11.01.2011
Хладнината на палубата караше леко тялото и да потреперва, но не искаше да се отказва от това, което бе пред очите и. Морската шир и необикновеното залязващо слънце. Великолепието му изпълваше душата с прелестното усещане за свобода.
Стоеше облегната и не сваляше очи от потъващата светлина зад морските вълни. Водата изглеждаше черна и леко плашеща, но контраста със златото от лъчите беше като в приказка. Нямаше значение, колко е часа. Пътуването и цялото великолепие от усещания караха душата да се отделя от тялото отново да се връща в него. Един ден си отиваше, пореден от живота, но от малкото, за които си даваше сметка, че е жива.
Защо бе тук? Може би така е трябвало или неосъзнато искаше да избяга за да намери...? Някой пусна музика. Сякаш облаците запяха една любима песен! Спомни си, колко пъти беше слушала тази песен, но сега тя имаше друго звучене.
Корабчето продължаваше да плава, облаците пътуваха по своя път а слънцето се усмихваше за "довиждане". Потопена в приказката на природата сега осъзна защо това преживяване и бе нужно. Бе избягала от света за да преоткрие своя собствен. Толкова смело крачеше през годините, че бе забравила за себе си. Ден след ден минаваха в отговорности, задължения и светска суета. Прикривани емоции за да не бъде наранена. Житейските роли, които доброволно бе приела да изпълнява и в същото време отчуждението от собственият и вътрешен свят. Вечер лягаше уморена и си обещаваше утре да се вслуша в себе си. Утре да си подари, това което отлагаше с години...Време, в което отново да намери своето Аз.
В този момент очите и се напълниха със сълзи...радостни, защото усещаше мириса на морето, даже хладнината на идващата нощ беше някак желана. Тя бе жива, а погледа и изпращаше залязващото слънце. Изпращаше ден от нейният живот!
"Открих се", промълви тихо на себе си. "И успях защото спрях времето, за да мога да видя заобикалящото. Не затворих очи за да видя на ум мечтаното, то е пред мен. Отворих сърцето за да съхраня мига и този залез. Кратък миг на нещо отиващо си, но безкрайно дълъг за един човешки живот. И когато пак се загубя ще се връщам мислено тук и сега, за да си припомням, че живота си заслужава само ако имам очите да видя залеза, само ако мога да усетя аромата на морето, а в облаците да съзирам измислени фигури. Жива съм, защото чувам музиката... и усещам хладнината на идващата вечер!"
Светнаха лампите на корабчето. Някой върна същата песен. Загърна се с якето и за последен път погледна натам, където слънцето преди миг се скри. Обеща си утре да го посрещне за да му подари спомен. В този миг усети ръцете му. Беше зад нея, прегърнал я нежно през раменете.
"Къде се скри?" - попита я той.
"Избягах за малко в себе си!" -отговори му тя.
Rp./http://www.youtube.com/watch?v=MIDOEsQL7lA
