02.06.2010 / 12:50
Напоследък съм започнала да живея с миналото. Всеки ден се връщам назад във времето и нарочно търся хубави спомени. Да си призная малко моменти съм запаметила, като изключителни, но съзнанието само е избрало, какво да ни остави, като спомен или пък съм имала твърде скучен живот, поради собствени ограничения. Не съжалявам обаче за нищо, защото това е било от възпитание и лично разбиране за морал.
Пътепис...май нямам такъв, който да е твърде интересен за споделяне. До тук, един обикновен живот, дни посветени на семейството и работата, децата...приятелите. Ако трябва да направя равносметка за тези 40 години - нищо изключително! Може би, бих могла да споделя не факти, а по-скоро емоционални състояния, защото, когато и да погледна назад, там виждам огромна пъстрота на вътрешни преживявания. Всеки ги има. Наглед обикновенна ситуация, но всеки я приема по свой начин с ума и сърцето. Някои от нас са по-чувствителни, други по-трезво виждащи и мислещи. Емоционалният ни свят винаги влияе на поведението и реакциите, но обществото все ни слага в рамките на възпитаната изява на чувствата. Рамки, които приемаме от раждането си, и така до края на дните. Малцина се осмеляват да не бъдат въвлечени в коловозите на т.нар."морал на поведение" и може би съумяват да извлекат доста повече, като преживявания в живота си. Може би те биха написали един интересен автопътепис на собственият си живот!
Моя е скучен, и колкото да осъзнавам, че пясъчният ми часовник е преполовен, да не кажем посвършва, не успях да добия смелостта да отхвърля Рамките. Поглеждам назад и виждам толкова мечти, за които времето изтече да се боря, виждам толкова желания, които чисто физиологически са неизпълними...по пътеката назад има само цветя и всяко цвете е емоцията, която съм изпитвала. Остана ми единствено куража, да се върна малко за да набера от цветята и от тях да направя чудесен букет, от който да вдишвам аромата на прекрасните емоции, които даже нямах смелостта да споделя с никой!
След всичките тези години ми остана само една мечта, която все още е изпълнима. Мечтата да срещна някой, в чиито очи, когато погледна да виждам себе си. Човек, с който даже в тишината да чуваме мислите си и да можем да говорим без думи. Човек, който ще е по-смел от мен и хващайки ме за ръка ще мога да извървя без страх останалият път в живота с гордо вдигната глава, че обичам и се чувствам обичана!
Rp./ са тва да не го вземете на сериозно, чудех се кви щуротии да напиша! :)
