"самоКРИТИКА"

16.02.2011
А, добро утро!
Тази сутрин съм на романтична вълна. Събудих се така не защото бях сънувала нещо. Отворих очи и се сетих, че бях жена. Напоследък съм всичко друго, но не и това. Първо изпълнявам с любов дълга на родител, после по документи съм съпруга и накрая детето на мама и татко. Те още ме имат за такова и не пропускат да дадат съвет, които отдавна не се вписва с действителността. Най-често, обаче водим люти спорове за управлението на държавата и аз много им се връзвам, защото ми се иска да са малко по-зрели и адекватни. Нямат вина, че не виждат истината. Целият им живот мина в заблудата на строя, в който живяха. Мама, даже се отходи по чужбината, въпреки, че бяхме следени от комунистите, защото в рода имаме народен враг, убит зверски 1944 година. Татко също бе репресиран (заради дядо, който е бил в Беляне), но е успял да завърши медицина, след като е сменил фамилията си.
Отплеснах се! Да се върна на романтиката. Снощи гледах филми със сина ми от рожденият му ден, когато стана пълнолетен и от абитуриентската вечер. Филмираме в къщи, че да имаме спомени. Много е мило да пуснеш нещо от преди години и да те завладеят отново тези емоции. Гледах как децата се веселяха, танцуваха и аз някак там от време на време се показвах. Къде притърчах да принасям, къде се поклащах на някоя песен, танцувайки с тях. Установих, че децата си бяха пуснали Бони М, то и за това съм се разтанцувала. Техните хаос-парчета са трудни за изпълняване от одъртели кокаляци. В този ред на мисли, се сетих за младостта, а тя винаги се свързва с онези емоции около любовта.
Първото влюбване беше в Митко от детската градина. След много години се видяхме и доста се смяхме на тези наши емоции. Сега Митака живее в Холандия, сигурно е женен и има деца. После се влюбих в училище. Много смешна любов беше. Той имаше мотор и беше по-голям от мен. Возилото беше "симсон", на мода бяха братя Аргирови. Днес си давам сметка, че май заради мотора се бях увлекла по момчето. Ми то беше толкова модерно да си моторист, камо ли гаджето ти да е такъв. И тази любов беше платонична, както и в детската градина (то оставаше и да е друга). После хронологията се позагубва, защото увлеченията и мечтанията са пълен хаос от пуберни хормони. Въобразявахме си ние момичетата разни неща и се скъсвахме да се надлъгваме, че тоя или оня ни е гадже. В повечето случаи момчетата даже не знаеха, че принадлежат на някоя от нас.
Ей, колко години се изнизаха от тогава! По-зрелите ми спомени са все в моногамната права. Все си мисля, че когато си с един човек и когато ви свързват чувства е много идиотски да търсиш в други подобни емоции. Най-малкото е липса на самоуважение, а после и уважение към човека до теб. Това не зависи само от договора за брак, а и от онзи, които е в ума и сърцето. Щом си до даден човек, щом делите една постеля и имате общи интереси и отговорности е адски тъпо да имаш двойнствен живот. Така и до днес не мога да разбера жените, които имат всичко, но продължават да се самодоказват пред света, че са жени. Не отричам безобидният флирт, защото той доста често е нужен за нашето самочувствие, но не разбирам търчането от легло в легло. Не упреквам никого, просто се чудя! Дали това е завишена потребност от секс или незадоволително, непрекъснато утвърждаване на мисълта, че си някому потребен. Сигурно са свързани и сложни за анализ. Всеки има причина да е такъв! И всеки си има своето обяснение. Когато човек не се е намерил и не се чувства комфортно в живота си, може би тогава това е най-лесният начин да му придаде значимост. Контактите са такива, каквито ние ги поискаме. Средата е тази, която ние избираме! Кое ще ни задоволи, в коя насока ще посветим енергия и мисъл, това вече е ценностна система и морал. Всъщност, май нямам право да анализирам постъпките на другите, защото и аз имам кусури. Не са свързани с похождения или кривване по тъмни авантюрни пътеки.
Една приятелка все ме критикува в добрият смисъл на думата. Както всички хора се оплакваме взаимно от време на време. Моите брътвежи са в областта на липсваща романтика. Нейния съвет е да я създам сама. Обяснявам и, че съм от задръстените и отживели в мисленето. Вярна робиня на моралните ценности. В края на всеки разговор съм в дълбок размисъл, че очевидно аз не съм в ред и причината за без-романтичното ми съществуване е лична заслуга. Заприличала съм на стара мома (въпреки, че не съм) на която не може да се угоди. Вглеждам се в малките детайли и правя бързо генерални заключения. И равносметката е - Тя живее лесно, Аз живея трудно. Тя се открива всеки ден, Аз се търся постоянно.Тя, вижда себе си в натрупаните спомени, Аз виждам отражението в самотата да бъда майка, съпруга и дъщеря. Не е малко да си всичко това, но понякога се загубваш в реалността все да бъдеш нещо за някого.
Май е крайно време да позволя Някой да е нещо за мен. Да осмисли романтичното в живота и да се почувствам отново жена. Ренесанс за сетивата, провокация на чувствата, завръщане в младостта! Едно цвете, кутия бонбони...знам ли!

П.П. Отивам да купя кутия шоколадови бонбони и ще ги хапна с голямо удоволствие, слушайки това:
http://www.youtube.com/watch?v=VDKzm7qkAW8

"АБСТРАКТНО"

14.02.2011
Сядам да драсна няколко реда, защото май с по-долните изявления от миналите дни притесних "драгите читатели".
Най-категорично заявявам, че съм в Ред, поне така мисля. Имам желание за живот, даже днес разгорещено изчистих къщата.(до измиване на прозорци)
Сутрините започват, както винаги с чаша прекрасно, топло кафе и няколко цигарки. Разсъдъка е на място, доколкото самокритичността може да е обективна, но разчитам още на нея.
Преживяното наскоро ме впечатли и изкара малко от рутинните релси на съществуване. Но, като цяло ме дари с мъдростта, че живота е твърде преходен и твърде безценен. Никога не съм се заблуждавала, че съм безсмъртна и за това по-лесно мога да приема, че хората умират. В основата на страха да се изправим срещу смъртта, винаги е бил собственият ни ужас, че това чака и нас. Депресиращо - ако някой си мисли, че може да го избегне. За това тези дни бях малко крайна с изявите си тук, но видях доста погледи обзети от същият този ужас, който парализира личността да реагира адекватно и зряло. Не им се сърдя, защото те нямат вина. Всеки иска да е ценен, даже безценен. Такива сме, но с постъпките и делата! И това заключение, нека оставим на хората след нас, като резюме на това, какви люде сме били преживе. Тъй, че смятам, че съм в ред по критериите на психиатричната оценка. А дано!
В краткост за изминалите няколко дни се докоснах до бедността, болестта, безхарактерността, безполезността на здравната система и базисната основа на редица наредби и закони. Премеждия, но наблъскани в кратък период от време. Едва ли ще се намери човек, който да не отреагира без емоция. Повърхностна или дълбока, зависи от индивида. Колкото и кураж да имаш да се изправиш срещу реалността, в толкова по-нелепи дълбини ще затънеш. Реалността в България е Страшна! И не за друго, а защото зад нея отдавна няма качества като морал, дълг, възпитание, хуманност. Незряло общество с незрели реакции... "Какво тук значи някаква си личност?"
На фона на целият трагизъм, комичното също беше неизбежно. Мънички хора, с Големи изисквания. "Сложни Личности" - както се казваше в един популярен български филм. Но, знаете, че доста често в живота се случват ситуации, в които зависим точно от решенията на Сложните личности.( дали ще е шапка в комина или яйца в измазаната стена)...и защо пропуснах да купя винетка на другата кола, след като първата се счупи в хуман/итар/на мисия?...така е било писано, се успокоявам днес. Кой се сеща за винетката, докато мисълта му е в това да спаси Човешки живот!!!
Благодаря Ви, че се усъмнихте за психичното ми здраве, то и аз се съмнявах. Щото пък и толкова хуманен да си не е много у ред в днешно време. Най-отговорно изписвам, че се чувствам добре. Все още се радвам, че живея, с охота се храня, спането не спори, но това е дерт от години. Не съм занемарила личната хигиена и нещата, които обичам ми доставят удоволствие. В общи линии не покривам скалата за депресивност. Но покрих норматива да се нагледам на тъгата, която ни заобикаля. На Голямото безмислие, в което "слепите" хвърлят енергия.
Усмихнете се! Абстрактността не е нужно да бъде разбирана! Тя залага на усещането, което предизвиква. И аз ви се усмихвам, малко като Мона Лиза. Загадъчно, но не и от високо. Защото ако гледам от високо, всичко и всички ще са малки и може да не съзра ценното. Приклякам, за да видя нещата по-големи, а което ми хареса ще го пожелая и вярвам, че може и да го имам ако се боря за него. Дали ще успея...? - само времето ще даде спомена, а вярата я има.
Всичко било поскъпвало на пазара(чета в новините)...и нашите чувства стават скъпи, май минават в раздел - "дефицит". Защото за да се вълнуваш или признаеш, какво изпитваш, вече било демоде. Тъй да бъде!..., но аз оставам от модерните "луди", които не изпитват срам да се вълнуват. Не е слабост да изразиш и изговориш емоциите, когато сърцето плаче или пее! Не е слабост да целунеш! И слабост ли е да обичаш?
Този пост, надмина всякаква абстрактност. Много мисли, много нещо! Даже огладнях.
Хубав ден и хубав празник за празнуващите, независимо какво.
В заключение да повторя и на себе си, че още имам логично мислене и действие. Е, всеки на моменти залита по-малко, но като цяло всичко е наред. Само и колата да се оправи днес, живота е чудничък!
С песента ТУК, поздравявам МЗ, Здравната каса и нейните "клинични пътеки", както и г-н Полицаят, съставил акт на 11.02.2011 в началото на магистрала "Тракия" за липсваща винетка от РПТМ.

P.P. Сине, коледния пакет от 15 дек.2010 дойде. Не е баш за Коледа, но и днес е уж някакъв празник. Влюбена съм в това, което правиш и твориш. мама
http://www.youtube.com/watch?v=vdskcvasTzg

"за теб, Любов"

14.02.2011
Добро утро, Любов!
Знам, че си някъде там. Тази нощ те сънувах! Тихо се появи в съня ми, усмихна се и ми подаде ръка. Нямаше думи, само топлината в очите ти изпълваше съня...и мен! И с теб поехме по пътя, някъде в неизвестното.
Здравей, Моя Любов...там на брега, където морските вълни пеят за теб! Където изгрева и залеза те възхваляват. Здравей, и в снежната планина, чиито върхове са засипани от приказната белота на твоята чистота. Чистотата на усещането, че те има!
От както се помня вярвам в теб. Мечтая за теб! Знам Любов, че ще дойде деня, когато ще се потопя в очите ти и в теб. И не защото те очаквам и бленувам, а защото вярвам в твоята сила и смисъл.
Днес празнували влюбените. Дали имат нужда от празник? Не мисля, защото ако си влюбен, празника е във всяка минута потопен в изгарящото чувство. По-скоро нека е празника на Любовта, за това, че я има. Нека се сетим за времето, когато сме били влюбени и сме обичали. Нека се сетим и за грешките, които сме допуснали и позволили да загубим чувството за себеотрицание. За онази Любов и за онези две очи, които са ни позволявали да виждаме невидимото.
Поглеждам през прозореца деня. Утрото е като всяко друго. Улиците са още пусти, а прозорчетата светят.
Слушам песента, която посветих на Човек, който много обичам...от 40 години, от както се помня. Едно човешко същество, което крачеше с мен през живота до тук. С него преживяхме всичко, бяхме в Нещото и Нищото. И ще продължа да го обичам, без значение, какво ни дава съдбата за изпитание, защото онова което преживяхме не може да бъде скъсано или изгорено в забравата. Всяка усмивка или сълза през тези години бяха споделяни и съпреживявани. В живота ни има безценни хора и днес посвещавам деня на него. Пожелавам му здравето и любовта. Пожелавам му щастливите мигове, за които ние всички живеем. На сърцето ми е леко, а душата ми празнува заради всичко, което той успя да преживее. Болката е минало, а спомена за нея виждам в огледалото...побелелите коси от надеждата да се върне миналото.
Където и да си, аз оставам на този бряг да те чакам! Обичам те!

Rp./http://www.youtube.com/watch?v=iLi_osYNsOU

" FAITHLESS "

11.02.2011
Който знае английски ще си преведе заглавието.
Тази сутрин ще бъда кратка, понеже времето ме притиска с предстоящи дела. Не съм ги искала, нито желала, но в живота се случват събития, които променят живота ни. Разтърсена от едно такова събитие, повлечена в низ от разочарования, ми се ще да споделя малко от усещането да се чувстваш сам и разочарован.
От десетина дни съм свидетел на процъфтяващ егоизъм в хората. Жалки персони, които не виждат по-далече от собственото си Аз и онова, което касае само тяхното съществуване. Може би така им е угодно да живеят, може би това е тяхната философия и ценност? Няма да съдя никого за постъпките и делата, не защото нямам право а защото Никой няма право! И нека живота им продължава, както те са го избрали да минава.
В този ред на мисли, смело заявявам и го споделям в този своеобразен дневник:
1. Не се чувствам кошче за чужди емоционални преживявания!
2. Въобще не се вълнувам от Вашите битови неблагоразположения!
3. "Благодаря", че въпреки трудностите, които имам и знаете за тях, никога не попитахте как се чувствам или бихте ли могли да помогнете?! (уж се пишехте приятели)
4. Не ме занимавайте с клюки, защото никога не са ме вълнували!
5. Никога не съм си позволила да искам от някого услуга, занапред очаквам същото и от вас! До гуша ми дойде да търча да помагам, да пилея време за чужди дертове и каузи, а после никой не може да изрече на глас, даже едно "Благодаря"!
6. Не съм Погребална Агенция! Толкова хора погребах и на толкова фарс се нагледах. Всичките много скърбите и големи приказки изприказвахте, но никой не направи нищо докато човека беше жив!
7. От тук насетне се научете, че Вашият живот си е Ваш, и никой не е длъжен да му придава Смисъл, ако вие самите не можете!
8. И накрая да припомня на забравилите, какво е Любовта, защото очевидно много хора или не я познават, или изопачено я припознават. Да обичаш, това означава да се интересуваш за човека, към който изпитваш усещане за обич. Да преживяваш с него всичко - и добро, и лошо. Да даваш, без да очакваш да получаваш! Да бъдеш до него, независимо дали момента е весел или тъжен! Да не се възползваш от Човека до теб за да виждаш себе си, защото който умее да Обича, той даже забравя за своето АЗ.
Гореизложеното мърморене е за лична консумация. Не държа да бъде прочетено, даже не ми пука дали някой го е прочел, защото се уморих от псевдо-човеци!
Пожелавам на всички, на които държа хубав ден, смислени усещания и дела.
Моя ден посвещавам на един гаснещ Човек, но зад гърба си имал един Достоен Живот!
И няма да измервам времето и средствата, не търся облага, върша това, което сърцето и душата повелява.
ДЪЛГА ЗА ГРИЖА НЕ СЕ ВМЕНЯВА, НЕГО ПРОСТО ГО ИМА В СЪРЦЕТО!
(снимката, която сложих има заглавие: "Дреме ми на чадъра")
RP./http://www.youtube.com/watch?v=TrDtxZzHo4c

" ГРЕШКАТА "

03.02.2010
Толкова смотано не съм се чувствала отдавна!!!
И вината е само в мен. Очевидно няма скоро да се пораства, камо ли израства.
Как можем да водим толкова безцветен живот???
Всеки ден е като предишният! И независимо от желанието, което имаме за промяна бозата става все по-голяма. Боза, каква Боза само!
Толкова тъпа и затъпяла отдавна не бях се чувствала. И защо позволих на някакъв си скапан прогрес да затрие реалността? Въпреки, че благодарение на прогреса съзрях, колко химерно живеем с представите си за другите.
Иде ми толкова много да оплюя всичко, а уморена седя пред монитора. Мислите ми летят, а усещането за пропиляно време е окаяно и страшно. Ума ми е задръстен от безсмислена информация, лекарството за главоболие свърши, но ми се ще да напиша това, защото ако утре случайно ми дойде друг акъл, ще вляза тук, ще прочета изложеното и ще се сетя за Днес!
Може би, е ден за равносметка?
Може би, последната капка от преливащата чаша вече е факт?
Може би, преживяното днес ме върна в реалността?! Онази, от която всички сме се юрнали да бягаме или да замъглим с фалшивата представа от виртуалното. И понеже тук, на екрана всичко е хубаво, понеже ни бива да самозалъгваме себе си с цел съхранение, се загубваме в представата за мимолетността на живота. Слушаме музика, разглеждаме сайтове, общуваме...и в същото време не си даваме сметка, че избирайки този преобладаващ начин на живот, правим Избора да общуваме със Собствената ни Самота. Катастрофалната трагедия, че всичко тук е прекрасно, а поглеждайки встрани от екрана не виждаме даже себе си. Изчезна ли сме в собствените си подбрани снимки, качени по профили! А около нас е тъмно и посивяло! Защото избора света да няма цвят е бил този - да посветим живота на страници от виртуалното пространство.
Колко от Вас, ставайки сутрин включват компютрите? Не питам, знам отговора. Защото и моята сутрин е същата. Събуждам се и вече екрана се зарежда, кафето е почти готово. Сядам и се потапям в измисленият свят с някакви очаквания. Но те са толкова виртуални, колкото и света, от който ги очаквам. Заблуда...ден след ден!
Прочитам новините, изслушвам любимите песни, споделям някакви чувства с приятели, а отдавна на живо не съм се вълнувала емоционално. След време ставам да свърша задачите, но в ума ми е, дали не съм пропуснала някоя новина. Връщам се с охота и прочитам поредната гадна и абсурдна топ-новина в медиите. Успокоявам се, че съм в час, какво се случва и лека-полека деня е минал. Вечер сядам да гледам новините по телевизията и установявам, че знам почти всичко, даже съзирам коя медия чии интереси обслужва спестявайки си нещо важно от деня. Ала днес се запитах, защо ми е всичко това? Трябва ли да искам да знам? Имам ли полза да знам? ... и защо доброволно подарявам Живота си на нет-пространството? Не беше ли по-хубаво, когато не знаех даже как се включва компютъра? ...и се сетих, че колкото по-малко знаем, толкова по-лесно живеем. Не да ограничим интелектуалното израстване, а да сведем информацията до онази, която ще ни е от полза и интерес.
Тъжна съм от собственото си поведение. Тъжна съм от решенията, които съм взимала и навика, който позволих да ме обезличи. Не искам да съм Профил, там в океан от обсебени хора, търсещи собственото си значение и отражение. Искам да съм реална и жива, а не снимка, която да лъже, колко прекрасно се чувствам. Ужасно се чувствам и ужасно съжалявам за много неща! Грешим и след грешките отново допускаме илюзията да ни обземе. За никой не сме толкова важни, колкото за нашите близки, които са обаче в реалността. Заблуда е да мислим, че имаме значение за някой, потънали в собствената илюзия - паралелният виртуален живот. Днес погребвам моя! Мир на софтуера му!
Е, няма да се откажа ако се измисли 3Д снимка за надгробна плоча.
Сега отивам отново да кажа "Здравей" на Моя Живот, на книгите от хартия, на хората в реалността и на Любовта.
Едва ли скоро някой ще сътвори заместител на истинската Човешка топлина!