27.05.2011
С ясното съзнание, че всичко което ще напиша ще бъде ужасно трудно като мисъл и текст!
Кое в живота е най-страшното? Коя мисъл не искаме даже да минава през ума ни?
Няма по-ужасно от това да изпратиш от този свят детето си!
Събуждаш се, непомнещ как си заспал, потънал в мократа възглавница от сълзи. Отваряш очи и първата мисъл е: "...няма го! Детето ми го няма!"
Оглеждаш стаята му, прималял на вратата, легълцето е празно, играчките му са подредени, така както неговата малка ръчичка ги е оставила, след като го помоли да подреди стаята си. Дрешките му са там, на столчето, онези, които беше приготвил да облече! Най-хубавите дрешки обаче си дал... на погребалната агенция!
Нямаш сили за този ден! Нямаш сили да отидеш и да видиш детето си в ковчега! Няма да имаш сили и да подредиш цветята около трупчето му, но искаш сам да го направиш!
Връщаш лентата от живота назад. Деня, в който твоето мъниче се роди. Проплака, а ти го прегърна до гръдта си и нямаш по-хубав спомен от този! Ден след ден живееше и неговият живот. Първата усмивка, първото зъбче, първата му крачка! Всяко негово Първо, беше и твое. А сега неговото Последно - пак ще е твое! И няма време, което да излекува болката, тя ще раздира сърцето и душата до края на дните ти, както и спомена, че си предал на земята най-скъпото нещо - ДЕТЕТО СИ!
Горните редове са трудни за осмисляне, но за жалост една черна, българска статистика. Не само цифри и данни, а зловещата мъка на едно семейство всеки ден в България. Родители, които погребват децата си. Деца, които слагат край на живота си! Колко голямо трябва да е, и колко зряло за да вземе едно дете такова решение? Отговорите всички ги знаем! Разумно мислещите отдавна виждат реалната действителност, в която растат децата ни. И те като нас са объркани, под стрес и с тъжни мисли. Ние, възрастните неволно прехвърляме на техните мънички плещи и нашият товар. В домовете ни темите отдавна са само как да оцеляваме физически, как да работим повече за да можем да се изхранваме, как не можем да дадем онова, което децата ни искат! Не само материалното, нямаме време за тях, забързани да изкарваме хляба си. Нямаме време да усетим и чуем техните мисли, да отделим време да попитаме за техните емоции. Повечето от нас оставят сутрин на масата "джобните", а вечер звъним да питаме, кога ще се приберат или гледаме безучастно телевизора с кратките въпроси дали е яло и как е минало в училище?
И всичко това не е само проблем в семействата. Това е Държавен проблем!!!
Нима има по света държава, която би се примирала с такава статистика - По едно дете на ден в България прави опит за самоубийство, а по двама възрастни се самоубиват!
Нима има държава, която дава милиони за ин-витро създаване на нов човешки живот, а в същото време е абдикирала от стотиците граждани, които слагат край на живота си? Парадокс - типично по български! Афишират се дейности, хвърлят се луди пари за нещо, за което после не ни пука! Що за Морал има в такава "държавна политика"? Що за хора си затварят очите пред този проблем?
И кога най-после ще сме от онези държави, в които Човешкият Живот е над Всичко, а детският живот - едно от най-ценните неща!
Накрая пожелавам на всички вас и себе си да не сме част от тази статистика. Зад всяка цифра стои една човешка съдба и болката на много други. Понякога, колкото и добри родители да бъдем имаме нужда от подкрепата на институции, на специалисти, на хора, които биха ни помогнали. Никой няма застраховка, че никога няма бъде под ударите на депресията или болест, която все още в България е Стигма!
Защото и майката, която днес ще погребе поредното българско дете, едва ли ще продължи живота си нормално!
