02.05.2010 / 8:43
Събудих се от песента на птичките. Първо влязоха в съня ми, после ме оставиха будна в леглото да слушам гласовете им. Ако можех да разбирам общуването им, може би щях да се насладя на най-чистото, което със сигурност си казваха?!
От години не бях спала толкова много, 11 часа прекрасен сън. В такива моменти, човек си дава сметка за стреса, в който е принуден да живее и как живота му минава в задачи, в строго определени часове, ангажименти и отговорности. Ежедневия, които без да усеща отнемат енергия и го отдалечават от същината на много простички, но прекрасни неща...например, това да се наслаждаваш в майската сутрин на песента на птичките, без да бързаш да ставаш от леглото.
Още лежа, направих си кафе, включих лаптопа и в момента пиша това. Онзи ден се зарекох, че ще драсна нещо - от мястото, където в момента се намирам. Обичам да съм тук и това писание ще ми напомня, че с думи съм споделила усещането. Всеки път, когато отделям дни и часове да го посетя се зареждам с някаква неопределима енергия. Нарекох го през годините "моето място". То е далеч от начина ми на живот, от проблемите, от хаоса в който живеем и най-вече от стреса, на който напоследък сме подложени. Тук време няма, или всъщност не е важно колко е часа. Слънцето подсказва горе-долу, колко време е минало от деня, а нощем звездите са толкова близо. Единственото, което усещам тук е спокойствие, безвремие и любов.
Онзи ден се разхождах дълго из местността. Останали са няколко селца, обезлюдени, със стари къщи, които тъжно оцеляват през годините. Тук таме се мяркаше по някой жител, възратни хора, които си шетаха по дворовете. Няколко кончета пасяха кротко на поляни. Цъфнали люляци, цветни лалета, зелена трева...очите ми попиваха всичко, защото се чувствах жива. Събух обувките и километри вървях боса, дори камъчетата, които настъпвах и носеха лека болка бяха удоволствие. Исках да се отдам на тези мигове, да се слея със всичко...с природата, с времето, със старите къщи. И тогава осъзнах, че начина ни на живот е толкова безмислен. Урбанизация, суета, стремеж към притежаване на материални неща...огромна, погълваща суета, в която се обезличаваме. Там, на онзи селски път, в подножието на скали и хълмове беше истината за всяко наше вдишване, за всичко, което очите ни могат да погълнат, като образ! Там, ума ми успя да се отвори за да осъзная, колко жалък е в даден момент прогреса, макар да улеснява живота ни. Но кой живот? -онзи в който непрекъснато сме в стеремеж да притежаваме и унищожаваме, да владеем положения, за създаваме свят от бетон и стъкло, да съсичаме живота на природата за да градим уж прекрасни сгради и пътища, за да могат хората да демонстрират възможности - защо сме почнали да ценим хората по това, което имат, а не по това, което са? И какво значение има дали си придобил хубава кола или жилище, ако не може да те зарадва уханието на люляка, или не можеш да плачеш от радост или тъга, а сълзите идват в очите само от болката на физическа провокация, което е безусловен рефлекс. Там, на онази селска пътека, насред дивата природа, ми се доиска да съм част от този свят. Да умея да меся хляб, да имам скромна къща, огнище, леха с цветя , за която да се грижа. Да ми е все тая за суетата, макар да съм възпитана и отгледана в комерсиално общество. В днешно време парите означават много и за някои хора са всичко, но нима парите могат да купят усещанията за любов и щастие...сигурно могат, ако ценностите са само материалните, но такива хора никога не могат да обичат и да отдават душата на чувствата. За тях всяка емоция е свързана с придобиване или загуба на придобивки. Не ги виня, виня единствено себе си, че живота ми трябва да премине в големият град, единствено за да може семейството ми да е близо до образование и работа. Но всеки ден кроя планове, как след време, ако доживея до пенсионни години ще отида да живея някъде далеч от цялото това безмислие на града. Старостта в големия град е Тъжна и Страшна!
Днес пак ще се разходя. Пак ще мина селската пътека и може би ще поплача, може би ще се усмихвам...но ще си подаря още мигове на собствен мир и спокойствие. Съжалявам, че не взех някой том на Елин Пелин или Йовков. Знам, че тук, на това място те ще имат нов прочит. Другият път ще го направя.
Написах горното единствено заради себе си, за да мога, когато се върна в града да го препрочитам и мислено да се връщам отново тук. Птичките продължават да пеят, кафето го изпих и с радост ще загася компютъра за да се върна в годините назад, там където хората са били истински, обичащи всяко стръкче трева, конче, дръвче, а любовта към партньора е била неподправена!
Пожелавам Ви хубав и стойностен ден, кой както разбира ценните неща в живота!
Аз ще целуна мъжа, който още сладко спи до мен и ще му кажа: ОБИЧАМ ТЕ!
