27.04.2010 / 11:29
Невероятно, но как може едно събитие да промени цялостната ни представа за живота. Градим мироглед с години, а в един миг всичко е сринато. Нещата, които имат стойност, губят цветовете, а новите непознати неща за нас, стават най-значимите. И започваме да живеем с коренно променен свят от досегашния, малко изплашени от непредсказуемото. На въпроса: "Аз ли съм?" - едва ли има отговор, защото ни трябва време да свикнем с новата си същност.
Всъщност, обаче нищо не е променено, света около нас е същия, ние сме си пак онези, както се познаваме, но изненадите на живота ни провокират да се чувстваме така. С напредване на възрастта, започваме да правим все по-големи компромиси със собствените си ценности и възгледи. А хубавите изненади, който ежедневието ни поднася стават все по-малко, не защото ги няма, а защото прегаряме емоционално и нямаме очи да ги съзрем. И някак губим сетивата си, и някак губим себе си!
Обаче, днес ще бъда докрай откровенна тук с риск да обидя някой, който може да приеме написаното себеотностно (негово болестно-ангажирано мислене). В дадени взаимоотношения никога нямаме право да прехвърляме собствена вина върху друг човек, само заради личния комфорт. А доста хора правят ежедневно точно това, обвинявайки непрекъснато друг за собствени неблагополучия. Замислете се, дали не сте обременени със собствените страхове, например за възраст, килограми, професионална реализация, семейно положение...постигнали сте в живота си, това за което сте имали цели и за което сте се борили. И ако днес сте неудовлетворени от изминалият път до тук, едва ли друг човек има вина за това. Много хора нямат смелостта да се запознаят със самите себе си, да бъдат откровенни и да могат да приемат реалността. И цялото им комуникационно социално съществуване минава под знака на дълбоко преплетени комплекси за това, което искат а всъщност не са. Най-простия пример е за човек, който купува книги, реди ги на видно място в дома си, но никога не отваря никоя да прочете. Така залъгва и себе си и останалият свят. Същото е с останалите кътчета от душата ни, компенсираме с външна изява отново от страх. Пълният се оправдава с нарушена обмяна на веществата, нещастния семейно скришом търси забавления навън от дома, непрофесионалистта се оправдава с началничеството и така до безкрай...вечните оправдания за липсата на кураж и смелост да се изградим, както ни се иска. Най-страшното е, когато крием себе си в някоя зависимост. Тук измамата е най-велика!!! Доста съм критична, особено за зависимостта- алкохол, защото може би тя е най-коварната наред с наркотичната. Знам, че е Болест, но за да се стигне до болестта, личността е способствала. И след години стаж в психиатрията мога смело и отговорно да заявя, че до там се докарват най-слабите и страхливи хора. Защото най-лесния начин да избягаш от проблем е да започнеш да пиеш, бързо и качествено притъпяване на сетивата...и илюзията, че проблема го няма. Влезеш ли един път в този порочен кръг, излизане няма. Въпрос на време е, кога ще докараш самата Алкохолна Болест - ден, в който няма да можеш да минеш без пиене. Може да звучи непрофесионално, но към тези хора не изпитвам съжаление, защото сами са причинили това, един АД и за близките, без да си дават сметка за травмите, които нанасят на хората с които живеят, най-вече на децата. Нима, мога да съжаля човек, който заставя детето си да гледа пиянските му изпълнения или болката на партньора му за унизителния живот, които трябва да споделя живеейки с такъв човек?! Знам само, че след време, хората живяли по принуда с човек с Алкохолна Болест имат трайни психологични травми...една жалка статистика!!!
Пак се отплеснах...исках да споделя друго! Всъщност в тези редове ми се щеше да дам на себе си смелостта да погледна реално на някои неща, които ме вълнуват в момента. Срах не страх, ама съм си много вироглава и инат за някои неща. Ако се почувствам обидена или наренена, затварям завинаги вратата за отминалото и това не е от прекалено самочувствие а защото винаги се стремя да бъда честна и откровенна в дадени взаимоотношения. Нарани ли ме някой, не мога никога да простя, хората наричат това - злопаметност, аз го наричам собствен избор с кой да общувам, защото държа последното да е на плоскост от честни и нелицемерни взаимоотношения.
Замисляли ли сте, когато общувате с някой, какво му давате? Всеки знае да посочи, какво получава от даден контакт, но истинското умение и самопознание е да осъзнаеш, какво даваш и на какво си способен в позитивен план.
Ако се видим, за да излеем комплексарщина, да товарим събеседника си със собствените несгоди, ако нямаме даже тема интересна и за двама ни...и след срещата ще се чувстваме натоварени, а не удовлетворени...моя избор се свежда до хора, с които мога да се чувствам комфортно, без да бъда лицемер на срещата, без страха, че за искреността ми утре ще бъде наранена. Вратата за такива хора е завинаги затворена!
Rp./ Може би ще ме обвините в крайност, но всеки притежава живота си и избора, кой да допусне в него. В моят... за страхове, слабости и зависимости няма място!
