15 ноември 2011
Шофирах, а очите ми бяха пълни със сълзи. Знаех, че трябва да спра колата, не бе редно да карам така...но не можех. Единствената емоция, която изпитвах беше Гняв!
22 години след 10 ноември 1989. Помня този ден, бях на 19 години. Тогава не осъзнавах, какво точно се случва! Целият ми живот до тук беше БКП и другаря Тодор Живков! Идеали, ценности и планове за бъдещето. Всичко бе лесно да се прогнозира. Инертност и заблуда!
Днес се сетих за този ден и последвалите години, в които си дадох сметка в какъв политически строй сме живели. След този ден Тайните в семейството бяха споделени, нямаше нужда да бъдат премълчавани вече. Стана ми ясно защо често ни посещаваха разни непознати и тарашуваха из дома ни, защо винаги писмата ни идваха отворени и защо родителите ми скриваха някои книги в дълбините на семейните ракли. Тогава изпитах същият Гняв, който и днес отново ме сграбчи.
Преди година напуснах работа, която обичам. В нашите психиатрични среди са се обособили лагери на хора които искат реформа и на такива, които се борят да няма. Не е открита война, но е толкова дълбока вражда, която се отразява на всички работещи в тази сфера. "Реформа" все пак се състоя - в усвояване на европейски пари за модернизиране и осъвременяване на сградния фонд. Доста болници придобиха угледен вид за радост на обществото и хората работещи в тях. Това беше голямата реформата, една фасада, че вече имаме съвременна психиатрия. Не е малко, ще кажете и е така. Предишната визия на тези институции беше не само плашеща, но даже ужасяваща!...и тук се сещам за онази поговорка: "Пременил се Илия, па в тия." (има и друга, но ще я спестя)
Далеч съм от мисълта да правя анализ на промените в психиатрията за тези 22 години. Първо, защото нямам нужния капацитет /и документален/, и второ защото не това искам да споделя. С тези редове искам да излея гнева от днешният ден!
15 ноември 2011 - Демокрация! Всеки има право на избор и всеки има право на свободно слово. Ден за интервю за работа. Столична психиатрия. Моя бъдещ работодател и аз. Просторен и хубав кабинет /нова сграда с европейски пари/.
Първият въпрос към мен: "Аз, Вас от къде Ви познавам?" - отговарям, че сигурно от някоя конференция? Познавам дамата по име и физиономия, не сме общували.
Втори въпрос: "Какво мислите за реформата в психиатрията?" - чувам въпроса така: "Ще се справя ли?" Наясно съм със всички закони и наредби, за правата на пациентите, за "Хартата на Обединените нации" - "утвърждава вярата в основните права на човека, в достойнството и ценноста на човешката личност". Започвам отговора с познания и лично мнение, че има още много какво да се желае в нашата страна. Тук усещам напрежение и недоволство. Очевидно бъркам, очевидно вече не ме харесват. Всяка следваща дума, ще е нова копка в пропастта, която зейва между нас. Давам си ясна сметка, че срещу мен много добре знаят коя съм. Вече съм проучена, както по онова време, преди 89-та! Спирам да говоря, няма смисъл. Тук, това да имаш познания, работи срещу теб! Усетили слабостта ми ме настъпват още по-силно, този път по партийна принадлежност. Ирония, сарказъм...гнева се покачва...а на изречението, което чувам: "...е, че вашият Москов ли ще сложите за Министър?", вече съм с преляла чаша. Какво правя тук, на какъв разпит съм подложена, коя година сме? Занемявам, но не от безсилие а от Удивление! РЕФОРМА В ПСИХИАТРИЯТА, ПРАВА НА ЧОВЕКА...хаос и гняв бушуват в ума ми. Та тук по партийни убеждения ли приемат на работа? Започнах да говоря, даже не помня какво. Седя на стола а думите извират. Каквото на сърцето, това и от устата. Слушат ме, ставайки и отново сядайки. Въпроси - отговори, нищо общо с позицията за която кандидатствам!!! Политически разпит - Интервю на Абсурда! Накрая ми дават съвет, че трябва да работя със себе си, защото съм имала конфликт, вътре в мен. Не можело да съм радетел за промяна в системата на здравеопазване и да желая да работя за тях! /демек, демократ тук не ни е нужен/, НО ще ме приемат. С условие - да избирам между личните убеждения или бъдеща лоялност към човека, за който ще работя! Тогава в ума ми се появи думата МОРАЛ и в този момент разбрах, че нямам нито миг и нито капка личен морал да остана повече в този кабинет. Искаха от мен да се обезлича, както навремето обезличаваха хората. Искаха да съм от онези послушни пчелички, работещи в подчинение и страх да изразят собствено мнение. Станах от стола, за мен интервюто бе приключило, въпреки, че разписаха документа за назначаване. Подадох ръка възпитано за довиждане, знаейки, че няма да се върна там. А последните ми думи в този кабинет бяха: "Реформата в психиатрията трябва да започне от реформа в морала, на хората които работят там!" Това сигурно разгневи, но вече бях по стълбите, бързаща да се махна от там.
В колата не издържах и очите ми се напълниха със сълзи.
15 ноември 2011; Република България; Демокрация и Конституция
22 ГОДИНИ ОТ ПАДАНЕТО НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ВЛАСТ
Rp./ http://www.youtube.com/watch?v=j5-yKhDd64s&ob=av2e
