08.11.2010
От няколко дни слушам една прекрасна песен. Тя е тъжна, смислена и събужда в мен размисъл за желанията, очакванията и удовлетвореността, които имаме за любовта.
" Не знам къде да те открия? Нито, как да те докосна? Гласът ти носи се по вятъра. Под кожата си ми застанала. В сърцето и душата ми...Очаквам те!"
От мига в който се раждаме ни е вродено да търсим топлина и обич. В началото я получаваме от родителите а после до последният дъх я търсим. Усещането да сме желани, усещането да сме потребни, понякога целият ни живот е подвластен на този стремеж. Даже в професията на подсъзнателно ниво пак я търсим чрез одобрението на работната среда. Но за онази любов, в личният живот сме готови на много жертви.
Всеки знае за нея! Много от нас са изпитвали силата и когато тя е обладавала сърцето и ума. И доста от нас, знаят гибелността и, защото такова себеотдаване винаги има цена. Плащаме я, преглъщайки сълзите на болката и пак тръгваме да я търсим! Възход и разочарования...! Силна страст, а после смразяващо безразличие. Умопомрачение от бушуващи желания, а накрая сякаш се мразим за това, че сме си позволили тези разрушителни емоции. Трупаме спомен след спомен, към някой се връщаме, други изтласкваме, но продължаваме в мъглата за да съзрем светлинката на нечии очи, в които ще видим обич. Нечии ръце, които ще ни докоснат с несравнима топлина. И нечии устни, които да целуваме с плам, а думите, които ще изричат да осмислят дните. Няма значение на колко години сме, какво таим в душите...родени сме с потребността да обичаме и бъдем обичани!
Когато намерим себе си в друг човек, ни се иска това никога да не свършва! Точно в този стремеж, да запазим мига, правим огромната грешка по егоистичен начин. Ако човека, в който сме влюбени споделя същото и той прави тази грешка. Много често тя е несъзнавана. Отдаваме се един на друг, стремим се взаимно да посвещаваме повече време бъдейки заедно, защото опиянението е нестравнимо. И ден след ден, влюбени, с огромна обич градим наш свят, в който да се чувстваме щастливи. Склонни сме да обърнем гръб на интересите, приятелите и всичко, което не ни докосва до великото чувство на Любовта. Много от нас знаят, че това е само временно. После идва сложната емоционална зрялост да си дадеш сметка, как да задържиш усещането и след голямата страст, отново да позволиш на живота да продължи с всичките ангажименти и задължения. Тук допускаме да направим голямата Грешка. Приемаме любовта за даденост, започвайки да изискваме от нея всеки ден потвърждения, че тя е още в нас. Впримчваме човека до нас с изисквания. Ограничаваме света му от страх..., но колко от нас си дават ясната сметка, че точно с тези постъпки сме започнали да рушим всичко градено с любов до сега? Посвещаваме огромна енергия да обичаме, а после същата тази е движеща сила да строим затвор за любимия. Вие - строите за него, и той строи за Вас. Накрая сте в тъмнината на Вашата килия - студена, мрачна, без небето и звездите, без цветовете на природата, без музиката в душите.
И идва ден, в който започвате да обвинявате, че любовта я няма, че това не е човека, в който сте били влюбени, без да осъзнавате, че и двамата сте същите. Нищо не се е променило, освен, че сте натоварили човека до вас с ваши очаквания и проекции.
Тайната на Вечната Любов!? Много хора не вярват в нея, други не спират да я търсят, но малцина умеят да я съхранят. Любовта е нещо, което се гради. В началото е вихър от чувства, над които нямаме контрол, но за да остане толкова пламенна, тя има нужда да бъде създавана. Не с високи стени от чувство за собственост. Не с измъчваща ревност! И не всеки ден да слагаме "тухла по тухла" - около нас и човека, в стремежа да запазим любовта. Трябва да градим нейн дом, но той да има много прозорци и една голяма ВРАТА!
ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА Е В ТОВА ДА СЕ ПРЕОТКРИВАМЕ!
Позволете на човека до Вас, да излиза и да се връща отново в "любовният Ви дом". Насърчавайте го да бъде сред хората, на които държи. Дайте шанс да се наслаждава на хобито и интересите му. Взаимно се преоткривайте, като си позволявате да се отдалечавате. Ако чувствата между вас са истински, всяка "раздяла", ще е повод за едно пламенно връщане, а свободата, която даваме на човека до нас не е нищо друго освен "Свободата да бъде себе си!" - нали точно в този човек се влюбихте?
Вие, в какъв дом живеете? В красив, с много прозорци, от които струи светлина? Имате ли чудесна порта, която да очаквате да се отвори с трепет, за да зърнете на прага любимият човек?
...или имате своята мрачна килия? Седите на студения под, и двамата тъжни и отчуждени се питате, къде изчезна любовта?
Rp./http://www.youtube.com/watch?v=h0jf9jc_tGg
