич. Ще я докосна нежно и отнеса у дома, за да бъде моята чаша. Някой ден, може би, но не сега. Човек има право само на 2-3 чаши в живота, една - когато се ражда, една - от която пие, докато обича, и една - прощална, от която отпива, когато се сбогува с живота!
МОЯТА... СЧУПЕНАТА, БЕ ВТОРАТА!
Rp. / Пазете своите чаши, ценете ги, давайте им нужното...и e непотребно да притежавате сервизи, само няколко чаши в Живота ни са специални!
" ТЪМНАТА СТРАНА "
16.04.2010 / 6:56
Добро утро. Прекрасно дъждовно утро, малко хладно, но пролетно.
Тази сутрин съм замислена, как всеки от нас има по няколко лица...може би добри и лоши?! Ако се познаваме добре, знаем коя е положителната и коя отрицателната. Опитваме се да подтискаме тази, която не ни харесва и даваме изява на онази, която ни кара да се чувстваме комфортно. Независимо от стремежа да се изявяваме като добри, мислите ни винаги се градят от цялата ни същност. Действията, са плод на цялата ни личност, независимо коя роля сме избрали да показваме в социалното си съществуване. Добри или лоши, осъзнати или не, никога няма да можем да избягаме от себе си, защото АЗ-а се е оформил и мъчението да подтискаме истинската си същност измъчва единствено самите нас. Борбата със собствения характер е най-сложната и опита да се променим почти никога няма успех. За да има успеваемост е необходимо много "ровене" в миналото, търсене на причините за да сме такива и опита да променим погледa си върху отминали неща, защото всяко събитие в миналото е кодирано в съзнанието със своята емоция и при възникване на сходна ситуация в сегашно време, ние реагираме точно с вече кодираната емоция, независимо, че обстоятелствата са други, както и хората в сега преживяната ситуация.
Наскоро писах за ревността и отново ми се ще да се върна за малко към нея. Не завиждам на хора, които са обект на ревност от страна на партньора. Толкова е задушаващо да бъдеш следен и ревнуван, особено ако няма повод за това и почти съм сигурна, че този който ревнува е воден от страха , че партньора може би постъпва, като него...т.е. страха да не би да бъде мамен, както той самият мами. Защото, когато не познаваме дадена проблематика, тя въобще не е в ума ни, камо ли да сме повлияни от нея. Същата е ревността на бащите към дъщерите - страх, че някой мъж може да постъпи нечестно и гадно, както самият баща е постъпвал с някоя жена. Голямата любов и привързаност, е и стремежа на бащата да предпази детето от друг мъж, защото самия той е наясно на какво е способен.
Ревността е затвор, и този който ревнува сам си гради килията. Ден след ден полага по някоя нова тухла към него, но не вижда, че всъщност огражда само себе си, защото това ще е бъдещо състояние единствено и само на духа му. Колкото и висок и недостъпен да е този карцер, никога няма да може да се залости в него човека, който е обект на ревността му. Защо ли сме склонни да градим сами своите затвори, водени единствено от егоизъм и егоцентризъм? Накрая винаги оставаме сами в тях!
Бих искала да спомена, колко ни бива да нараняваме от безсилие. Контролираме нещата, но когато сме неспособни да се справим с нещо, често за да не нараним егото си нараняваме човек до нас. Малцина са хората способни открито и често да признаят слабост и липса на ресурс, повечето от нас веднага нападателно осъждат ситуацията и хората в нея. В крайна сметка нападението е най-добрата защита, но едва ли вътрешно сме убедени, че това е Успех? А колко по-лесно би било, смело да изговорим слабостта и неспособността да се справим, това няма да ни направи слаби, напротив ще покажем една Достойна Самокритичност и обективна оценка на собствените ни възможности. Не е нужно от нашата слабост да страдат околните, когато се опитваме да я прикриваме. Достойното е да приемем, че сме такива, каквито сме, със своите силни и слаби страни.
Ето, тази сутрин заставам пред себе си и Вас и открито мога да споделя, че в момента съм слаба да се справя с трудностите в живота и ситуацията в която се намирам. Наясно съм, че нямам потенциала да променя някои неща, но няма да започна да нападам хората около себе си...те нямат вина за моята неспособност и слабост. Решението е да преживея трудността и сама да намеря изхода без да насилвам нещата, може би времето ще ми даде мъдростта за да постъпя по достойния начин. Не мога да бъда силна и борбена във всичко, но мога да бъда честна със себе си!
Хубав ден Ви пожелавам! Дали наранявате или умеете да обичате без да притежавате, дали сте честни със себе си или сте в постоянната борба да се убеждавате, че сте това което не сте, дали ревнувате и слагате окови на любимият/та, всяко Ваше действие или постъпка е единствено принос за Вашето емоционално състояние в следващия момент. Това, което може да си причиним, никой не може да ни стори, защото ние сме нашето минало и всичко, което имаме в главата си, като вече оформен характер и усещания. Няма лоша и добра страна, има НАШАТА СЪЩНОСТ и умеенето да сме в роля за да не покажем какви сме всъщност.
" НАГОНА "
13.04.2010 / 6:54
Защо ли?
Всяка пролет, едно и също. Разбира се, че знам защо! Времето ни влияе. Без да осъзнаваме, слънцето и топлината допринасят за онези желания, които завладяват тялото и ума. Желанието да сме харесвани, ухажвани, пък даже и "парашута" да ни се отваря по-честичко. И в това прекрасно време, сякаш мъжете пощтръкляват...колко са сладки! И жените, но при тях е по-умерена изявата на нагона. След зимния сън, както природата, така и човешкото същество се пробужда за нов живот, и на първо място са неговите неотложни потребности. Това е прекрасно, стига да не е толкова смешно при някои индивиди, чиято идеална цел е само една.
Вие, Дами сте наясно с тази констатация за нагона и пролетта. Често с Вас, мои приятелки сме споделяли комични ситуации свързани с пролетните пробуждания на мъжете. Те са като мили, пухкави мечоци, които току що са разтрили очи след зимния сън и започват закачливо да се кокорят за някоя женска. Пък ние, женските екземпляри започваме да кокетничиме, премигайки клепки с гъста очна спирала и нацапотени блестящи устни. Започваме едни досадни диети за отслабване, а и всички медии ни приканят, как да се приведем в сластен вид след натрупаните килограми през изминалите месеци. Хукваме по МОЛ-овете за да се сдобием с някой нов парцал, в който ще изглеждаме неотразими за противоположния пол. Настъпва една огромна суетна лавина, в която комичното е в повече от необходимото. Познавам добре тази ситуация, и моя милост кипи в тази треска еле, че нещата се усложняват с напредване на възрастта. Там нещата са вече трагично-комични, защото на младостта и отива да бъде леко крайна, но на зрелостта подобна изява е карикатурна. Тук вече нещата опират до самокритичност. Едва ли провиснали месища, целулитен показ и стряскащ, тежък грим би бил приветлив изглед?! Не съдя никой, всеки с усета и вкуса си! Хората са казали: "За всеки влак си има пътници." С каква оценка ще оцениш трена си и на какви пътници ще дадеш билет е абсолютно собствена воля. Тялото и живота на всеки от нас са лични, и начина им на потребление е собствен избор. И все пак има някакви граници на морално приличие и действията ни във всичко показват дали сме "отчаяно нуждаещи се" или просто времето ни влияе. На всеки му личи, макар някой да се опитват да го прикриват.
Имам една приятелка, която всяка пролет споделя, че мъже, с които е имала в миналото флиртове, започват да я търсят точно тогава трескаво. Цяла година, ни вест, ни кост, но пукне ли пролетта се започва едно звънене по телефона, чак досадно на моменти. Споделя тя, но с усмивка, наясно е, защо това се случва - завършила е жената психология, та даже сега учи за психотерапевт. Нагона си е нагон...Природа! И както хубавата си хортуваме и клюкариме и двете обмисляме, как и Наша Милост да се приведе във вид на "завладяваща мадама". И ние си имаме пустия нагон, макар че годините се понатрупаха и едва ли усилията ни ще докарат този изглед. Не че сме тръгнали да "отваряме парашути" поради семейното положение, но женското в нас говори. Всеки иска да е харесван и желан!
Та пролет си е! Хубава, с цъфнали дръвчета, пълни цветарски магазини, слънцето е все по-топло и галещо лицата ни. Иска Ви се топлина и ласка! Може би някои от Вас жадуват за любовно приключение, други за ренесанс на стари чувства?! Всички искаме едно и също, но единствената разлика е в подхода към човека, към който е отправено желанието. Дали смешната ще звъннем на старо гадже с прозрачната идея, че нагона ни тресе, или романтично ще занесем подарък на постоянният/та любим/а. Всеки според възпитанието и стила си. Няма нищо чуждо или лошо в природата ни, стига изявата на нагонните желания да не бъде обидна към адресанта, с това, че единствено го третираме, като сексуално удовлетворение или плът за задоволяване.
В заключение, всички ние искаме да имаме качествени сексуални преживявания, но те идват само, когато умеем да се любим и с Ума. Да се слееш с човек, който е в сърцето и душата ти...това е най-съвършенната Интимност!
Rp./ Снощи пазарувахме в "Метро" между 21:30-23:00. Препоръчвам Ви тези часове, защото е спокойно и приятно. Няма я припряността, навалицата на бутащи се хора, пък и похотливите пролетни погледи, вече бяха примряли за сън.
" ИМПУЛСИВНО "
11.04.2010 / 7:55
Минаха доста дни...доста неща се случиха, много събития промениха живота ми!
Здравей, писмо мое! Поредното, което е без адрес и получател.
Надявам се, не си забравил нашето общуване, защото в мен си още с онази сила и желание, както в началото при първото написано до теб писмо!
Имам толкова много да споделя, и не знам от кое да започна? Напоследък взех решения, които промениха пътя на живота, но те не внасят яснота, а още повече го объркват. Може би бяха плод на импулсивност, може би постъпих от страх..., това само времето може да оцени.
Преди гледах с насмешка, когато хората споделяха, че идва етап в живота на преосмисляне, на нов поглед, на промяна, не вярвах, че човек може лесно да се промени. Сега ги разбирам, и подходящата дума за този катарзис е Съзряване. Ненадейно, една сутрин се събуждаш с чувството, че си изгубен, оглеждаш света около себе си, търсиш смисъл в делата си, търсиш себе си! През ума ти преминава всичко преживяно до тук! Моята сутрин беше преди няколко дни, деня в който не исках да влизам тук и да пиша. Не защото нямах, какво да ти кажа, а защото бях объркана и не вярвах, че ще бъда откровенна. Най-малко искам да залъгвам Теб, защото това е равносилно да лъжа и себе си.
Връщам се на онази сутрин! Събудих се уморена. Погледнах света, но той нямаше цветове, нямаше светлина! Смисъла на делата ми доби безмислено измерение. Това, което ме очакваше, като дейност през деня беше лишено от всякаква полезност. Една прозаична рутина, един кръг, в който се въртя от години, и прозрението, че трябва да променя нещата. Не ми оставаше нищо друго, освен да се отдам на импулса, макар той често пъти да води единствено само до грешки, но желанието да променя нещата беше силно и Импулса надделя. Деня мина, и решенията бяха взети! Вечерта не се питах, дали нещата имат смисъл, единственото чувство беше успокоението, че съм действала според желанието на сърцето и ума. Преди време се възхищавах на хората, които имаха смелостта да бъдат себе си, сега бях една от тях! Сторих със себе си, онова което жадуваше в душата ми и с днешна дата не се виня - не може да е Грешка, онова за което ни моли Сърцето!
От този ден на промени, минаха 10-тина дни. Време достатъчно да преосмисля стореното. Време, в което ума да се изтрезни от Импулса, и смело днес мога да кажа, че не съжалявам. Всъщност, се разделих с безумието, което ми носеше горчивина. Това бяха поредица от години, които посветих на безумната кауза да бъда себе си, там където не можех да бъда, независимо от любовта, която изпитвах към заобикалящото ме. Тази любов беше насочена към едно-единствено нещо, а всичко останало носеше само болката, която на моменти ме влудяваше. Бях свидетел на лицемерие, корупция, властолюбие, банкнотно мислене и печалба от страданието на хората...онези хора, които идват с тъга и сълзи в очите, търсещи помощта, а аз бях от другата страна, онази която трябваше да бъде състрадателна и полезна. Ден след ден попивах всички негативи, опитвах се да оправдая хората, които бяха придобили нечовешки облик в стемежа си да властват над нещата, но накрая се предадох, защото борбата за промяна не може да я водят шепа хора! Наясно съм, че парите за днешно време са важни и необходими, но не и онези банкноти, които се придобиват с лъжа, измама и жажда за богатство, забравяйки всякаква човещина!
Сега си давам сметка, че голяма част от света е подвласта на този начин на мислене, но е Престъпление да имаш това мислене, особено ако си с бялата престилка и някой "отгоре" ти нарежда как да лекуваш, според финансовия интерес на някоя фармацевтична фирма, която ти "бута" луди пари за да си пласира медикамента...и няма никакво значение, дали лекарството помага, важното е да е прилагано! Това е родната картинка в съвременното здравеопазване! Изпитвам ужас и страх ако се наложи да ползвам услугите му, защото знам, какво се случва там...! Преди дни имаше светлина за промяна, но с днешна дата, тя угасна! С нея угаснах и аз! Хората, които искат нещата да се променят са толкова малко. Останалите не искат промяна, защото за тях отдавна е забравена Хипократовата клетва, те са бизнесмени в бели престилки, трупащи капитали в сметки на фондации неплащащи данъци. Всеки преминал пациент е само бройката носеща преведена сума за него...и защо тези пациенти се изписват неизлекувани и пак се приемат?...дано в Държавата най-накрая някой си зададе този въпрос!!! Знам отговора, и той няма да Ви хареса. И пациентите знаят отговора, но те нямат избор! Те са само източника на материалното благоденствие на онези, които всячески държат нищо в страната да не бъде променяно.
Въздържам се да споделя още много факти, не за друго, а защото ме е срам...и аз нося бяла престилка, но нямах силата да продължа да бъда част от Безумието, наречено Здравеопазване!
Дали съм взела правилно решение - не знам! Знам само, че сега съвестта ми е чиста, далеч от кръга на порочната практика от "здравни грижи", която все още вирее с пълна сила. Моля се, горещо за промяна, защото все някой ден аз или мойте близки ще имат нужда от здравна помощ, а там в момента е Страшно.
Пожелавам Ви да сте много здрави! Пожелавам Ви смелостта и прозрението за благородни каузи! Пожелавам Ви Любов, защото който умее да обича истински, може да почувства стойностните неща, а те не са пари и материализъм!
"ИСТИНСКИТЕ НЕЩА СА НЕВИДИМИ ЗА ОЧИТЕ!"
Абонамент за:
Публикации (Atom)