28.04.2010 / 6:32
"Априлска дъждовна вечер. Около мен има много хора, но само ти притежаваш образ. Другите са светлосянки и замъглени силуети. Жужене на човешка реч, но мислите ми са по-силни и единствено тях чувам в главата си. Опитвам се да погледна в очите ти, но изпитвам свян. Не знам, какво мислиш, не знам, какво чувстваш...но сякаш има някакъв магнетизъм в теб, който ме кара да се чувствам нелепо и странно. Мъча се да върна миналото, но такова няма. И колкото и да ровя, там няма останал спомен, поне не на съзнателно ниво. Времето минаваше, усещането ставаше по-силно...в един момент беше до мен. Попита ме: "Какво е продром?"...отговорих: "Предвестник за нещо, обикновенно на болест." Не знам дали искаше да има разговор между нас, аз исках, за да успея чрез него отново да се върна в действителността. Щеше ми се съзнателно да се разочаровам от завладелите ме усещания, за да възвърна самата мен, защото разума казваше, че това е редното. Мисля, че го усети...защото ние хората умее да казваме много и без слова.
Всичко свърши за миг, както и започна! Навън дъжда беше спрял, улиците бяха мокри и носеха дъх на априлски хлад. Стоях, а тялото ми леко потреперваше от нощната влага, а може би от друго? Бях преживяла един миг от живота си, който щеше да остави следа за дълго време. Всеки пое по своя път, всеки се върна в живота си!
Дали искам в мислите отново да се връщам в онази нощ? Отговарям: "ДА!" Без много изречени думи, ти успя да докоснеш душата ми, без да се допреш до мен, ти успя да събудиш желание... сега не помня гласът ти, защото говорих с теб, само с очи!
"Не затваряй вратата на колата ми!"...не исках да си тръгна!"
Rp./ Написаното да се приеме за художествена измислица! :)
