16.09.2010
Напоследък непрекъснато мисля над това, дали съм узряла за някои неща или съм се смахнала? Общувайки с различни хора, се лашкам ту към едното, ту към другото! В живота се случват промени, които неминуемо променят отношението ни към света. В моя живот настъпи този обрат и покрай него разбрах много за себе си, но и много за останалият свят. За хора, които съм смятала за близки се оказа, че ни делят огромни пропасти по отношение на мислене и усещане за самият живот. Това ме накара да ревизирам душата си, защото в нея настъпи хаос от разочарования, но и очарования към някои близки, които бяха искренни и добронамерени към това, което им споделих.
Всичко се свежда до това, че на моето семейство предложиха работа в друг град. Офертата дойде толкова неочаквано и стреса беше доста голям. Започна се едно голямо умуване, дали да заминем или да останем във великолепната столица на нашата държава - София? И всъщност, нали това е мечтата на повечето българи, да живеят и работят точно в тук...каква Гордост!
Заминахме да проучим нещата на място. Озовахме се в един спокоен неголям град, и за наша приятна изненада, градът се оказа доста уреден. Инфраструктура прекрасна, всички големи вериги магазини бяха налице, спокойни улици, изрядна чистота и един огромен язовир точно до града. Около него накацали прекрасни къщички, дворчета с цветя, нов хотел с огромна тераса, на която седнахме и отпивайки по нещо се насладихме на приказен залез над язовирната вода. Сякаш времето беше спряло. Сякаш всяка глътка въздух беше почувствана, все едно се докосвахме до някаква жадувана свобода. Пред очите ни беше природата, спокойствието на водата и хълмовете на планините потънали в зеленина. Може би точно в този момент се влюбих в идеята да заживеем там! Представих си, че това можем да го имаме всеки ден...всъщност можем да имаме времето си и да му се наслаждаваме, нещо, което отдавна сме загубили в София. Споделих това усещане с приятелите ни, с които бяхме там, и които живеят в този град. Те ми казаха само едно: "Тук времето тече бавно, тук имаш живота си!" Повярвах им, защото тези приятели имаха вече всичко, от прекрасна частна клиника в града, до къща на хълма до язовира, къща, за която едва ли някога мога и да помисля! Всеки от нас мечтае за добра професионална реализация и дом, в който да е щастлив. Това беше за тях вече реалност, това и още едно много важно нещо - да получаваш за труда си достойно заплащане!
На път за София бяхме умълчани в колата! Частица от мен беше останала там, на онази тераса, а умът ми ме връщаше към залязващото слънце и техните думи: "Тук, имаш времето си!" Когато се показаха светлините на столицата, сякаш ме жегна чувство на огромна тъга, че се връщам в действителността, в онзи блок, който сега вече приемах за затвор. В онзи забързан живот, където дните летят, а това са дните на Живота ни и едва ли някой иска живота му да отлети неусетно! Така почувствах всичко, което се случи през онзи ден!
Занизаха се дни на пътувания до този град. Започнахме да търсим къща, която да купим. Обиколихме целият район с идеята да сме близо до града а не в него. Накрая открихме нашето селце, на 6 км от града. Там се продаваха доста къщи и то на почти разумни цени, нещо което можем да си позволим, и нещо което в София никога не можем да имаме. Очарованието за нашата промяна на живот беше в това да живеем в къща с двор, а не в апартамент. Започнах да мечтая даже за собствени кокошки, дворче с домати и краставици, за прохладни вечери, където семейството ми да вечеря на двора, а зимата да се наслаждаваме на огъня в камината. Мечти и Надежди!
В София някои приятели сметнаха нашият план за лудост, други се радваха на решението ни. От там дойде и моето объркване, дали съм съзряла за някои неща в живота или лудостта се е загнездила в мен? Всеки ден трупам аргументи и в двете посоки, но като цяло мечтата в мен е за промяната. Моя свекър пък каза следното:"Ще дойде един ден, когато в София ще живеят най-бедните, не само финансово, но и душевно!" И върху неговите думи мислих доста! Той едва ли ни желае лошото, мисля, че се радва на желанието за промяна.
Сега момента назря и сме на кръстопът да изберем едно от двете: Да останем в София, да живеем в апартамента, да се работи от сутрин до вечер без удовлетворение, че можем да си позволим желаното. Живота да минава набегом, да наливаме безброй левове в уикенди на бягство с цел по-пълноценна почивка. Детето ми да посещава столично училище с неудовлетворени и стресирани учители, да попива стереотипа на средата, която обществото му предоставя. И то неминуемо ще я усвои, защото за да оцелее сред връстниците си трябва да е като тях. Не искам да осъждам младото поколение (не съм още толкова стара), но от това което виждам, в момента няма ценности, има див материализъм, без усет към книги, култура, без елементарни познания за света, като цяло. Чувствам се отговорна, за това какъв живот ще предоставя на децата си, до момента, в който те сами започнат да правят собственият си избор!
Другият вариант е да отидем да живеем Там. В къща, с двор, изглед към планините. Работа, която и двамата желаем и умеем добре. Живот сред хора, които нямат онзи хроничен стрес. Хора, които не извръщат глава настрани, защото се правят на "ударени" да поздравят. Една спокойна среда, една спретната къщурка и Живот, в който всеки час минава бавно и имаш време за всичко желано. Не се заблуждавам, че няма да има трудности, няма такова битие, но дали си заслужава да ги преодоляваме ако те са непреодолими? Дали си заслужава да се заблуждаваме, че живеейки в София сме голямото "добрутро", та тук отдавна нямаме време, нито за театър, нито за концерт, даже вечер капнали от стрес и забързаност забравихме да отваряме книга преди сън!
Може би с написаното до тук се самоубедих в решението, че нищо не ме задържа в столицата. Поглеждам през балкона и виждам безброй блокове, а ние хората сме натъпкани във тях. Няколко дръвчета напомнят за природата, но шума на града ги обезличава. Вдишвам...и не чувствам нищо! Есента тук няма мирис, нито пролетта. Само загубени часове в улични задръствания, в неспиращ шум, в стрес, и сред хора с угрижени лица, как да оцелеят!
Моя избор е направен! Нека семейството ми има спокоен живот, работа и дом, който желаем. Доход, който би ни удовлетворил. Спокойствие за детето ми, и да му дам това от което има нужда - Време, за истинско детство, за истински игри, за истинските ценности.
Ако толкова зажаднеем за някоя театрална постановка, София е близо. Ако толкова ни домъчнее за софийските приятели, за два часа сме при тях или нека те заповядат на гости, вратата на дома ни винаги ще е отворена. Ще спретнем софра с истинска храна, ще ги нагостим, а привечер ще отидем на брега на язовира да пийнем по един коктейл на онази тераса с ратанови мебели, отворили очите и сърцата си за един от многобройните залези на слънцето, което бавно се скрива за хълмовете, отразявайки последните си лъчи върху спокойната повърхност на водата. Сутринта ще ги събуди петел, а за закуска ще има пържени филии с домашни яйца и чаша истинско мляко!
В края на краищата единственото преимущество на големият град е концентрираната култура, който той предоставя. И каква е далаверата да се живее в него, ако кракът ти не е стъпвал нито в кино, нито в театър, нито на концерт или в художествена галерия. Който е жаден за култура ще намери начин да достави удоволствие на сетивата си!
В заключение, май лудостта ми е в това, че по-рано не съзрях, какъв идиотски живот водя в големият град, колко часове и дни минаха ей така загубени, дремейки вечер пред телевизора, висейки в задръствания и работейки за пари, колкото да оцеляваме, купувайки скъпите боклуци, наречени Храна! Позволих на суетата да съм софиянка и снобията на града да контролира живота ми! Тук даже да умреш не можеш с достойнство. Първо ще снасят трупът ти по стълбите, защото в асансьора няма да се събереш, после ще те опеят набързо, а опечалените ще бързат да се приберат за да не ги хване задръстване по улиците, накрая ще те закопаят, но и в столичните гробища вече отдавна няма спокойствие. Близките ти ще са принудени да проверяват дали гроба ти не е осквернен и ограбен. В блока съседите ще цъкат пред некролога ти, а после тихо ще седят в бетонните или панелни затворчета и ще се питат:"Кога ли е и моя ред?"
Това е Живота! Всеки прави за себе си своя избор! А дали иска да е близо до природата, до земята, дали има желание да създаде своя дом или му е все тая, това вече е ЦЕННОСТНА СИСТЕМА!
