03.02.2010
Толкова смотано не съм се чувствала отдавна!!!
И вината е само в мен. Очевидно няма скоро да се пораства, камо ли израства.
Как можем да водим толкова безцветен живот???
Всеки ден е като предишният! И независимо от желанието, което имаме за промяна бозата става все по-голяма. Боза, каква Боза само!
Толкова тъпа и затъпяла отдавна не бях се чувствала. И защо позволих на някакъв си скапан прогрес да затрие реалността? Въпреки, че благодарение на прогреса съзрях, колко химерно живеем с представите си за другите.
Иде ми толкова много да оплюя всичко, а уморена седя пред монитора. Мислите ми летят, а усещането за пропиляно време е окаяно и страшно. Ума ми е задръстен от безсмислена информация, лекарството за главоболие свърши, но ми се ще да напиша това, защото ако утре случайно ми дойде друг акъл, ще вляза тук, ще прочета изложеното и ще се сетя за Днес!
Може би, е ден за равносметка?
Може би, последната капка от преливащата чаша вече е факт?
Може би, преживяното днес ме върна в реалността?! Онази, от която всички сме се юрнали да бягаме или да замъглим с фалшивата представа от виртуалното. И понеже тук, на екрана всичко е хубаво, понеже ни бива да самозалъгваме себе си с цел съхранение, се загубваме в представата за мимолетността на живота. Слушаме музика, разглеждаме сайтове, общуваме...и в същото време не си даваме сметка, че избирайки този преобладаващ начин на живот, правим Избора да общуваме със Собствената ни Самота. Катастрофалната трагедия, че всичко тук е прекрасно, а поглеждайки встрани от екрана не виждаме даже себе си. Изчезна ли сме в собствените си подбрани снимки, качени по профили! А около нас е тъмно и посивяло! Защото избора света да няма цвят е бил този - да посветим живота на страници от виртуалното пространство.
Колко от Вас, ставайки сутрин включват компютрите? Не питам, знам отговора. Защото и моята сутрин е същата. Събуждам се и вече екрана се зарежда, кафето е почти готово. Сядам и се потапям в измисленият свят с някакви очаквания. Но те са толкова виртуални, колкото и света, от който ги очаквам. Заблуда...ден след ден!
Прочитам новините, изслушвам любимите песни, споделям някакви чувства с приятели, а отдавна на живо не съм се вълнувала емоционално. След време ставам да свърша задачите, но в ума ми е, дали не съм пропуснала някоя новина. Връщам се с охота и прочитам поредната гадна и абсурдна топ-новина в медиите. Успокоявам се, че съм в час, какво се случва и лека-полека деня е минал. Вечер сядам да гледам новините по телевизията и установявам, че знам почти всичко, даже съзирам коя медия чии интереси обслужва спестявайки си нещо важно от деня. Ала днес се запитах, защо ми е всичко това? Трябва ли да искам да знам? Имам ли полза да знам? ... и защо доброволно подарявам Живота си на нет-пространството? Не беше ли по-хубаво, когато не знаех даже как се включва компютъра? ...и се сетих, че колкото по-малко знаем, толкова по-лесно живеем. Не да ограничим интелектуалното израстване, а да сведем информацията до онази, която ще ни е от полза и интерес.
Тъжна съм от собственото си поведение. Тъжна съм от решенията, които съм взимала и навика, който позволих да ме обезличи. Не искам да съм Профил, там в океан от обсебени хора, търсещи собственото си значение и отражение. Искам да съм реална и жива, а не снимка, която да лъже, колко прекрасно се чувствам. Ужасно се чувствам и ужасно съжалявам за много неща! Грешим и след грешките отново допускаме илюзията да ни обземе. За никой не сме толкова важни, колкото за нашите близки, които са обаче в реалността. Заблуда е да мислим, че имаме значение за някой, потънали в собствената илюзия - паралелният виртуален живот. Днес погребвам моя! Мир на софтуера му!
Е, няма да се откажа ако се измисли 3Д снимка за надгробна плоча.
Сега отивам отново да кажа "Здравей" на Моя Живот, на книгите от хартия, на хората в реалността и на Любовта.
Едва ли скоро някой ще сътвори заместител на истинската Човешка топлина!
