14.03.2010 / 6:30
Някои хора ще са против това, което ще напиша. Първо, защото е много лично и после, защото разказа ще се прочете, като поредната клюка, върху която би могло да се злорадства доволно. Дали ще разберете написаното и дали то ще Ви докосне е въпрос на душевен ресурс, но Ви пожелавам - никога да не преживявате случилото се!
Скоро става една година откакто "живея" в строго охранявания затвор - "Rebibbia" в Рим, Италия. Тук съм заради много тежко обвинение. Напуснах България екстрадирана по искане на Интерпол-Италия. Сега лежа в килията и преосмислям всичко, друго съдбата не ми е оставила. Тук има строги правила, с които трябва да се съобразявам. Часовете минават бавно, свиждания не очаквам. Далеч от съм от дома и страната си! Единственото, което мога да правя е да усъвършенствам италианския, но зад решетките няма богата тематика за да перфекционализирам езика. Мога да чета книги, гледам по-малко телевизия и кратките разходки из двора на затвора. Започнах да тичам, има футболно игрище. Всеки ден е абсолютно еднакъв...!
Често гледам небето, то е същото, което е и над България. И слънцето и луната са същите, но аз не съм на родната земя. Опитвам се да не падам духом, но вече една година от живота ми е отминала зад дебелите стени и решетки, далеч от близките от които даже крих, къде се намирам. Лъжех, два пъти месечно по телефона (на толкова имам право), че съм на работа и не мога да взема отпуск...до деня, в който те разбраха истината. Лъжите са били съмнителни! Как се добраха до нея, не знам, но аз се срамувах да я кажа. И днес изпитвам срам, заради надеждите, които имаха за мен, заради любимият човек с който живея, заради детето ми, което имаше своят първи рожден ден... и аз не бях до него! Колко много важни неща пропускам и колко ме боли! Едва ли можете да почувствате болката и едва ли ще мога да я опиша с думи. Някои усещания нямат словестно измерение!
Чакам с нетърпение вечерите, така бягам от това място чрез сънищата. В тях мога отново да съм с хората, които обичам. В затвора нощите са спасението, часовете минават неусетно в сън. Тук всяка минута се брои, всеки изминал ден е малко тържество за това, че си оцелял, а нощта е чаканата благодат. И всяка сутрин, отваряйки очи, те залива отново и отново Действителността, къде си! Виждам решетките на малкото прозорче, късчето небе, малката килия. Посрещам поредния ден с мисълта да оцелея, броейки минутите и часовете и очаквайки нощта. Каква агонизираща поредност!!!
Всеки, който е затворен някъде няма преживявания и започва да живее в спомените. Понякога се сещам за неща, които мозъка е кодирал, но съзнанието изхвърлило. Започнала съм да се присещам за всичко, започнала съм да живея само в миналото. Понякога се докосвам, да си докажа, че съм още жива и съществувам! Вече не притежавам живота си, имам само мислите...и страха, че тази агония ще е вечна!
Някой от нас, обитавайки този голям затвор отчаяно търсят спасение и го намират. Всички чуваме суматохата на служителите, когато някой сам е сложил край на мъките си. Други намират утеха в дрогата, някой я разпрастранява. Както навсякъде и тук има корупция, но тя е спасението да се преживяват дните малко по-леко. Никой не се вълнува, че я има, или че се забогатява от нея, тук завист липсва...всеки търси собствен начин да оцелява!
Чета книги и тичам! Моля се единствено да не се разболявам. Страшно е да лежиш в тясната килия болен. До теб няма никой...разчиташ единствено на себе си. Не притежаваш никакво хапче и минават часове, докато получиш медицинска помощ. Опитвам се да се храня пълноценно, с повече плодове, но за да ям трябва да работя, защото храната си я купувам сама. Трудно намирам работа в затвора, защото местните са с предимство.
Не знам, какво още да споделя с Вас? Много лесно е да опиша, какво ме заобикаля и какво се случва... то е толкова е Малко...една килия, строгият режим и малкото време за чиста глътка въздух в големият двор, заобиколен от огромните, дебели стени завършващи с преплетена тел. Онова, в Душата и Сърцето ми няма как да се опише. То е Голямо и Страшно, даже за самата мен! Има мигове, в които ме залива отчаяност и усещането, че съм тук от векове е подлудяващо. Затварям, стискайки очи и се опитвам да не мисля...но от себе си, никой не е успял да избяга! После се поглеждам в измисленото огледало, а от там ме гледат моите сини очи, уморени и пълни със сълзи. Аз ли съм? Къде съм?...знам много добре...в строго охраняваният затвор "Rebibbia"...в любимата ми до скоро страна - Италия! Дали още обичам италианската музика?
Не знам, какво предстои, май още съм следствена! Понякога не искам да мисля за предстоящото дело, защото не съм сиигурна, че искам да чуя присъдата. Адвокатите ме убеждават в едно, аз имам усещането за друго - твърде лошо, защото една година мина а дело още няма. Завършила съм Право в Софийският Университет. Осъзнавам и вината си, но тя ще измъчва само мен до края на живота ми!
Сега, докато четете това, аз съм там в килията, а Вие имате свободата...ЦЕНЕТЕ Я!
Rp. / В тази изповед, не търся съжаление! Тя беше огромна потребност да бъде написана. Потребност, родила се след многото часове ровене в интернет, четене на пресата за всичко свързано с този затвор, гледане на видео със събития и интервюта с пребиваващите в тази институция и страхът да не попадна на статия свързана с човека, който е там! Човек, който Обичам и ми Липсва ужасно! Най-страшното също е в мен, за това, че не мога да помогна, въпреки опитите из всички наши, родни Институции. Защото в България на никой НЕ МУ пука за Човешкият Живот!!!
