26.02.2010 / 6:13
Добро утро, мое мило писмо!
От няколко дни ми се иска да те напиша, да те сътворя. Премислях те, как да изглеждаш, какво послание да носиш и ето, че тази сутрин ти давам живот.
Мило мое писмо, тези дни вали дъжд и май е някак пролетен. Сутрин, когато излизам птичките пеят и макар да няма още млади стръкчета трева, очите ми се спират на цъфнали кокичета и тук таме по някоя иглика. Идва пролетта, мое писмо, а с нея и копнежа природата пак да се роди. Пулсирам и чакам своето прераждане. Небето не е вече толкова сиво-бяло, както зимното. Вечер звездите ги виждам а слънцето денем е топличко. Още една зима изпращам!
Писъмце мое, знам че никога няма да имаш своя път и своя адресант, ще останеш в това малко пространство. Твоята съдба е да съществуваш тук, без пътуване, без пощальон и никой, никога няма да те държи в ръка. Ничии ръце няма да те имат или приберат грижливо някъде. Но ти ще съществуваш!
Знаеш ли, мое писмо, колко години съм чакала несъзнавано да те напиша...може би цял живот?! Но до днес изпитвах страх да се родиш, имах предрасъдъци и вина да те създам. Сега се радвам, на всяка твоя изписана дума, на всяка твоя емоция, която носиш, макар че знам - ти, писмо мое ще си ТЪГА!
Усмихни ме се, даже на сила! Кажи ми и ти онова нежно - "добро утро", защото сега с теб сме само двамата, в тишината на утрото. Отпивам от топлото кафе и ми се иска да ти споделя толкова много.
Знаеш ли, остарявам! Поглеждам през рамо и виждам отминалата младост, всичките и грешки, всичките заблуди. Нежно се присещам за смелите мечти и съм учудена, че съм вярвала безкористно в тях. Било е от незрялост или може би от отказ да порасна. Но идва ден, в който без да си искал се озоваваш в света на възрастните, защото там ти е вече мястото. В един миг някак не можеш да разбираш толкова добре поведението на младежите и това е първия знак, че вече си от другата страна, скучната страна да си зрял и възрастен човек. Но тук, мило мое писмо е доста сиво, около теб хората са винаги угрижени, с болежки, с оплаквания. Тук някак мирише само на носталгия по миналото. Човеците са с тъжни очи, с не толкова смели думи и мисли. Всички някак живеят в миналото си, което е като надвиснала сянка закриваща слънцето, небето, звездите! Нима самите те искат да е така - не знам! Не ми е уютно, но и нямам място при младите, там съм отхвърлена, защото вече не ги разбирам! Къде да се дяна, писмо мое???
Тази сутрин се скривам в теб...за малко, поне да се стопля!
Имам още толкова много да ти споделя и не знам от кое да започна? Знам, че ще приемеш всичко, ще ме разбереш и няма да ме съдиш. Може би ще започна редовно да ти пиша и тези мои писма ще ме накарат да се чувствам по-добре. Ти имаш душата да поемеш цялата моя болка и тъга...Благодаря ти!
С това днес се разделям с теб. Целувам те нежно и те затварям в несъществуващ плик.
Не те изпращам никъде, МОЕ ПИСМО, твоя адресант съм аз!
