07.05.2010 / 9:16
Небето се разплака!
Топли капки дъжд започнаха своята музика по первазите на прозорците без определен ритъм. Улиците заблестяха в своята мокрота. Тук таме се мяркаше някой човек забързан и скрит под чадър си. Града беше онемял от обичайният грохот на собствената пулсация. Дъжда ту засилваше, ту намаляваше!
Тя седеше там от минути, притихнала и очакваща. Беше дошла по-рано, сякаш да накара времето да избърза за мига, който чакаше от години. Скрита, под навеса на един жилищен вход, с разтуптяно сърце, с очи в очакване да зърне познатия силует. Когато тръгна от дома си, не беше взела чадър...даже не погледна, че небето се изпълва с дъждовни облаци. Премина кола, която намокри тротоара. Загледа се в една локва, в която всяка капка дъжд правеше вълшебни кръгове свързвайки се с друг кръг. Замисли се, как всичко в живота е свързано и няма нещо, което да съществува единствено и само за себе си. Природата беше създала творенията си, така, че никое не можеше да съществува без да е взаимосвързано с другите, даже капките дъжд да падаха сами от небето, накрая на земята пак се докосваха. Остана така, загледана и замислена...тези кръгове в насъбралата се дъждовна вода действаха хипнотизиращо. Нещо я накара да се сепне и да вдигне поглед. Първото, което видя беше... Него. Седеше на отсрещния тротоар и я гледаше, леко усмихнат, без чадър, мокър от сълзите на разплаканото небе. Може би и той не беше обърнал внимание на времето? Поиска да направи крачка, да слезе на тротоара, да прекоси мократа улица...но остана така, загледана в топлите му очи и леката усмивка. Всичко заобикалящо се разми и само неговата фигура излъчваше цветове и топлина. Може би часовника тиктакаше, отмервайки изминалите секунди, но за нея времето беше застинало в един миг. Очите и ту потъваха в неговите, ту се връщаха на устните му, които се усмихваха нежно. Защо беше тук,...точно заради тях! Първият път, в деня на запознанството им разбра, че може да разговарят само с поглед. Без думи си бяха казали толкова много, а сега сякаш си казваха всичко. Не разбра, колко време беше минало, но нито тя имаше сили да помръдне, нито той. В един миг дъжда намаля. Премина отново кола по улицата която ги делеше, но никой от тях двамата не отдели слетия поглед един от друг, и сякаш очите им казаха: Сега! Едновременно направиха своята първа крачка. За секунда се озова в прегръдката му...усети аромата на парфюма, топлината на врата му, допряла до него мокрото си лице. Той нежно я погали по косата и вдигна главата и към неговата. Пак сляха мислите си, но този път беше изгарящо заради близостта им. Потъна в думите, които той изговаряше само с очи...леко усмихнат, с онези чаровни бръчици около най-прекрасните очи, които познаваше. Неговата топла ръка докосна брадичката и, леко повдигна лицето и, а усните му бавно се насочиха към неините. Не посмя даже да премигне, за да не изпусне нито една негова безмълвна дума. След миг цялото и тяло беше залято от топлината на целувката им, и чак тогава затвори очи, като го прие в себе си...в душата, в ума, в сърцето си!
Две слети тела в целувка, по средата на една мокра улица, в един обезлюден град!
Небето продължаваше да плаче!
Rp./ Всяка прилика с лица, събития и дъжд е случайна!
