01.07.2010
Страшно е да виждаме грешките си!!!
Още по-страшно е да ги повтаряме, знаейки, че пак ще ни боли от тях, но в името на някакъв неповторим миг, се хвърляме със затворени очи в поредното преживяване, в поредната грешка. После идва болката, и след всеки път на повторения, тя е още по-силна...!И се заричаме, и си обещаваме...до следващият път, когато отново сякаш сме събрали поредните сили за новата заблуда, за новата болка!
Каква сутрин само!!! Някои посрещнаха утрото на морският бряг. В нечии очи, изгрева се потопи и зареди душата с надежда. Изгрев..., който е всеки ден, но много хора отдавна нямат очи да го видят, залисани от собствената си суета и ежедневие. А, когато си там, на морският бряг, когато слънцето започва да къпе с лъчи морската шир и златистите отблясъци докосват душата...може би това е един миг на истината за нас, кои сме, къде сме и за какво мечтаем?!
Вчера се запитах, дали още мога да обичам? Дали в живота ми, май не преобладават залезите? Дали със всеки изминал ден не се разделям с някоя илюзия, в която съм вярвала и към която съм се стремяла? И всъщност, какво е любовта...? Дали не е егоизма, да се чувстваме обичани, дали не е потребността да сме специални за някого...все тъжни въпроси! Отричаме се от нея, а после пак започваме сляпо да вярваме в съществуването и!...сетих се за стиха на Яворов - "Две хубави очи"..."музика, лъчи...не искат и не обещават те" Малък стих, но с толкова съдържание - душата на дете!
Е, днес май отново тъгата е в превес. Годините летят, мечтите стават все по-малко. Детето в мен сякаш си отива а с него и изгревите на надежда. Налага се да преосмисля значението на много неща, за да мога да постигна уж някаква хармония!
Днес заминавам за морският бряг. Знам, че ще посрещна много изгреви и знам, че те ще ми дадат много отговори. Утре в ранни зори, ще приседна на пясъка и ще позволя на слънцето да докосне сърцето ми, ще попия с очи всяка минута от неговият изгрев...и ще потърся себе си! Дано се намеря... чувствам се изгубена!
