" ОДИТ ЗА ЕДНА КЛИНИКА "

11.07.2010 / 9:30
Със сигурност нямате представа, какво се случва в една родна българска болница, освен ако не сте труженик там? Но даже и да сте наясно с фактите е доста трудно човек да осмисли събитията, целите и проблематиката, която вълнува пребиваващите зад стените на родното здравеопазване в сградният му фонд, наречен Болница. И за децата е ясна конкретиката на това заведение - има боледуващи, има персонал, който е инвестирал в себе си, обучавайки се да лекува и обслужва т.нар. Пациенти. До тук всичко е ясно!
Представете си една съвременна нова клиника, наскоро отремонтирана с пари отпуснати от Световната Банка. Ремонт, влачещ се близо две години, а персонала лашкан от сграда в сграда, за да може да продължи някак да обслужва контингента. И след толкова пренасяния, най-накрая да се завърне в "ослепителната нова постройка". С ентусиазъм да възобнови лечебната дейност на заведението, въпреки липсващият акт 15 и 16, но кво пък, глобите ще ги отнесе Министерството! На бърза ръка, леглата биват заети от пациенти, то спецификата на болничното заведение е в неотложна нужда и услуга за обществото. Ден след ден, възобновената клиника набирала своята популярност и даже на моменти не можела да се справи с големият наплив от желаещи за лечение точно там. Всичко е прекрасно, персонала доволен, пациентите щастливи! До един прекрасен миг, когато всичко започва да се срутва едно по едно в буквалният смисъл. Парите за ремонта са били отпуснати преди време на Министерство на Здравеопазването, а то пък от своя страна обявило конкурс за изпълнител на ремонта...и естествено спечелено по "българският" начин. Лека-полека всичко започнало да се руши, тавана протекъл, та персонала правел своите рапорти и обсъждания на клинични случаи заобиколен от легени, събиращи дъждовната вода. Казанчетата в тоалетните течали безспир, защото се оказало, че за тях на българският пазар нямало резервни части. Прозорците отказвали да се затварят или отварят. Абонатната се пълнела с вода и по стените избило мухъл и плесен. В коридорите се възцарила тягосна миризма и влага. Отвън - една прекрасна сграда, отвътре - гнила, българска работа! Заваляли писма към Министерството, а от там вдигали ръце. За тях поръчката била приключена, да се оправяли на местно ниво. Управата на болницата пък отказвала да поеме текущи ремонти, защото клиниката била в гаранционен срок от фирмата изпълнител на ремонта. Порочен кръг на безхаберие! Типично по нашенски! С подръчни средства и материали персонала някак закърпвал бедите. Дошла зимата, студа сковал и "Топлофикация" пуснала очакваното Топло. Поредната катастрофа за пребиваващите в клиниката. Радиаторите протекли, някои даже паднали, защото били закрепени за гипсокартона. Други въобще не се пълнели с топлина, но с малко цака и с помощта на една монета персонала се научил да ги обезвъздушава. Това, че винтилите за регулиране на влизащата топлина не работели било най-малкото притеснение. Всеки ден било борба за оцеляване, на фона на счупени брави със заключен персонал, заседнали асансьори и всякакви битови катаклизми. Започнали и глобите от ХЕИ, за какво ли не, с персонална отговорност и съдебни решения с парични глоби, които трябвало да се плащат от служителя на смяна по време на инспекцията. Здравни работници с наказателни постановления за парични глоби в трицифрени числа. Дела, съдилища, обжалвания!!! И всичко случващо се, трябвало да се спестява на пациентите до колкото можело в името на Хуманността на самата Медицина! Но било доста трудно, да се обясни на болният, че не може да излезне на разходка, защото бравата на външната врата е счупена и се чака някой да я оправи, че в стаята не може да е топло, защото радиатора е протекъл и е спрян, че шума на течащото казанче денонощно е почти непоправяемо, и че персонала след малко ще го обслужи или изслуша - само да смени легените, че преливат със стичащата се от тавана вода! Как да обясниш на болният човек, че Хипократовата клетва в тази клиника върви ръка за ръка с тапия за: "Любител по неволя на довършителни ремонти", след като доста често се налага и двете да са приоритетни!!!
Знаете ли, тази клиника не е измислица, тя съществува и се намира почти в центъра на столицата. Тя е емблематична, заради своята история и великите лекари, които са се трудили и посветили живота си там. И сега в нея работят прекрасни специалисти. Проблемите и не са решени, защото никой не поема отговорност за нея, а тя е на държавна издръжка, не се ползва с превилегията да източва здравната каса и единствената финансова помощ е тази на заложената в бюджета! Европа ни отпусна пари, да имаме модерна сграда, а ние я направихме точно по "български", с фалшивите фактури, присвоените пари и крилатата фраза: "Боли ме фара, кво ще оставя след мен, аз нали се нагуших!"
БОЛИ ТЕ, НЕ БОЛИ, ЧУКАЙ НА ДЪРВО ДА НЕ СИ УТРЕ ПАЦИЕНТ ТАМ!

" ОДА ЗА НОВИТЕ ДОКУМЕНТИ "

10.07.2010
Не Ода, а Епопея си беше!
Да се сдобиеш с нов документ за самоличност беше и ще остане ярък спомен от близкото ми минало, та даже и до последният ми дъх на тази земя. Преди 10 години преживяхме нещо подобно, но този път всичко надмина очакваното! Като начало трябваше да се запиша в един бакалски тефтер с прекрасния номер - 4012. После няколко дни се налагаше да ходя до паспортният отдел за да проследявам до кой номер са стигнали. На петият ден предосетих, че днес ще е моя "Велик" ден да вляза. Беше утрото на 9 юни, горещо от самото начало. Уморени хора чакаха реда си, някои още преди слънцето да е заляло с лъчите земята. Щях да чакам и аз, нямах избор, всичките ми документи бяха изтекли още декември, предишната година. Добре, че родната институция разполагаше с малко паркче пред сградата, пейки със сянка и без сянка. Тези без директен припек бяха заети, тъй че приседнах кротко на една слънчева пейка, което си имаше и предимства, хем щях да хвана малко тен, хем нямаше да се налага да влизам в тягостен диалог с някой непознат и да слушам чужди проблеми. Часът беше 8:30. Занизаха се бавно минутите. На всеки час някой доброволец поемаше оръфаната тетрадка и крещеше номерата, които бяха наред. Други пък зорко следяха дали номера отговаряше на името на гражданина, който щастливо прекрачваше прага на паспорнитният отдел. Нещата се случваха бавно и мудно, а слънцето все по-силно напичаше. Настъпи обедно време. Градинката се изпълни с още повече хора. Някой на групички, защото вече се познаваха от дните прекарани в чакане. Моя корем неистово ме молеше да му дам храна, но смее ли човек да се отдаде на природата си преди предстоящо толкова важно събитие? След половин час пресмятане, дали може да повикат моя номер, стигнах до извода, че това е малко вероятно да се случи в близкия един астрономически час. Станах и забързах към най-близкото заведение. Набързо се нахраних, но през цялото време в душата ми едно тягостно и тревожно. Платих и почти тичаща се върнах пред районното. Слава на Господ моя номер още беше далеч. Седнах и чакането отново се започна. Огледах хората наоколо. Никой нямаше ведра физиономия. Едни четяха вестници, други пушеха нервно, трети бяха забили погледи в нищото, потопени в собствени мисли. Нямах вестник, но можех пуша, чак да препуша, а мисли в главата ми - колкото щеш!!! Та се замислих...що за народ сме, та така чинно се подчиняваме на всяка приумица на управленците ни, що за хора сме с толкова желязно търпение...и всъщност какво правя още в тази държава...,то дали има държава?...и ако искам да се махна, нали все пак ми трябва документ за самоличност? - набарах мисълта, която да ме крепи до края на това изпитание - взимам си паспорта и беж краченца да Ви няма. Усетих се по-свежа от тази идея и някак гордо огледах останалите, все едно всеки бе дочул мислите ми! Стана късен следобяд. Крепящата ме мисъл взе да избледнява, защото до моя номер май нямаше да се стигне, което означаваше утре отново да прекарам ден от живота си на това място...и тогава се случи Чудо! Някой в тетрадката беше пропуснал правописно по погрешка около сто номера, което увеличи значително шансовете ми за успеваемост. Станах от пейката и разбрах колко съм схваната, колко уморена, колко мисли съм премислила а в главата ми звучаха май вече само псувни. Един шегаджия от чакащите се провикна дамите малко да освежат грима си, та ме присети поне едно червилце да мацна...да, ама то се беше разтопило от жегата в чантата. И без червило щях да мина, само да МИНА!!! В 18:15 поредния "викар" от гражданското общество изкрещя моя номер и се шмугнах вътре със скоростта на светлина. Там обаче си имаше друга опашка, но щом бях влязла, връщане назад нямаше. След още 30 мин. ме щтракнаха за прословутите документи, взеха ми пръстовият отпечатък и положих тържествен подпис в декларацията, че аз съм аз и нищо от преди десет години не се е променило - очите са същият цвят, адреса също, най-много да съм се посмалила на ръст от възрастта, ма няма да си призна я! В 19:15 бях на път за в къщи. Пушех поредната цигара, краката и главата ме боляха, някак ми беше все тая за всичко, което ме заобикаля! Прибрах се, хапнах без всякакъв апетит и си легнах. Сънувах щуротии, но след такова преживяване не може да се сънува друго.
От тогава мина един месец. Вчера се наложи пак да ходя до паспортното, този път да взема очакваното. В ранни зори се замъкнах, но за 15 минути бях готова.Чистак-бърсак, с нова лична карта (черно-бяла снимка), нов задграничен паспорт...ами шофьорската книжка??? Олелеее, тя беше в КАТ, и газ с колата за натам. И те ти поредната изненада!!! Хубава, дебела опашка от чакащи за получаване на документа. Гробна тишина...няма пейка, няма слънце, даже студ за летен месец. Ще чакам, къде ще ходя, не искам акт за шофиране с изтекли документи, пък съм подала молба за "златен талон", щото не се сещам в близките години да съм била грандиозен нарушител, с изключение на един фиш за говорене по телефона, ма тва кой го брои, важното е да си нямал акт. След два часа, чинно чакане, с 10-сантиметрови токчета на обувките и две цигари в страни от опашката да не ги опушвам бях влязла. Връчиха ми СУМПС, но талончето пак синьо... Защо?-попитах с негодувание...а тя(служителката зад шубера):"... ми, 2006 сте били вдигани с паяк за паркиране на забранено място, не сте платили акта, но то е минало давност, тъй че не дължите нищо." Сетих се, разбира се, бях отишла да купувам Български терлъчки, от онези с каракулката и на излизане колата я нямаше. После исках да платя глобата, но имаше един период, в който институциите се караха кой да събира тези пари и не можеше никъде да се плати дължимото! Права си беше жената, не съм заслужила "златен талон"!
Днес се "любувам" на новите документи. Много изстрадала физиономия имам на снимката, но може би доста българи са с такива, ако са минали през това?! Единствено остана да обмисля, къде да забягвам, защото след известно време ни чака същата ОДА по подмяна на документите а едва ли ще сме напреднали кой знае колко, защото и преди 10 години си беше същата процедура, а в някои страни си получават документите по пощата. В някои страни...но Тук едва ли Някога!!! Е, ако се наложи да мина пак през това, поне ще е за предпоследно, щото скоро ще съм в графа на валидност "безсрочен" поради възрастова група.
На всички, които ги очава това, пожелавам от сърце по-приятен спомен около преживяването да се сдобиеш с документи за самоличност, на Българин, гражданин на Европейският съюз.
И накрая един въпрос: Защо плащаме за тях, след като по Конституция са притежание на Държавата и ни се отдават за ползване докато сме живи? Защо платихме за новите, след като се знае, че за тях са отпуснати пари от Европейския съюз? Защо сме още българи, след като в тази страна нито една институция не те кара да имаш самочувствието да се наречеш гордо БЪЛГАРИН?