28.02.2010 / 6:44
Добро утро!
Май ми липсваше два дена и ето тази сутрин сядам отново да те създам. В ума ми те виждам, като мой психотерапевт и се хващам, че това действа пристрастяващо. Знам, че може да те има, но за да сме заедно зависи само от мен самата. След първите редове те усещам до себе си и това вече ми действа успокоително. Психоаналитично може би целта е да се освободя от неизказаното...?!?
Днес Мое писмо, това, което искам да ти споделя е много сложно и изстрадано! Ще ми се да ти разкажа, как 25 години от живота ми минаха в търсене на мен самата.
Когато бях 10 годишна, един телефонен разговор обърка цялото ми съществуване за предстоящите години. Тогава едно дете чу, че не е това дете! Живота, който живее е измама. Хората, които има не са неговите близки! Страшни думи може би за много хора, които са изпитали това...да разберат, че всъщност те не са това, което другите им казват, че са!!! Това десет годишно дете се разплака, затвори телефона и не знаеше къде е, кое е и кой да попита за истината! Защо мама да не е мама и татко да не е моя татко?
Започна трескаво да разглежда албумите си, но всички те започваха със грижливо подредена хронология от неговата 8 месечна възраст. Снимки с мама и татко, тези които обичаше безрезервно и им вярваше, а онзи телефонен глас му каза, че го лъжат! То не беше тяхно дете, беше чуждо...даже ничие! След време събра смелост да попита и най-скъпите хора му отговориха, че това е лъжа - то си е тяхно! Така започнаха да се точат година след година. Детето вярваше на родителите си, но винаги търсеше потвърждение и на онези думи в телефонната слушалка, които до ден днешен още звучат в ума му: " Аз съм твоята истинска майка!"
Мъничето порасна, често разглеждаше албумите си и в тях виждаше толкова любов! Не искаше да повярва на лошия глас, че е на другиго дете. То си беше на своята мама и татко. Завърши гимназия, пое по своя живот, омъжи се и роди свое дете- син. Последващия живот малко го откъсна от мислите, но нямаше ден, в който да не преживяваше поне за малко въпроса: " Коя съм? " В последствие се разведе и остана сама с детето си! Време на студенстване, грижи около детето, личен живот. Така се изнизаха 10 години. Имаше само един близък в живота си, с който споделяше всичко и тази тема винаги се обсъждаше, дали гласът по телефона от детсвото беше казало истината?
В един априлски ден се появи любим човек, мъж в който се влюби, мъж с който се събра да живее и решиха да имат свое дете. Смениха дома и заживяха щастливи заедно. И на него сподели за терзанията и мъката си. Той винаги я прегръщаше и целуваше, поне сега беше негова и в това нямаше съмнение. Роди им се дъщеря! Живота беше прекрасен, защото тя беше майка на децата си и любимата на съпруга си! Беше на някой! Някак мъничко избледняха мислите за това дали наистина е дете на родителите си, но никога не изчезнаха. Покрай децата си разбираше, че не е важно, кой те е родил, а кой те е отгледал! И въпреки това мисълта чия е, защо е изоставена, не спираше?
Започна да ползва интернет. Четеше всичко по темата и попадна на един сайт, където хора като нея дискутираха точно това. Прочиташе всичко - дете намерило биологичните си родители, майка търсеща изоставеното си дете. Много нощи минаваха в четене и препрочитане на изписаното. Даже разбра, че тези хора си имат асоциация и се събират често на живо. Един ден събра смелост и отиде на една тяхна сбирка. Приеха я много добре и понеже всичко заобикалящо я предразположи, тя разказа своята история. Посъветваха я да търси, защото макар живота и да беше спокоен, никога нямаше да намери спокойствието в себе си ако не открие истината! Много хора са на мнение, че не си заслужава да се търси, след като някой е бил толкова безотговорен да изостави детето си, но да продължаваш да живееш без да знаеш кой си е ПОГУБВАЩО...независимо, каква ще е истината, всяко живо същество я ЗАСЛУЖАВА!
Това и даде сили да започне своето търсене. На моменти с измами в институции, защото в България за да разбереш истината за осиновяването си, трябва да си неизлечимо болен за да може съда да постанови разкриване на делото с оглед евентуално донорство, когато живота ти е застрашен. Първата измама беше в общината, излъга, че си е загубила акта за раждане. Служителката отвори една голяма пожълтяла книга за да намери данните за нея...там пишеше, че акта е издаден въз основа дело от април 1971...тя беше родена октомври 1970. Сърцето и заби лудо, ушите забучаха...значи 25 години съмнения, придобиваха облика на истина! Взе с треперещи ръце копието на акта за раждане.........последваха часове на непрестанно взиране в него. Въпросите в нея вече бяха погубващо измъчващи!
Следващите дни бяха, като филм, все едно не съществуваше в тях. Отиде в Градския съд да търси делото, макар да знаеше, че точно тези дела са конфиденциални и никой нямаше да и го даде. Нейното дело не беше там. По съвет на "Асоциацията на осиновените" замина за близък град, за който се знаеше, че по това време (годините около нейното раждане) такива дела са се гледали в тогавашния селски съд. Паркира пред малка сграда на сегашния градския съд. Влезе в стая с две учтиви служителки. Попита с пресипнал глас дали имат дело с едикой си номер от едикоя си година? Едната служителка отвори пак една голяма пожълтяла книга, запрелиства страниците и ...:" Да, имаме, искате ли го?"...как да не го искаше, това беше ИСТИНАТА, за нея, за това коя е! След 15 минути чакане покрай ровене в архивата и подадоха папчица с няколко документа. Най-важния беше там, декларацията с която биологичната и създателка се отказваше от нея, трите и имена, роден град...това беше всичко! Годината, в която я беше родила, самата тя е нямала пълнолетие, била е на 17 години - дете! Дете родило дете!!!
Услужливите служителки на съда и преснимаха всичко. Не се разбра дали бяха наясно, че това е противозаконно, но и не показаха с нищо, че вършат нещо нередно. Тя взе документите и се прибра в къщи. Нямаше спомен от пътя, шофирането...повтаряше наум само онези три имена, на жената, която я е родила и изоставила.
Последващите часове бяха хаоса в живота и. След 25 години знаеше, че не е това което е! Най-близкият и роднина не беше нейната кръв, а от това болеше много!!! Защо са крили от нея, може би от страх да не я загубят? Не винеше никого, даже боготвореше хората, които са и дали шанс за достоен живот и детство!!! Въпреки истината, че носи чужда кръв, МАЙКА и ТАТКО щяха винаги да са само ТЕ - хората, които я отгледаха!
Мило мое писмо, трудно ми е да продължа за днес повече. Трябва да ти разкажа, как открих и жената, която ме е родила, защото това се случи. Нямам сили повече да пиша!!! Темата и до днес е много болезнена, защото всичко това продължи не 25 часа, а цели 25 години!
Целувам те и Благодаря за съпричастността, за това, че ми даваш сили да те творя!
Отново те слагам във виртуалния си плик и този път те прибирам в сърцето си, там е твоето място!
