23.09.2010
В днешно време да си компютърно неграмотен е отчайваща работа. А да нямаш профил във Фейсбук, си е направо все едно си без ЕГН. Даже наблюдавам смутени физиономии на хора, когато ги запиташ дали имат профил там. Кой знае, какво им идва на ум? - "Леле, колко съм загубен и немодерен, трябва да наваксам, за да не се излагам!"
Не бързайте да се отчайвате, нищо не сте пропуснали!
Няколко месеца имах възможност да наблюдавам от близко в нет-пространството, какво точно се случва с хората, които познавам и с приятелите ми. Констатирах, че някои от тях живеят там, повече отколкото в реалният си живот. От ранни зори бяха на линия, а през деня, когато и да влизах във виртуалното, те бяха неотлъчно там. Запитах се, какво толкова привлекателно и задържащо има в това измерение, че човек така страстно му се е отдал? Да ви кажа откровенно не съзрях Абсолютно нищо конкретно! Всичко приличаше на един голям "Биг Брадър", където се наваксваше, когато реалити-шоуто няма нов епизод.
Ежедневно на някои деня им минаваше в теглене на късмети, хороскопи и други щуротии, от рода: "Какво ще ти се случи днес?" Други публикуваха линкове към музика и се издигаха в очите на останалите с класически шедьоври. Младите пък се надпреварваха да кичат профилите си с най-хитовите фолк парчета и диалозите между тях бяха чрез текстовете на песните. През активният сезон на летните месеци, се качваха снимки от невероятни места за летуване, в стил: "Колко съм велик, бях Там!" Други се хвалеха с нови возила и чакаха със задоволство да им бъде завидяно. Една невероятна надпревара, да покажем на света, колко интересен живот имаме, изпълнен с невероятни преживявания, заобиколени от процъфтяващ материален просперитет!
Но най-тъжната мониторна гледка беше на младите майки с регистрация във виртуалното. Разбирам ги чудесно, че това време от живота им е доста еднообразен и понякога единственото им забавление е точно Интернет. Но обезпокоителното беше, че някои от тях не ставаха от компютрите. Запитах се, как и кога гледат децата си? Та те бяха онлайн по 15-16 часа там. Тяхната надпревара беше да качват снимки на децата си и да се впускат в безкрайни коментари под фотосите, какви съвършенни деца имат! Всички бяха малки принцеси и принцове, всеки нов зъб се обсъждаше с часове!...замислих се, горките деца, усещаха родителската грижа и любов, само когато бяха слагани в пози за снимките, които чакаха своите многочасови коментари във виртуалното. И в цялата тази картинка , лъхаше на висш-пилотаж в Лицемерието, щото да ме прощават, ама не остана необожествено дете с дълги плеяди в стил: "От мойто гардже по-убаво нема!" В това няма нищо лошо, щото и моите гарджета са най-хубави, но в моите очи и съм наясно, че те имат нужда от храна, игри, разходки и време, в което да им се посветя! Моите гарджета не ме викат по стотици пъти, че са гладни, защото майка им не може да се отлепи от монитора, или пък не им пускам телевизора да седят кротки, докато останалите деца огласяват двора с глъчта на Истинското детство! Мъчно ми е за тези деца, защото по метода на личният пример, ще са бъдещите кибици пред компютрите!
И аз понякога прекалявам с висенето в нета, но никога не е за сметка на реалният ми живот. Набарах тънката граница и си дадох сметка о време, че едва ли си заслужава да посвещавам живота си в това да дебна, кой какво ще публикува. Влизам сутрин с кафето и се радвам само на стойностните неща, защото интернет е и връзка с любими хора, които живеят далеч от мен. Хора, за които мисля и ми липсват! Свела съм общуването само, когато има стойностен диалог, когато събеседника е качествен и мога да науча нещо от него или взаимно да се разтоварим от грижите за малко.
В заключение без да давам съвети (защото мразя и на мен да дават ), знам със сигурност, че много от хората един ден ще съжаляват за времето, което са посвещавали на виртуалното, вместо да са натрупали истински, реални спомени. Никой от нас не може да подмине прогреса, но това не означава, че като имаме мобилни телефони, трябва да говорим по тях денонощно!
Сега гася моя компютър и отивам в реалността. Там са хората, които обичам! Там, някой има нужда от моята грижа, там е детето ми, което ще прегърна, целуна и ще поиграем заедно. Моето дете не е СНИМКА във Фейсбук, под която се превъзнасям, колко го обичам! Моите приятели са реални хора, които също имат профили като мен, но ги използват за разтоварване, а не за паралелен, ПРЕОБЛАДАВАЩ НАЧИН НА ЖИВОТ!
