" "морал" в КОМУНИЗМА "

15 ноември 2011

Шофирах, а очите ми бяха пълни със сълзи. Знаех, че трябва да спра колата, не бе редно да карам така...но не можех. Единствената емоция, която изпитвах беше Гняв!
22 години след 10 ноември 1989. Помня този ден, бях на 19 години. Тогава не осъзнавах, какво точно се случва! Целият ми живот до тук беше БКП и другаря Тодор Живков! Идеали, ценности и планове за бъдещето. Всичко бе лесно да се прогнозира. Инертност и заблуда!
Днес се сетих за този ден и последвалите години, в които си дадох сметка в какъв политически строй сме живели. След този ден Тайните в семейството бяха споделени, нямаше нужда да бъдат премълчавани вече. Стана ми ясно защо често ни посещаваха разни непознати и тарашуваха из дома ни, защо винаги писмата ни идваха отворени и защо родителите ми скриваха някои книги в дълбините на семейните ракли. Тогава изпитах същият Гняв, който и днес отново ме сграбчи.
Преди година напуснах работа, която обичам. В нашите психиатрични среди са се обособили лагери на хора които искат реформа и на такива, които се борят да няма. Не е открита война, но е толкова дълбока вражда, която се отразява на всички работещи в тази сфера. "Реформа" все пак се състоя - в усвояване на европейски пари за модернизиране и осъвременяване на сградния фонд. Доста болници придобиха угледен вид за радост на обществото и хората работещи в тях. Това беше голямата реформата, една фасада, че вече имаме съвременна психиатрия. Не е малко, ще кажете и е така. Предишната визия на тези институции беше не само плашеща, но даже ужасяваща!...и тук се сещам за онази поговорка: "Пременил се Илия, па в тия." (има и друга, но ще я спестя)
Далеч съм от мисълта да правя анализ на промените в психиатрията за тези 22 години. Първо, защото нямам нужния капацитет /и документален/, и второ защото не това искам да споделя. С тези редове искам да излея гнева от днешният ден!
15 ноември 2011 - Демокрация! Всеки има право на избор и всеки има право на свободно слово. Ден за интервю за работа. Столична психиатрия. Моя бъдещ работодател и аз. Просторен и хубав кабинет /нова сграда с европейски пари/.
Първият въпрос към мен: "Аз, Вас от къде Ви познавам?" - отговарям, че сигурно от някоя конференция? Познавам дамата по име и физиономия, не сме общували.
Втори въпрос: "Какво мислите за реформата в психиатрията?" - чувам въпроса така: "Ще се справя ли?" Наясно съм със всички закони и наредби, за правата на пациентите, за "Хартата на Обединените нации" - "утвърждава вярата в основните права на човека, в достойнството и ценноста на човешката личност". Започвам отговора с познания и лично мнение, че има още много какво да се желае в нашата страна. Тук усещам напрежение и недоволство. Очевидно бъркам, очевидно вече не ме харесват. Всяка следваща дума, ще е нова копка в пропастта, която зейва между нас. Давам си ясна сметка, че срещу мен много добре знаят коя съм. Вече съм проучена, както по онова време, преди 89-та! Спирам да говоря, няма смисъл. Тук, това да имаш познания, работи срещу теб! Усетили слабостта ми ме настъпват още по-силно, този път по партийна принадлежност. Ирония, сарказъм...гнева се покачва...а на изречението, което чувам: "...е, че вашият Москов ли ще сложите за Министър?", вече съм с преляла чаша. Какво правя тук, на какъв разпит съм подложена, коя година сме? Занемявам, но не от безсилие а от Удивление! РЕФОРМА В ПСИХИАТРИЯТА, ПРАВА НА ЧОВЕКА...хаос и гняв бушуват в ума ми. Та тук по партийни убеждения ли приемат на работа? Започнах да говоря, даже не помня какво. Седя на стола а думите извират. Каквото на сърцето, това и от устата. Слушат ме, ставайки и отново сядайки. Въпроси - отговори, нищо общо с позицията за която кандидатствам!!! Политически разпит - Интервю на Абсурда! Накрая ми дават съвет, че трябва да работя със себе си, защото съм имала конфликт, вътре в мен. Не можело да съм радетел за промяна в системата на здравеопазване и да желая да работя за тях! /демек, демократ тук не ни е нужен/, НО ще ме приемат. С условие - да избирам между личните убеждения или бъдеща лоялност към човека, за който ще работя! Тогава в ума ми се появи думата МОРАЛ и в този момент разбрах, че нямам нито миг и нито капка личен морал да остана повече в този кабинет. Искаха от мен да се обезлича, както навремето обезличаваха хората. Искаха да съм от онези послушни пчелички, работещи в подчинение и страх да изразят собствено мнение. Станах от стола, за мен интервюто бе приключило, въпреки, че разписаха документа за назначаване. Подадох ръка възпитано за довиждане, знаейки, че няма да се върна там. А последните ми думи в този кабинет бяха: "Реформата в психиатрията трябва да започне от реформа в морала, на хората които работят там!" Това сигурно разгневи, но вече бях по стълбите, бързаща да се махна от там.

В колата не издържах и очите ми се напълниха със сълзи.

15 ноември 2011; Република България; Демокрация и Конституция
22 ГОДИНИ ОТ ПАДАНЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ВЛАСТ

Rp./ http://www.youtube.com/watch?v=j5-yKhDd64s&ob=av2e

" НЕ Е АГИТАЦИЯ "

18 октомври 2011

Драги Приятели!
Далеч съм от идеята да ви агитирам за кой да гласувате!
Много от вас вече са под ударите на политическата репресия със забрани от страна на управляващите да бъдат това което са, а други ги грозят политически уволнения!!! Връщаме се години назад, когато СТРАХА беше онази "движеща" сила да преминаваме през живота си без реализация и единствено в името на това да оцеляваме живи!
Може би някои от вас милеят за онези години, преди Демокрацията, но това е позицията единствено от личният опит да се "живее добре" с цената на скритата репресия срещу много наши сънародници, дръзнали да казват ИСТИНАТА за онази ГОЛЯМА ЛЪЖА на това време! Реалната ни История е вече достъпна и всеки може да поправи информацията в ума си за комунизма в България!
Днес съм притеснена точно от това сходство с Реалността и Миналото! Обезпокоена съм, че Народа е склонен да вярва на медиите и откровенните им лъжи! И колко абсурди трябва да се преживеят за да се събуди моя Народ?
Знам, че ви е писнало да сте лъгани! На мен също - най-хубавите ми години, минаха в очакване да се събудя една сутрин и да видя доволни от живота хора. Моето ежедневие е вашето, а вашето е моето! Свързани сме, защото хората живеят заедно, трудят се заедно и всички полагаме сили да дадем на децата си, това което смятаме, че заслужават. Не сме ли заедно в тази борба, значи няма зряло общество!
В онези години, никои не ни учеше как да обичаме емоциите си, да уважаваме себе си и да бъдем взискателни към личното израстване! Бяхме обучавани да се подчиняваме на стадното оцеляване, да имаме за идоли хора, чиито морал днес е Срам! Гледахме с обожание портрети от стените и ни промиваха с идеология, че нямаме право да сме себе си!
Днес е същото! Звучи абсурдно, но е така! Пак има "портрети", не са на стените, но всеки ден ги виждате по медиите. А последните, блеят жално в стадното оцеляване...за някой лев, други от страх, трети от репресия.
Всички сме снишени в това да продължим да живеем в буквалният смисъл, на елементарно битово ниво. Мачкани от монополи, влачени по бюрократични администрации и смачвани от липса на визия за Утре! Дните минават, тъгата се засилва, защото всички ние стареем и всеки от нас се разделя с някоя своя мечта...!

Идват поредните избори! Сигурна съм, че за повечето от вас цялата кампания е една пародия и цирк! Вие седите и недоумявате наглостта на вече до болка познати политически физиономии да ви убеждават колко са правоверни и морални! Между дебатите някои от нас сядат зад мониторите за да зърнат и чуят децата си. Изпратили сте ги с надежда за по-хубав живот! Отронвате сълзата на родителя и преглъщате отново болката, че не може да ги целунете и прегърнете! Връщате се към телевизионния екран, от където Някой го е срам, че децата на България ги няма в Родината! Да, но напоследък моята родителска сълза е от щастие, че детето ми няма да бъде възпитавано от лицемерно общество и обиграни за собствена изгода политици! (иначе "Стъклен дом" си го бива)

Та, ЩЕ ГЛАСУВАМ! Защото МИ ПУКА! За мен, за близките ми, за приятелите! Не ми е все едно, че сте тъжни, угрижени и недоволни от живота! Искам ви усмихнати и реализирани, защото само така се вдига и моето качество на живот. Искам да общувам с хора, които са удовлетворени и имат ясна визия за дните си, хора, които се радват на заобикалящото ги!
ВИЕ ХОРА, СТЕ И МОЯ ЖИВОТ!
ЩЕ ГЛАСУВАМ ЗА ВАШЕТО И МОЕТО БЪДЕЩЕ!
А ВИЕ, ДАЛИ ЩЕ ГЛАСУВАТЕ Е ВЪПРОС НА МЪДРОСТ И ПОЛИТИЧЕСКА ЗРЯЛОСТ!

" фантазия за танго "

03.07.2011

Стоя изправена пред Теб!
Смразяваш ме с думи и поглед, които сякаш не заслужавам!
Убедително ме поучаваш в обратното на това, в което вярвам, а аз мълча! Два свята в сблъсък, но в твоя вилнеят урагани, а моя е привидно спокоен. Не ме гледай с укор...всеки има своята вяра и всеки има право на нея!
Стоя седнала пред Теб! Сега ме гледаш нежно. Очите ти са спокойни и топли, не виждам онези искри. В този момент май ме харесваш...нищо, че сме "врагове", но можем да бъдем и в привиден компромис...всичко трае кратко! Душата ми е свита в очакване от поредните ти тежки и укорителни думи! Търся в ума си отговор на въпроса: "Защо го правиш?"
Започвам нервно да се разхождам из стаята, какво ли правя тук??? Лутане без отговор!
И си тръгвам...умислена и тъжна! Щях да ти кажа много неща, но не успях. Може би не исках, не посмях или нямаше смисъл?
Вървя през минутите сама, макар, че още те усещам! Вярата е в мен, не си я унищожил!...като след тежък полет се връщам отново в моя свят.
Ще се опитам да те забравя...за сега ще бъде само опит!!!
А Ти донякъде успя..., но не да погубиш в своя ураган моите убеждения!
Успя в друго...колко съм била слаба!!!
Ще се повторя, дано помниш думите ми: "Между нас не може да има Толерантност, прекалено много се самообичаме!"
...а Кауза има само тогава, когато до болка добре познаваш себе си и си наясно, какви жертви би могъл да дадеш! За това се иска онази осъзната мъдрост - на СЕБЕОТРИЦАНИЕ!
Танго..., но танца винаги е за ДВАМА!
А с Теб общото, което ни свързва е страстта в личните Каузи!

Rp./ http://www.youtube.com/watch?v=bB9xXGzAdT4

" Записки на Пинчера"

29.06.2011/ преди изгрев

БАУ-БАУ...демек или сиреч "Добро утро"!
Изпъвам гърбина, а четирите ми краченца потреперват. Каква нощ само! Хладна и дъждовна. В колибката ми тече вода от две години, а студените капки мокрят козинката ми.
Ето, тази сутрин пак съм мокро!
Подавам муцунка да зърна какво става навън. Все още е пусто и другите ми събратя спят в тъмните си панелни колибки.
Е, поне на спокойствие сега ще обиколя двора за да препикая ония дървета дето вчера не можах.
В нашият "Кучкарник" е голяма борба за оцеляване! Хранят ни само по веднъж на ден, а доста често и въобще сме забравени. Държат ни изкъсо... "тъжно бауууу". Всички сме с хронично-тлееща депресия и пост-травматичен кучешки стрес!
Но за да не бъда такъв песимист, трябва да ви се похваля с инфраструктура. Имаме чисто нови алеи и Биг Бул (Б.Б.) често ни прави празненства по откриване на някоя нова. Ние се строяваме чинно и послушно гледаме церемониите с къркорещи стомахчета. На много от нас ни се иска да попрескачаме тия сладки лентички в игри, но Шефа все държи някоя ножица и не остава време за забавления! Той, Б.Б. не е лош човек, но ако се разсърди козинката ни настръхва, подвиваме болезнено опашлета и присвиваме уши. На много от нас е сложил наморници, за да не си позволяват онзи болезнен лай, при който на много кучета им се свиват сърцераздирателно сърцата в усещане за истината.
Наскоро едни кучета избягаха от "Кучкарника" и сега само слушаме от далеч техният Лай. Скитат се немили-недраги, но тайно им завиждаме за свободата.
Взех много да се оплаквам! Тук дебнат доста от кучешката полиция. Много са страшни. Едни големи, нищо, че са селски кучета. Расли са на воля по полетата и доста са натрупали, като телесна маса. Само да не те набележат, че много другарчета заминаха в питбулската им захапка - обратна и смъртоносна. Тъжна гледка за свободата на словото!
В общи линии Шефа като ходи на посещения из другите "кучкарници" все разправя, че сме живеели добре. Толкова е уверен в приказките си, че чак да му се повярва! Били сме за пример! Пример, пример, но вечер в столовата нали гледаме "теле-джаф" и виждаме как живеят по чуждите земи. Едни такива наперени и горди, доволни от живота. И при тях имало криза, ала като нашата едва ли? Ние ту излизаме, ту с нова сила влизаме (както разправя Дог-Дян) и общо взето съотношението на излизане към влизане е 2:1, баш като в тангото!Така погледнато ще излезе, че сме царе на танго-танца.
Каквото и да излая тази сутрин все ще е тъжно. От другият месец в колибката ми поскъпва и тока, и водата, и топлото. Угрижено съм и тъжно. Уж, някакви договори се подписваха с Русияндог за евтин природен газ, ама НА...все едно нищо! Толкова много обещания и дваж повече отмятания - помиярска му работа. (леле, осрах пейзажа с този израз!!!)
Добре, че наскоро откриха евтин "Кокал-дрийм" - магазин наблизо и сега припкаме що-годе доволни на пазар. Всичките ми съседоги мога да видя там. Тия в заслужена пенсия пък си осигуряват социалният кучешки живот.
Май много се разджафках? Не е на хубаво!
Скоро ще избираме нови шефове в "Кучкарника". От време на време, като се събираме на глутници, все слушам кой за кого ще гласува. Повечето много харесват сегашния, а на мен ми се иска да има промяна. Питам се с моя пинчерски мозък, не виждат ли реалността и не си ли дават сметка, че сегашната ни дог-управа е като "Импулс на Незрялото Пале", на което се задоволяват всичките прищявки! Позволявам си да изкажа мнение, но всички вкупом така силно се разлайват, че оставам същисано с клепнали уши. Е, тяхна воля, ама скришом стягам бухчата и замислям бягство. Размечтало съм се за колибка, в която не капе, когато вали и ведри събратя около мен. (тук отронвам топла, кучешка сълза)
КАИШКАТА МИ ЗА БЪЛХИ ВЕЧЕ НЕ ДЕЙСТВА!
КУЧЕШКИ ЖИВОТ!

"да погребеш дете"

27.05.2011
С ясното съзнание, че всичко което ще напиша ще бъде ужасно трудно като мисъл и текст!

Кое в живота е най-страшното? Коя мисъл не искаме даже да минава през ума ни?
Няма по-ужасно от това да изпратиш от този свят детето си!
Събуждаш се, непомнещ как си заспал, потънал в мократа възглавница от сълзи. Отваряш очи и първата мисъл е: "...няма го! Детето ми го няма!"
Оглеждаш стаята му, прималял на вратата, легълцето е празно, играчките му са подредени, така както неговата малка ръчичка ги е оставила, след като го помоли да подреди стаята си. Дрешките му са там, на столчето, онези, които беше приготвил да облече! Най-хубавите дрешки обаче си дал... на погребалната агенция!
Нямаш сили за този ден! Нямаш сили да отидеш и да видиш детето си в ковчега! Няма да имаш сили и да подредиш цветята около трупчето му, но искаш сам да го направиш!
Връщаш лентата от живота назад. Деня, в който твоето мъниче се роди. Проплака, а ти го прегърна до гръдта си и нямаш по-хубав спомен от този! Ден след ден живееше и неговият живот. Първата усмивка, първото зъбче, първата му крачка! Всяко негово Първо, беше и твое. А сега неговото Последно - пак ще е твое! И няма време, което да излекува болката, тя ще раздира сърцето и душата до края на дните ти, както и спомена, че си предал на земята най-скъпото нещо - ДЕТЕТО СИ!

Горните редове са трудни за осмисляне, но за жалост една черна, българска статистика. Не само цифри и данни, а зловещата мъка на едно семейство всеки ден в България. Родители, които погребват децата си. Деца, които слагат край на живота си! Колко голямо трябва да е, и колко зряло за да вземе едно дете такова решение? Отговорите всички ги знаем! Разумно мислещите отдавна виждат реалната действителност, в която растат децата ни. И те като нас са объркани, под стрес и с тъжни мисли. Ние, възрастните неволно прехвърляме на техните мънички плещи и нашият товар. В домовете ни темите отдавна са само как да оцеляваме физически, как да работим повече за да можем да се изхранваме, как не можем да дадем онова, което децата ни искат! Не само материалното, нямаме време за тях, забързани да изкарваме хляба си. Нямаме време да усетим и чуем техните мисли, да отделим време да попитаме за техните емоции. Повечето от нас оставят сутрин на масата "джобните", а вечер звъним да питаме, кога ще се приберат или гледаме безучастно телевизора с кратките въпроси дали е яло и как е минало в училище?
И всичко това не е само проблем в семействата. Това е Държавен проблем!!!
Нима има по света държава, която би се примирала с такава статистика - По едно дете на ден в България прави опит за самоубийство, а по двама възрастни се самоубиват!
Нима има държава, която дава милиони за ин-витро създаване на нов човешки живот, а в същото време е абдикирала от стотиците граждани, които слагат край на живота си? Парадокс - типично по български! Афишират се дейности, хвърлят се луди пари за нещо, за което после не ни пука! Що за Морал има в такава "държавна политика"? Що за хора си затварят очите пред този проблем?
И кога най-после ще сме от онези държави, в които Човешкият Живот е над Всичко, а детският живот - едно от най-ценните неща!
Накрая пожелавам на всички вас и себе си да не сме част от тази статистика. Зад всяка цифра стои една човешка съдба и болката на много други. Понякога, колкото и добри родители да бъдем имаме нужда от подкрепата на институции, на специалисти, на хора, които биха ни помогнали. Никой няма застраховка, че никога няма бъде под ударите на депресията или болест, която все още в България е Стигма!
Защото и майката, която днес ще погребе поредното българско дете, едва ли ще продължи живота си нормално!

" БЕЗПЪТИЦА "

28.04.2011 / 06:08
Дали бях наивна?
Дали създадох Вярата си сама за да мога да вярвам в нещо?
Дали творих илюзията, че още има каузи, които са честни, и в които си заслужава борбата?
Днес въпросите са много! Задавам ги в ранни зори на себе си и нямам отговор!
Ако всяка мисъл, която ме крепеше до днес е била с цел да се самосъхраня ще го приема, но знам, че нещата не стоят така. И бях предупреждавана, че "каузите" са балон, че играта е "мръсна", а хората в нея не до там честни! Но не повярвах, защото не исках, въпреки, че разума говореше същото. Да бъдеш част от нещо мъдро, да говориш и да бъдеш разбиран, да имаш около себе си хора, с които общувате на една честота...!
Днес обаче съм като след голям шамар, а бузата ми още пламти! И чета редовете, които до скоро попивах и припознавах за свои, защото в тях виждах единомислие. Сега тези думи ми напомнят само за шамара, за пламтящата страна и за наивността, че съм вярвала!
Преди време бях убедена, че ако желанието да променим света е голямо, трябва да започнем от нещо мъничко. Всичко е в нашите ръце, а примера, който даваме все на някой ще направи впечатление. Започнах да променям себе си, после подхванах и малкият свят около мен. Неща простички, като да живея отстоявайки вижданията си и не-чакайки друг да направи нещата такива, каквито ги желаех.
Почиствах редовно градинката, в която с детето играехме с часове, и не защото толкова ме дразнеше, а защото исках то да приеме за даденост - Чистотата. Така я прие горкото, че сега се дразни на всяко малко боклуче, а аз се чувствам виновна, че му вмених това светоусещане. Каква пародия...предстои му живот, в който Чистото ще му прави впечатление!!! И днес, слизайки за поредната игра винаги носим със себе си ръкавици и плик за отпадъци. Почистваме (станало е ритуал), а после се отдаваме на играта. Съседите недоумяват, защото го правим, а на мен ми омръзна да обяснявам причината! Утре щяло да бъде пак същото, само сме се хабели...думат драгите съседи, отварят пликчето със семки и залюпват благо, плюейки люспи на земята, докато ние около тях събираме с малката...гротеска, но не в тяхното поведение, а в моите усилия да възпитам усет към света в детето ми. И няма, какво да му отговоря, то самото е започнало да осъзнава, че труда ни е все на вятъра, срещу едно общество, на което не му пука, в какъв свят живее. Хора, които не виждат по-далеч от черджето пред дома си!
Всичко започва от малките неща! Първо, да се научим да Уважаваме другите и техният свят. После, да бъдем благодарни, ако някой е положил усилия да ни достави някаква радост или посветил времето си на нас. И ако успяваме да кажем на глас думата БЛАГОДАРЯ, макар често пъти да ни е срам, вече сме постигнали доста! Много мъничко ни трябва, и толкова много за да осъзнаем, че прекрасните неща се крият в малките жестове. Ние сме това, което изразяваме, като отношение към хората около нас!!!
Ще продължим с малката да почистваме мъничкият свят около нас! Ще продължаваме да поздравяваме и онези, които ни отминават без поздрав. Ще събираме умалели дрешки и омръзнали играчки и ще ги даряваме, но този път няма да са за роднини, за които е дефицит думата "Благодаря", а ще отидем в някой дом за изоставени деца, защото и тези малчугани са наша обществена грижа, а радостта в очите им поне ще донесе малкото удовлетворение, че сме свършили нещо добро!
Преди време бях готова за нещо по-голямо в името на това, света ни поне малко да се промени! И не бяха само мисли и думи, а предприех действия. Посветих време, вяра и надежда, че имам силите и куража да постигна желаното. Не търсих материална облага, нито слава. Исках света, който е в нас и около нас да бъде по-чист, по-мъдър и по-смислен. Днес се чувствам като Дон Кихот, глупаво и наивно! Та, Той-света не искал да се променя, а аз шизофренно посветих енергия, даже без подкрепата на някой Санчо!
Добро Утро! Изпихте ли си кафето? Какви дела ви чакат днес? В какво ще възпитате децата си с личният пример?...и драги съседи, люпете семките бързо, че ние с дъщеря ми ще чистим следобяд!

" ХРОНИКИ ИЗ ЕДИН САЙТ "

23.03.2011
Известен сайт за запознанства!
Заглавие: Небивалици!
Как описва себе си: Утрин! Чаша топло кафе! Компютъра работи.
Жената влезе в сайта, както всяка сутрин. Запали цигара и отвори получените писма. Първото съдържаше следното "писание":
"Zdr iska6li dase zapoznaem" - какъв текст само, даже написалият го беше домързяло да поздрави с пълната дума. После личеше, че си няма представа, колко много думи са отделно. " До кой ли завършен клас, имаше потребителя?"-се замисли жената и изтри писмото.
Отвори второто писмо:
"ako iska6 da go vidi6 ela na skaip goliam mi e 21 sm"...без да се замисли изтри и това писмо.
Дали да отвори и другите? Вече бе подразнена от съдържанието на предишните. Рискува и го направи. Беше отново от профил скалъпен набързо без снимка и смешен ник - "gotin pi4"- до сега, всъщност не бе попадала на не-готини. Зачете неговото творение:
"mnogo si gotina ako iska6 dase vidim na pitie az sam zabaven s 4uvstvo za humor i se nadiavam dasi dopadnem" - отново латиница, отново липса на главна буква или запетая, за точка след мисъл вече бе дребнавост. Замисли се над прочетеното. Мъж, готов веднага да се види с непозната??? Това малко събуди съжаление в нея, защото който е готов веднага за срещи е очевидно, че социалният му живот куца, или може би бе от онези женени мъже, на които вече им бе все тая с коя, важното е да има разнообразие. Изтри и това писмо.
Дали имаше смисъл да продължава? - но надеждата да попадне на стойностен събеседник не я напускаше. Отвори поредното писмо. Бе от абонат със снимки и написано четливо, грамотно на кирилица:
"Много ми допадна профила ти. Предлагам ти финансова помощ срещу виждане един път седмично." - след прочетеното, жената се почувствам жалка и смазана. Нима я мислеха за такава? Нима регистрацията тук се смяташе, като търсене за финансови постъпления? И що за мъж, който има тази възможност би предлагал това, вместо да посети специализиран дом за тези услуги?
Дали пък не беше в този сайт за да изтрива непрекъснато съобщенията? Идеята не беше ли за нормално общуване, с нормални хора!?! Кое беше норма за там?
Повече не искаше за днес да чете писмата. От тях лъхаше на отчаяни мъже, зажаднели за секс, предлагащи се като проститутки в нета...а това уж било женски патент! И въпреки всичко и беше жал за тях, защото очевидно имаше причина да се докарат до положението да просят интимност и внимание. Кой беше осакатил така душите им - действителността, пропиляното време, липсата на самочувствие или психопатологията у някои?
Няма сегашно положение без причина!
Допи кафето, мислейки над това и реши да излезне от сайта. В ума си даде още малко шанс на късмета да намери Човек, с който наистина да е удоволствие общуването, но и се зарече, че прекалено много уважава себе си и това, което беше постигнала в живота, за да позволява макар и непознати да я третират по този обиден начин.
Стана от компютъра, а телефона извъня. Обаждаха се от приемен кабинет, че качват нов пациент в отделението. "Дали пък и той няма регистрация в този сайт? Дали, няма да ме познае, защото съм качила лични снимки? И за каква ли ще ме помисли, ако ме разпознае? Нима в нета да имаш профил в почтен сайт е признак за душевна и физическа проституция?"- с тези мисли, тя се отправи да приеме пациента. На вратата вече я чакаше мъж, с документи в ръка. Пое ги, прочете първоначалната диагноза- "депресия", усмихна се и го покани в кабинета за разговор. Поредният човек, на който ще бъде помогнато. Поредният мъж, който може би също седи в интернет с надежда да се почувства по-добре в живота си...НО тя знаеше, че това бе голямата илюзия за хората, защото виртуалната надежда, остава винаги на виртуално ниво. Стига да не си тръгнал да задоволяваш първосигналното в себе си!

П.П. Написаното по-горе не беше одобрено от администратора на сайта, защото съдържаше злочестата истина за повечето потребители и подронваше авторитета на популярният сайт. Дереджето на нацията проличава навсякъде и във всичко. Нивото на общуване говори много за нас самите, а регистрацията там бе опит да се затвърди личното мнение за постоянните анонимни и лъжовни обитатели на виртуалното.
С този опит убежденията, че нещата СА МНОГО ЗЛЕ се затвърдиха!

"Дааа, БЪЛГАРИНО..."

15.03.2011
Дааа, Уважаеми Българино!
Достоен си за Уважение, достоен заради търпението!
Достойно минават дните в живота ти!
Събуждаш се сутрин в отруденото си жилище, за което може би още плащаш непосилният кредит. Правиш кафето и четеш пресата, хванал се за главата. Събуждаш децата, слагаш им закуската (какво си смогнал да напазаруваш). Сипваш прясното мляко, което напоследък е с доста намален грамаж в опаковката, а качеството е отдавна съмнително. От там ги закарваш/завеждаш на детска градина или училище. Смееш ли, драги Българино да пуснеш децата сами да отидат до там, когато знаеш, че правилата за движение по пътищата са последното нещо, което се спазва! Прекосяваш града, в който отдавна живее половин България. Добираш се до целта, а тя обикновено е твоята работа, която работиш с нежелание, защото или не е по специалността, или не носи удовлетворение. Бъхтиш цял ден и трябва ли да ти е смешно, ако заплатата е смешна? Вечер, пребит от безумията на средата и абсурдите в родният бизнес се прибираш у дома. Посядаш уморен и пускаш телевизора. От там те залива още по-големият абсурд, който те чака в утрешният ден. Нови цени, нови малоумни идеи, чиято цел е да те смаже...не само психически...започнахме да се съмняваме даже във физическото оцеляване! На екрана се появява родният "Премиер", който изтърсва поредният бисер облечен в тотална некомпетентност, а от думите му лъха наивна глуповатост примесена със завидно самочувствие! Новинарските емисии продължават да излъчват репортажи за по-големи нещастия, за да не помислиш, ТИ, драги сънароднико, че положението ти е клето и окаяно. И си казваш: "Я, имало и по-зле от мен. Добре, че поне тук няма война или земетресение!" Ами няма, то оставаше и това да ни сполети! Обаче, мили ми Българино, не е ли война в душата ти, че живота минава в толкова напразни усилия да живееш достойно и всяка крачка с желание за напредък е с подложен крак, някъде от горе, някъде в закона, някъде в друг твой събрат, чийто интерес е защитен от недосегаемите, които всеки ден от медиите обясняват вече близо четвърт век, как всичко ще се оправи. Да, ама минаха 20 години от собственото съществуване. Зад гърба са най-хубавите ти години. Тогава, когато Искаше, тогава, когато Трябваше и тогава, когато Можеше. Сега си в инерцията без право на Нов старт. Единствената борба е тази за децата и разума казва - нека заминат! За да не подарят и те своите хубави години на безплодната вяра и надежда. И ще продължаваш да къташ всяка стотинка за да могат да се махнат от тук. Ще ги изпратиш на самолета със сълзи в очи, но и надежда в сърцето, защото вярваш и искаш те да имат онзи живот, който ти не успя да съградиш! Всяка сълза ще бъде отронена не само за тях, а и за всяка година от твоя живот, която потъна в измамното очакване да бъде ценена личността, човешкият живот и неговите ценности. Ще се прибереш у дома, ще усетиш голямата празнота, но сърцето няма да се свива от болка и мъка, че децата ти живея за да подаряват дните си на потънала в лъжи, корупция, лобизъм, монополна България и две шепи добрали се до властта некадърници.
Създаде децата си, Българино, за да ги изпратиш надалеч, с единствената цел да ги спасиш...!
Как си днес? Усмихваш ли се на пролетният ден? Виждаш ли щастливи хора около себе си? Плати ли данъците? Чакаш ли някакво радостно събитие, което да крепи съществуването ти? Нима в теб има още дози търпение да гледаш отстрани, как осакатяват всеки твой ден с безумия? Нима, няма поне да извикаш - СТИГА!
...медал за "Търпение" ти се полага Българино!
...но тези медали, Живота ги раздава посмъртно!

"8 март - ден на Бълхата"

09.03.2011
Здравейте!
Как сте след празника вчера?
Славен ден за българската реалност - деня, в който се налага да почитаме и уважаваме българската жена! Достойната съпруга, майка, сестра, любима, колежка. Някои от вас не харесвали празника, други много му се радвали. Аз съм неутрал по въпроса и либерал за празнуването му. Всъщност, само на този ден ли трябва да бъдем почтителни и уважаващи? Българският мъж се сеща, че има жена, майка и напряга усилия да се представи добре. Купуват се китки и други подаръци и гордо се прибира в къщи. Жената пък трепетно очаква неговата поява, защото това е нейният ден, чакан от миналият 8 март. Тук да ме извинят мъжете, но повечето са мухльовци, на които им трябва определена дата за да покажат чувствата си. И целият ден минава в духа на: "Честит 8 март, Скъпа" т.е. - днес се сетих, че си жена, майка, че се грижиш за нас, че ходиш и на работа, а когато се прибереш вкъщи работата продължава. Благодаря, че раждаш и отглеждаш децата ни, че ме переш и гладиш, готвиш и чистиш, а между всичките задължения трябва и да си във форма да задоволяваш моите сексуални и не-сексуални потребности. Хиляди пъти "благодаря", че правиш салатата, наливаш ракията и претакаш зелето. Знаеш къде са семейните ни документи, мръсните ми чорапи и с охота минаваш колите на годишен-технически преглед. Ти, моя жено си върхът (за някои мъже), защото издържаш на бой и търпиш любовните ми похождения!
Голям "мъж" е българина! Бъка от манталитет и възпитание в порядките на отминали цивилизации. Не спира да си напомня, колко е велик във всичко и как целият свят му е ясен и длъжен! Остроумен, забавен и галантен! И 8 март е неговият ден!
Знам, че ви е яд да четете това ако сте мъж. Разбира се има изключения, но те са голяма рядкост. Рядкост е поднесеното цвете без повод, както и жеста на внимание без празничен ден. А целувката, която идва непринудено е запазена марка само за началото на една връзка. После всичко идва на подчинителното съжителство с категоричното изискване за грижа, като даденост - без тя да има цена, без тя да бъде уважавана.
До тук с хуленето на българският мъж и неговият начин да тълкува 8 март. Историята на празника всеки я знае и има избора дали да придава значимост на този ден. Повечето жени имат нужда да го има, защото само тогава получават малка капчица фалшиво уважение, но и това е нещо! Пък и статистически погледнато мъжете са тези, които най-много се веселят на него, като хапване и пийване, защото има кой да им прислугва и принася!
Връщам се на моя 8 март вчера. Целият ден мина в търсене на една бълха у дома. Как беше дошла и от къде имам две версии. Едната ще я премълча, другата е от нашето мазе в столичен, престижен квартал. Риска да слезеш да си вземеш някой буркан зимнина е висок, поради обратен пренос в апартамента на бълха/бълхи! Борбата с тях е от години и корените и са в "усвоените пари" по европейски проекти на Столична община в грижа за безстопанствените животни. Цяла гвардия котки живеят в мазето ни. Там се раждат котенцата, там са милите бълхички. И сега ми дойде нещо като поговорка в главата: "Мене ми не требват кози, за да имам бълхи!"
Вчера "празника" мина в съсредоточено, целодневно оглеждане на сантиметър по сантиметър на апартамента. Бойна готовност за унищожаване на врага с прахосмукачка в ръце. Една туба "Фенистил" за мазане на детето по местата на ухапванията и почесване доста често по психологични причини без реални нахапвания.
Днес направих аналогия между тази бълха, онези български "мъже" и 8 март. Трябва да си голяма Бълха, за да чакаш празник, на който да покажеш уважение и любов към някого! Трябва да си голям блъхльо (идва от думите бълха и мухльо) за да проявиш лицемерието само един ден в годината да се правиш на любящ и уважаващ "мъж". И що за бълхи подаряват цветя и подаръци в почивките между чашката алкохол и сладкото шамаросване на любимата!
Това е! Ако съм била крайна, Моля да ме извините! Честит 9 март!

Всяка прилика с реални мъже и ситуации е измислена!
Всяка прилика с реални бълхи е действителна!!!

"самоКРИТИКА"

16.02.2011
А, добро утро!
Тази сутрин съм на романтична вълна. Събудих се така не защото бях сънувала нещо. Отворих очи и се сетих, че бях жена. Напоследък съм всичко друго, но не и това. Първо изпълнявам с любов дълга на родител, после по документи съм съпруга и накрая детето на мама и татко. Те още ме имат за такова и не пропускат да дадат съвет, които отдавна не се вписва с действителността. Най-често, обаче водим люти спорове за управлението на държавата и аз много им се връзвам, защото ми се иска да са малко по-зрели и адекватни. Нямат вина, че не виждат истината. Целият им живот мина в заблудата на строя, в който живяха. Мама, даже се отходи по чужбината, въпреки, че бяхме следени от комунистите, защото в рода имаме народен враг, убит зверски 1944 година. Татко също бе репресиран (заради дядо, който е бил в Беляне), но е успял да завърши медицина, след като е сменил фамилията си.
Отплеснах се! Да се върна на романтиката. Снощи гледах филми със сина ми от рожденият му ден, когато стана пълнолетен и от абитуриентската вечер. Филмираме в къщи, че да имаме спомени. Много е мило да пуснеш нещо от преди години и да те завладеят отново тези емоции. Гледах как децата се веселяха, танцуваха и аз някак там от време на време се показвах. Къде притърчах да принасям, къде се поклащах на някоя песен, танцувайки с тях. Установих, че децата си бяха пуснали Бони М, то и за това съм се разтанцувала. Техните хаос-парчета са трудни за изпълняване от одъртели кокаляци. В този ред на мисли, се сетих за младостта, а тя винаги се свързва с онези емоции около любовта.
Първото влюбване беше в Митко от детската градина. След много години се видяхме и доста се смяхме на тези наши емоции. Сега Митака живее в Холандия, сигурно е женен и има деца. После се влюбих в училище. Много смешна любов беше. Той имаше мотор и беше по-голям от мен. Возилото беше "симсон", на мода бяха братя Аргирови. Днес си давам сметка, че май заради мотора се бях увлекла по момчето. Ми то беше толкова модерно да си моторист, камо ли гаджето ти да е такъв. И тази любов беше платонична, както и в детската градина (то оставаше и да е друга). После хронологията се позагубва, защото увлеченията и мечтанията са пълен хаос от пуберни хормони. Въобразявахме си ние момичетата разни неща и се скъсвахме да се надлъгваме, че тоя или оня ни е гадже. В повечето случаи момчетата даже не знаеха, че принадлежат на някоя от нас.
Ей, колко години се изнизаха от тогава! По-зрелите ми спомени са все в моногамната права. Все си мисля, че когато си с един човек и когато ви свързват чувства е много идиотски да търсиш в други подобни емоции. Най-малкото е липса на самоуважение, а после и уважение към човека до теб. Това не зависи само от договора за брак, а и от онзи, които е в ума и сърцето. Щом си до даден човек, щом делите една постеля и имате общи интереси и отговорности е адски тъпо да имаш двойнствен живот. Така и до днес не мога да разбера жените, които имат всичко, но продължават да се самодоказват пред света, че са жени. Не отричам безобидният флирт, защото той доста често е нужен за нашето самочувствие, но не разбирам търчането от легло в легло. Не упреквам никого, просто се чудя! Дали това е завишена потребност от секс или незадоволително, непрекъснато утвърждаване на мисълта, че си някому потребен. Сигурно са свързани и сложни за анализ. Всеки има причина да е такъв! И всеки си има своето обяснение. Когато човек не се е намерил и не се чувства комфортно в живота си, може би тогава това е най-лесният начин да му придаде значимост. Контактите са такива, каквито ние ги поискаме. Средата е тази, която ние избираме! Кое ще ни задоволи, в коя насока ще посветим енергия и мисъл, това вече е ценностна система и морал. Всъщност, май нямам право да анализирам постъпките на другите, защото и аз имам кусури. Не са свързани с похождения или кривване по тъмни авантюрни пътеки.
Една приятелка все ме критикува в добрият смисъл на думата. Както всички хора се оплакваме взаимно от време на време. Моите брътвежи са в областта на липсваща романтика. Нейния съвет е да я създам сама. Обяснявам и, че съм от задръстените и отживели в мисленето. Вярна робиня на моралните ценности. В края на всеки разговор съм в дълбок размисъл, че очевидно аз не съм в ред и причината за без-романтичното ми съществуване е лична заслуга. Заприличала съм на стара мома (въпреки, че не съм) на която не може да се угоди. Вглеждам се в малките детайли и правя бързо генерални заключения. И равносметката е - Тя живее лесно, Аз живея трудно. Тя се открива всеки ден, Аз се търся постоянно.Тя, вижда себе си в натрупаните спомени, Аз виждам отражението в самотата да бъда майка, съпруга и дъщеря. Не е малко да си всичко това, но понякога се загубваш в реалността все да бъдеш нещо за някого.
Май е крайно време да позволя Някой да е нещо за мен. Да осмисли романтичното в живота и да се почувствам отново жена. Ренесанс за сетивата, провокация на чувствата, завръщане в младостта! Едно цвете, кутия бонбони...знам ли!

П.П. Отивам да купя кутия шоколадови бонбони и ще ги хапна с голямо удоволствие, слушайки това:
http://www.youtube.com/watch?v=VDKzm7qkAW8

"АБСТРАКТНО"

14.02.2011
Сядам да драсна няколко реда, защото май с по-долните изявления от миналите дни притесних "драгите читатели".
Най-категорично заявявам, че съм в Ред, поне така мисля. Имам желание за живот, даже днес разгорещено изчистих къщата.(до измиване на прозорци)
Сутрините започват, както винаги с чаша прекрасно, топло кафе и няколко цигарки. Разсъдъка е на място, доколкото самокритичността може да е обективна, но разчитам още на нея.
Преживяното наскоро ме впечатли и изкара малко от рутинните релси на съществуване. Но, като цяло ме дари с мъдростта, че живота е твърде преходен и твърде безценен. Никога не съм се заблуждавала, че съм безсмъртна и за това по-лесно мога да приема, че хората умират. В основата на страха да се изправим срещу смъртта, винаги е бил собственият ни ужас, че това чака и нас. Депресиращо - ако някой си мисли, че може да го избегне. За това тези дни бях малко крайна с изявите си тук, но видях доста погледи обзети от същият този ужас, който парализира личността да реагира адекватно и зряло. Не им се сърдя, защото те нямат вина. Всеки иска да е ценен, даже безценен. Такива сме, но с постъпките и делата! И това заключение, нека оставим на хората след нас, като резюме на това, какви люде сме били преживе. Тъй, че смятам, че съм в ред по критериите на психиатричната оценка. А дано!
В краткост за изминалите няколко дни се докоснах до бедността, болестта, безхарактерността, безполезността на здравната система и базисната основа на редица наредби и закони. Премеждия, но наблъскани в кратък период от време. Едва ли ще се намери човек, който да не отреагира без емоция. Повърхностна или дълбока, зависи от индивида. Колкото и кураж да имаш да се изправиш срещу реалността, в толкова по-нелепи дълбини ще затънеш. Реалността в България е Страшна! И не за друго, а защото зад нея отдавна няма качества като морал, дълг, възпитание, хуманност. Незряло общество с незрели реакции... "Какво тук значи някаква си личност?"
На фона на целият трагизъм, комичното също беше неизбежно. Мънички хора, с Големи изисквания. "Сложни Личности" - както се казваше в един популярен български филм. Но, знаете, че доста често в живота се случват ситуации, в които зависим точно от решенията на Сложните личности.( дали ще е шапка в комина или яйца в измазаната стена)...и защо пропуснах да купя винетка на другата кола, след като първата се счупи в хуман/итар/на мисия?...така е било писано, се успокоявам днес. Кой се сеща за винетката, докато мисълта му е в това да спаси Човешки живот!!!
Благодаря Ви, че се усъмнихте за психичното ми здраве, то и аз се съмнявах. Щото пък и толкова хуманен да си не е много у ред в днешно време. Най-отговорно изписвам, че се чувствам добре. Все още се радвам, че живея, с охота се храня, спането не спори, но това е дерт от години. Не съм занемарила личната хигиена и нещата, които обичам ми доставят удоволствие. В общи линии не покривам скалата за депресивност. Но покрих норматива да се нагледам на тъгата, която ни заобикаля. На Голямото безмислие, в което "слепите" хвърлят енергия.
Усмихнете се! Абстрактността не е нужно да бъде разбирана! Тя залага на усещането, което предизвиква. И аз ви се усмихвам, малко като Мона Лиза. Загадъчно, но не и от високо. Защото ако гледам от високо, всичко и всички ще са малки и може да не съзра ценното. Приклякам, за да видя нещата по-големи, а което ми хареса ще го пожелая и вярвам, че може и да го имам ако се боря за него. Дали ще успея...? - само времето ще даде спомена, а вярата я има.
Всичко било поскъпвало на пазара(чета в новините)...и нашите чувства стават скъпи, май минават в раздел - "дефицит". Защото за да се вълнуваш или признаеш, какво изпитваш, вече било демоде. Тъй да бъде!..., но аз оставам от модерните "луди", които не изпитват срам да се вълнуват. Не е слабост да изразиш и изговориш емоциите, когато сърцето плаче или пее! Не е слабост да целунеш! И слабост ли е да обичаш?
Този пост, надмина всякаква абстрактност. Много мисли, много нещо! Даже огладнях.
Хубав ден и хубав празник за празнуващите, независимо какво.
В заключение да повторя и на себе си, че още имам логично мислене и действие. Е, всеки на моменти залита по-малко, но като цяло всичко е наред. Само и колата да се оправи днес, живота е чудничък!
С песента ТУК, поздравявам МЗ, Здравната каса и нейните "клинични пътеки", както и г-н Полицаят, съставил акт на 11.02.2011 в началото на магистрала "Тракия" за липсваща винетка от РПТМ.

P.P. Сине, коледния пакет от 15 дек.2010 дойде. Не е баш за Коледа, но и днес е уж някакъв празник. Влюбена съм в това, което правиш и твориш. мама
http://www.youtube.com/watch?v=vdskcvasTzg

"за теб, Любов"

14.02.2011
Добро утро, Любов!
Знам, че си някъде там. Тази нощ те сънувах! Тихо се появи в съня ми, усмихна се и ми подаде ръка. Нямаше думи, само топлината в очите ти изпълваше съня...и мен! И с теб поехме по пътя, някъде в неизвестното.
Здравей, Моя Любов...там на брега, където морските вълни пеят за теб! Където изгрева и залеза те възхваляват. Здравей, и в снежната планина, чиито върхове са засипани от приказната белота на твоята чистота. Чистотата на усещането, че те има!
От както се помня вярвам в теб. Мечтая за теб! Знам Любов, че ще дойде деня, когато ще се потопя в очите ти и в теб. И не защото те очаквам и бленувам, а защото вярвам в твоята сила и смисъл.
Днес празнували влюбените. Дали имат нужда от празник? Не мисля, защото ако си влюбен, празника е във всяка минута потопен в изгарящото чувство. По-скоро нека е празника на Любовта, за това, че я има. Нека се сетим за времето, когато сме били влюбени и сме обичали. Нека се сетим и за грешките, които сме допуснали и позволили да загубим чувството за себеотрицание. За онази Любов и за онези две очи, които са ни позволявали да виждаме невидимото.
Поглеждам през прозореца деня. Утрото е като всяко друго. Улиците са още пусти, а прозорчетата светят.
Слушам песента, която посветих на Човек, който много обичам...от 40 години, от както се помня. Едно човешко същество, което крачеше с мен през живота до тук. С него преживяхме всичко, бяхме в Нещото и Нищото. И ще продължа да го обичам, без значение, какво ни дава съдбата за изпитание, защото онова което преживяхме не може да бъде скъсано или изгорено в забравата. Всяка усмивка или сълза през тези години бяха споделяни и съпреживявани. В живота ни има безценни хора и днес посвещавам деня на него. Пожелавам му здравето и любовта. Пожелавам му щастливите мигове, за които ние всички живеем. На сърцето ми е леко, а душата ми празнува заради всичко, което той успя да преживее. Болката е минало, а спомена за нея виждам в огледалото...побелелите коси от надеждата да се върне миналото.
Където и да си, аз оставам на този бряг да те чакам! Обичам те!

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=iLi_osYNsOU

" FAITHLESS "

11.02.2011
Който знае английски ще си преведе заглавието.
Тази сутрин ще бъда кратка, понеже времето ме притиска с предстоящи дела. Не съм ги искала, нито желала, но в живота се случват събития, които променят живота ни. Разтърсена от едно такова събитие, повлечена в низ от разочарования, ми се ще да споделя малко от усещането да се чувстваш сам и разочарован.
От десетина дни съм свидетел на процъфтяващ егоизъм в хората. Жалки персони, които не виждат по-далече от собственото си Аз и онова, което касае само тяхното съществуване. Може би така им е угодно да живеят, може би това е тяхната философия и ценност? Няма да съдя никого за постъпките и делата, не защото нямам право а защото Никой няма право! И нека живота им продължава, както те са го избрали да минава.
В този ред на мисли, смело заявявам и го споделям в този своеобразен дневник:
1. Не се чувствам кошче за чужди емоционални преживявания!
2. Въобще не се вълнувам от Вашите битови неблагоразположения!
3. "Благодаря", че въпреки трудностите, които имам и знаете за тях, никога не попитахте как се чувствам или бихте ли могли да помогнете?! (уж се пишехте приятели)
4. Не ме занимавайте с клюки, защото никога не са ме вълнували!
5. Никога не съм си позволила да искам от някого услуга, занапред очаквам същото и от вас! До гуша ми дойде да търча да помагам, да пилея време за чужди дертове и каузи, а после никой не може да изрече на глас, даже едно "Благодаря"!
6. Не съм Погребална Агенция! Толкова хора погребах и на толкова фарс се нагледах. Всичките много скърбите и големи приказки изприказвахте, но никой не направи нищо докато човека беше жив!
7. От тук насетне се научете, че Вашият живот си е Ваш, и никой не е длъжен да му придава Смисъл, ако вие самите не можете!
8. И накрая да припомня на забравилите, какво е Любовта, защото очевидно много хора или не я познават, или изопачено я припознават. Да обичаш, това означава да се интересуваш за човека, към който изпитваш усещане за обич. Да преживяваш с него всичко - и добро, и лошо. Да даваш, без да очакваш да получаваш! Да бъдеш до него, независимо дали момента е весел или тъжен! Да не се възползваш от Човека до теб за да виждаш себе си, защото който умее да Обича, той даже забравя за своето АЗ.
Гореизложеното мърморене е за лична консумация. Не държа да бъде прочетено, даже не ми пука дали някой го е прочел, защото се уморих от псевдо-човеци!
Пожелавам на всички, на които държа хубав ден, смислени усещания и дела.
Моя ден посвещавам на един гаснещ Човек, но зад гърба си имал един Достоен Живот!
И няма да измервам времето и средствата, не търся облага, върша това, което сърцето и душата повелява.
ДЪЛГА ЗА ГРИЖА НЕ СЕ ВМЕНЯВА, НЕГО ПРОСТО ГО ИМА В СЪРЦЕТО!
(снимката, която сложих има заглавие: "Дреме ми на чадъра")
RP./http://www.youtube.com/watch?v=TrDtxZzHo4c

" ГРЕШКАТА "

03.02.2010
Толкова смотано не съм се чувствала отдавна!!!
И вината е само в мен. Очевидно няма скоро да се пораства, камо ли израства.
Как можем да водим толкова безцветен живот???
Всеки ден е като предишният! И независимо от желанието, което имаме за промяна бозата става все по-голяма. Боза, каква Боза само!
Толкова тъпа и затъпяла отдавна не бях се чувствала. И защо позволих на някакъв си скапан прогрес да затрие реалността? Въпреки, че благодарение на прогреса съзрях, колко химерно живеем с представите си за другите.
Иде ми толкова много да оплюя всичко, а уморена седя пред монитора. Мислите ми летят, а усещането за пропиляно време е окаяно и страшно. Ума ми е задръстен от безсмислена информация, лекарството за главоболие свърши, но ми се ще да напиша това, защото ако утре случайно ми дойде друг акъл, ще вляза тук, ще прочета изложеното и ще се сетя за Днес!
Може би, е ден за равносметка?
Може би, последната капка от преливащата чаша вече е факт?
Може би, преживяното днес ме върна в реалността?! Онази, от която всички сме се юрнали да бягаме или да замъглим с фалшивата представа от виртуалното. И понеже тук, на екрана всичко е хубаво, понеже ни бива да самозалъгваме себе си с цел съхранение, се загубваме в представата за мимолетността на живота. Слушаме музика, разглеждаме сайтове, общуваме...и в същото време не си даваме сметка, че избирайки този преобладаващ начин на живот, правим Избора да общуваме със Собствената ни Самота. Катастрофалната трагедия, че всичко тук е прекрасно, а поглеждайки встрани от екрана не виждаме даже себе си. Изчезна ли сме в собствените си подбрани снимки, качени по профили! А около нас е тъмно и посивяло! Защото избора света да няма цвят е бил този - да посветим живота на страници от виртуалното пространство.
Колко от Вас, ставайки сутрин включват компютрите? Не питам, знам отговора. Защото и моята сутрин е същата. Събуждам се и вече екрана се зарежда, кафето е почти готово. Сядам и се потапям в измисленият свят с някакви очаквания. Но те са толкова виртуални, колкото и света, от който ги очаквам. Заблуда...ден след ден!
Прочитам новините, изслушвам любимите песни, споделям някакви чувства с приятели, а отдавна на живо не съм се вълнувала емоционално. След време ставам да свърша задачите, но в ума ми е, дали не съм пропуснала някоя новина. Връщам се с охота и прочитам поредната гадна и абсурдна топ-новина в медиите. Успокоявам се, че съм в час, какво се случва и лека-полека деня е минал. Вечер сядам да гледам новините по телевизията и установявам, че знам почти всичко, даже съзирам коя медия чии интереси обслужва спестявайки си нещо важно от деня. Ала днес се запитах, защо ми е всичко това? Трябва ли да искам да знам? Имам ли полза да знам? ... и защо доброволно подарявам Живота си на нет-пространството? Не беше ли по-хубаво, когато не знаех даже как се включва компютъра? ...и се сетих, че колкото по-малко знаем, толкова по-лесно живеем. Не да ограничим интелектуалното израстване, а да сведем информацията до онази, която ще ни е от полза и интерес.
Тъжна съм от собственото си поведение. Тъжна съм от решенията, които съм взимала и навика, който позволих да ме обезличи. Не искам да съм Профил, там в океан от обсебени хора, търсещи собственото си значение и отражение. Искам да съм реална и жива, а не снимка, която да лъже, колко прекрасно се чувствам. Ужасно се чувствам и ужасно съжалявам за много неща! Грешим и след грешките отново допускаме илюзията да ни обземе. За никой не сме толкова важни, колкото за нашите близки, които са обаче в реалността. Заблуда е да мислим, че имаме значение за някой, потънали в собствената илюзия - паралелният виртуален живот. Днес погребвам моя! Мир на софтуера му!
Е, няма да се откажа ако се измисли 3Д снимка за надгробна плоча.
Сега отивам отново да кажа "Здравей" на Моя Живот, на книгите от хартия, на хората в реалността и на Любовта.
Едва ли скоро някой ще сътвори заместител на истинската Човешка топлина!

" ИЗГУБЕН СВЯТ "

21.01.2011
Чувствате ли, че живота ви се разпада?
В Моя, всеки ден губя по нещо от лятото насам.
Започна се със супермаркета, който винаги е съществувал пред нас. Имахме го за даденост, откакто целият квартал се помни. Беше сигурността за бирата, чипса и безалкохолното, докато родители и деца седяхме по градинките. Редувахме се кой да притичва за поредната покупка и чинно привечер събирахме бутилките от бира за да ги обменим за пълни на другият следобяд. В един дъждовен ден, Той просто бе затворен. От криза ли, от що ли? Беше известен и рекламиран, а посолствата около нас правеха добър оборот. В последствие от телевизията разбрахме, че собственика е в някакви тъмни игри и омешал капите с Ректора на Софийският Университет. Кой прав, кой крив, пари ли се перяха, Суперко вече го няма! Сега друга верига се настани там, но живота в квартала не е същия. Остана само кафе-сладкарницата, която да напомня за миналото.
Преди коледните празници, решихме да вечеряме в любимото квартално заведение. Беше затворено и сметнахме, че това е заради идващите празници, но миналата седмица устремени натам установихме, че и него вече го няма. Пусто, тъмно...тъга!Още една наша традиция за петъчните вечери умря!
Пак миналата седмица реших да посетя детският магазин, от който винаги пазарувам за детето. Запътих се натам със списък в ръка и клубна карта, с която ползвам намаление, като редовен клиент. Бях стъписана...и него го нямаше! От последното ми посещение не бе минала и седмица. Винаги имаше хора в него, даже се чакаше на опашки пред касите. Сега бе пуст, като тъмна дупка насред мола. Жегна ме да не би и книжарницата да я беше хванала липсата, но си беше на място. Поне това ме успокои, защото е най-близката и добре заредена до дома ми. Сега обаче ме е страх да отида там, за нея ще ми е най-болно ако я няма!
Другите липси са малко трагично-комични и на тях няма да се спирам в детайли. Комплект чистачки от колата, страничните огледала и няколко пъти регистрационния номер свалян от кучешка свирепост. Да не забравя, че и фактурите от мобилният оператор още ги няма (за октомври). За това минах на прима след много мъка и дебати. Приключи се с абонамент към голям мобилен оператор, с който бях в договорни отношения повече от десетилетие. Тази липса обаче е в графа - поумняване!(лично мнение)...нищо, че ми удържат пари за всяко съобщение, което ми пращат с текуща промоция, от която мога да се възползвам-Евентуално!!! Скоро парите по картата ще свършат без да съм говорила въобще, но пък съм наясно всяка седмица, каква им е прИмоцията!
Поредната раздяла бе тази седмица. Имам карта за предплатена услуга в квартален спа-център. Отивам бодро в ранни зори, подавам картата, а те усмихнато ми заявяват, че тази услуга (моята) вече била закрита (има-няма за три дни от последното ми ходене). Понадигнах гласец и веднага ми предложиха заместителна процедура. Съгласих се, къде ще ходя! Но бе още едно липсващо звено от моята рутинност на живот.
От няколко дни не смея да ходя никъде. Всичко е взело да изчезва за часове.
Вчера реших днес да поема към провинцията за уикенда. Смело звъннах на хотела, където обичам да отсядам, а в слушалката се чу следното: "Избраният номер е грешен или не съществува!" Сайта им в интернет бе с последна публикация от 2008 година.
Явно моя свят се руши? В къщи ме успокояват, че хората били ценни! Ми по тази логика накрая ще останем само хората! Е... и НЕК, Топлофикация и управляващите.
Вчера посветих деня на парламентарният "вот на доверие" за правителството. Цял ден гледах тъжна това зрелище! От телевизора ме заливаше вонята от лъжи, псевдо-материал и нарцисизъм. Поискаха вот от самите себе си! Други пък разчистваха върешно-партийни сметки от трибуната. Агресия, арогантност, себелюбие! Накрая се броиха като пилци, та ме присетиха за песента "Вчера в детската градина..."- знаете продължението.
Хляб и зрелища трябвало на народа! Зрелищата ги осигуриха, ама хляба им се изплъзва, а гладна мечка хоро не играе! Тъй, че наесен, дано ние качествено ги преброим, щото до тогава сигурно не само моя свят ще се е разпаднал!
Може да ме обвините в комерсиална и материална зависимост, но в днешно време не се оцелява качествено само с душевната. Защото за да си душевно извисен, не трябва да губиш дните си в борба за насъщния и покриване на социалният минимум да оцеляваш. Кога да се извися, ако всичко около мен е заложило на свито живуркане в очакване на Чудото? Е, чудо ще имаме...магистрали, пътища, дъги! Само, че след някой друг месец трафика по тях ще залинее, щото хората няма да имат "духовна" потребност да видят планина, море или китни български селца. Едва ли, след като денят им минава да умуват, как да нахранят децата си или с какви спестени парици да сипят гориво в колите , камо ли желание за качествена почивка, която да зарежда положително? Желание има, Стандарт няма!
Това измъдрих днес! Неизвестното е плашещо!
Кога в нашата страна ще можеш смело да планираш Утрешният си ден?

Rp./ Сине, стой където си в момента! Тук едва ли ще постигнеш мечтите си, защото страната в момента няма нужда от креативни и млади хора. Нивото пада с всеки ден, както на предлаганите възможности, така и на всичко което ни заобикаля!

" ИСТИНСКИ ЛЪЖИ "

19.01.2011
От доста дни се каня да напиша последващото, но може би на подсъзнателно ниво изчаквах да премине огорчението. Никога не съм била в заблуда за реалността в страната, но изпитано на собствен гръб е с гротесков вкус!
В ранната есен реших да запиша магистратура, която е последващо обучение по специалност, която имам. Прерових в интернета кои ВУЗ-ове я предлагат, но за всички бях закъсняла с приемните дати. Само един беше останал, като вариант. Свързах се по телефона и разучих изискванията. Искаха дипломата за завършено висше образование, мотивационно есе и естествено готовност да заплатя семестриална такса. Чудесно, рекох и записах трескаво в къщи мотивацията за желанието. На определената дата се явих на "интервюто". Носих всичко изискано. Прегледаха написаното отгоре-отгоре (май, единствена представих нещо такова) и ме упътиха къде да платя таксата за семестъра. Думите им бяха, че там приемат всеки поискал, а селекцията ставала в хода на обучението, демек, който не е поискал, той не е влязъл. Прозвуча Демократично и чинно заплатих таксата (четирицифрена сума) в касата на Университета. Вече бях отново студентка, вярваща, че всичко научено ще бъде в полза за бъдещия ми живот.
Занизаха се дни в ходене на лекции. Признавам бе приятно, базата на учебното заведение беше блестяща, като оборудване, но нещо все ме глождеше, че не може да е толкова лесно да се придобие магистратура така. Реших, че бая време беше минало от предишното ми следване и сега нещата може би имаха своя демократичен нюанс.
Някои от модулите, които посещавах бяха истинско удоволствие откъм попиване на знания, но в други се чувствах, все едно съм във форум от здраве.нет. Там знания не се предлагаха, а злободневно се обсъждаше, кой е велик в сегашната политика и грешките на миналите управления. Един ден не издържах и попитах преподавателя, каква е политическата му принадлежност, защото в един момент ми писна да слушам, какво е направил един Министър на Здравеопазването, кои доктори са най-богати и коя лекарска прослойка кара най-скъпите коли? Той се смути и не даде очаквания отговор. Реших, че мога да си спестя лекциите при него, защото бяха чиста загуба на време.
По друг предмет изучавахме икономическата ситуация в здравеопазването. Основната цел беше да добием знания - мениджмънт в управлението на здравна структура. Писахме таблици, пресмятахме приходи и разходи докато баланса не излизаше позитивен. Едно задание обаче доста ме затрудни. Беше за оптимизация на разходите, където се искаше да съкратим персонал. Предишният ден бе излязла Наредба на Министъра за "нива на компетентност" и нямаше как задачата да бъде решена. Ако си в час, какво се случва с днешна дата повечето задачи загиваха в небитието.Теория и практика се разминаваха тотално! Но поне научих що е социалистическо здравеопазване и как то отдавна няма почва у нас! Нито икономически, нито Морално!
Така минаваха седмиците докато един ден получихме за домашно тема от здравното законодателство. Зарових се да чета закони и тогава ме зашлеви Истината за това, какво учех или по-точно къде го учех! Попаднах на Държавни изисквания за стандарт на тази магистратура, които доста ме смутиха. Оказа се, че по закон съм извън закона и аз и моите колеги. Съмнението, което ме глождеше още в началото вече имаше законен порядък. Прочетох всичко, което можеше да се прочете по темата, но в ума ми все имаше надежда, че нещо ми убягва. Може би грешах и не попадах на текстове, които да ме успокоят? Може би всичко беше редовно и беше въпрос на време да прочета нещо, което отново да ме върне в законното обучение по тази специалност в този Университет? Объркана, след прочита на толкова закони и наредби реших да се допитам до Националната Агенция по Оценяване и Акредитация. Написах имейл и зачаках отговор. На другият ден от там ме потърсиха по телефона. Бяха много любезни и ми обясниха, как наистина съм извън законната рамка да изучавам тази магистратура. Ами сега? ...
Отправих запитване до Департамента в Университета. От тяхна страна беше насрочена среща между нас студентите и тях, за разясняване акредитацията на професионалното направление. Подготвих своя презентация с въпросите които имах да задам. Срещата мина в "духа на академизма". Тяхната презентация беше на добро ниво и на тема що е мениджмънт в здравеопазването, как те работели в отговор на пазарното търсене и как всичко е законно. Когато дойде моя ред за слайдове и въпроси бях многократно прекъсвана с ироничния и забележки. Беше обидно поведение защото всеки мой слайд беше със закон на Република България - от Закона за Висшето образование до Закона за лечебните заведения. Накрая обявиха моята презентация за прецедент в техният Университет, видиш ли, никой студент до сега не си бил позволявал такова поведение и оспорване на тяхната автентичност. След часове в сайта на учебното заведение магистратурата се промени, като заглавие, нещо което въобще не съществува като професионално направление, нито има регулирана професия по законите на страната. Бяхме натирени в направление наистина с акредитация, но за професии от банков деятел до служител на държавна сигурност. С три думи: още по-голяма боза!
Днес си задавам въпросите: Прецедент ли е някой да иска информация за това какво учи?
Прецедент ли е да търсим правата си, като потребители на дадена услуга и дали пък не е прецедент това, че с охота ми върнаха цялата внесена сума?
В заключение искам наистина да им Благодаря! Знанията, които придобих покрай пребиваването там са безценни! И наред с всички прочетени закони, наредби и постановления разбрах, че Човек си запазва Достойнството само ако търси истината за света около него без страх, че може да е неудобен за някой. Неудобни винаги ще има за онези, които удобно седят на постове и места без да си дават сметка, че все някога в тази страна хората ще имат повече съвест и достойнство да търсят правата на собственият си Живот!

Rp./ Позволих си да напиша горното, защото все още търся в себе си морална реабилитация за невежеството да подходя към промяна в личен план без да бъда запозната със законното ми право да пребивавам на желаното място!

" SUMMERTIME "

11.01.2011
Хладнината на палубата караше леко тялото и да потреперва, но не искаше да се отказва от това, което бе пред очите и. Морската шир и необикновеното залязващо слънце. Великолепието му изпълваше душата с прелестното усещане за свобода.
Стоеше облегната и не сваляше очи от потъващата светлина зад морските вълни. Водата изглеждаше черна и леко плашеща, но контраста със златото от лъчите беше като в приказка. Нямаше значение, колко е часа. Пътуването и цялото великолепие от усещания караха душата да се отделя от тялото отново да се връща в него. Един ден си отиваше, пореден от живота, но от малкото, за които си даваше сметка, че е жива.
Защо бе тук? Може би така е трябвало или неосъзнато искаше да избяга за да намери...? Някой пусна музика. Сякаш облаците запяха една любима песен! Спомни си, колко пъти беше слушала тази песен, но сега тя имаше друго звучене.
Корабчето продължаваше да плава, облаците пътуваха по своя път а слънцето се усмихваше за "довиждане". Потопена в приказката на природата сега осъзна защо това преживяване и бе нужно. Бе избягала от света за да преоткрие своя собствен. Толкова смело крачеше през годините, че бе забравила за себе си. Ден след ден минаваха в отговорности, задължения и светска суета. Прикривани емоции за да не бъде наранена. Житейските роли, които доброволно бе приела да изпълнява и в същото време отчуждението от собственият и вътрешен свят. Вечер лягаше уморена и си обещаваше утре да се вслуша в себе си. Утре да си подари, това което отлагаше с години...Време, в което отново да намери своето Аз.
В този момент очите и се напълниха със сълзи...радостни, защото усещаше мириса на морето, даже хладнината на идващата нощ беше някак желана. Тя бе жива, а погледа и изпращаше залязващото слънце. Изпращаше ден от нейният живот!
"Открих се", промълви тихо на себе си. "И успях защото спрях времето, за да мога да видя заобикалящото. Не затворих очи за да видя на ум мечтаното, то е пред мен. Отворих сърцето за да съхраня мига и този залез. Кратък миг на нещо отиващо си, но безкрайно дълъг за един човешки живот. И когато пак се загубя ще се връщам мислено тук и сега, за да си припомням, че живота си заслужава само ако имам очите да видя залеза, само ако мога да усетя аромата на морето, а в облаците да съзирам измислени фигури. Жива съм, защото чувам музиката... и усещам хладнината на идващата вечер!"
Светнаха лампите на корабчето. Някой върна същата песен. Загърна се с якето и за последен път погледна натам, където слънцето преди миг се скри. Обеща си утре да го посрещне за да му подари спомен. В този миг усети ръцете му. Беше зад нея, прегърнал я нежно през раменете.
"Къде се скри?" - попита я той.
"Избягах за малко в себе си!" -отговори му тя.

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=MIDOEsQL7lA